Мустафа Чаушев: 9 месеца ме лекуваха от туберкулоза като студент

- Сам не зная как. Вече съм пенсионер в доста напреднала фаза (смее се), макар че продължавам да пея. Спя по два часа, когато имам участия. Миналата година беше по-напрегнато. Тогава направих с колеги серия от концерти по случай моите 50 години на сцена. И аз самият се почувствах по-добре, като видях, че съм оставил някаква следа у хората, че ми знаят песните. Сега съм се захванал с благородна задача. Организирам концерт на 30 юни в летния театър в Бургас само с песни на великата поетеса Жива Кюлджиева, която е бургазлийка. Написала е над 1500 текстове за песни, за всички мои колеги. Аз имам над 60 песни по нейни текстове и цял албум - “Злато мое”. Доста колеги с радост се съгласиха да участват в концерта - Йорданка Христова, Мими Иванова и Развигор, Мая Нешкова, Жан Шейтанов, “Тоника Домини”, Панайот Панайотов, Христо Кидиков. Всичко правим със съдействието на общината и на бизнеса в града. Ние няма да получим нито един лев от концерта, а ще закупим медицинска апаратура и ще я дарим на неонатологичното отделение на болницата в Бургас. 

- Участвам. Още след земетресението в Свищов направих два концерта там. Дарих безвъзмездно всичко да помогна на хората. Но дали парите отидоха при тях, не зная. Тогава бяхме неопитни и оставихме парите, без да вземем дори бележка. Понеже съм от Шумен, направих два концерта с моя оркестър и с Тодор Колев благотворително за изграждането на големия паметник 1300 години България. И на болни деца съм помагал да съберат пари за лечение. Но тези неща не ги афиширам. 
 

- Да, когато бях студент в Консерваторията. Тъкмо бях станал солист на оркестър “Балкантон” и започвах участия. Готвехме се за турне в Съветския съюз. Аз обаче бях прежълтял и много отслабнал. 

Кашлях и повръщах кръв 
 

Живеех в много влажна квартира в мазе на ул. “Жданов” (днес “Пиротска”) и виждах как камъкът сълзи от влагата. Не си и дояждах, не ми стигаха парите. Баща ми пращаше по 5 лв. на месец и взимах 30 лв. стипендия. Само квартирата ми струваше 15 лв. Корепетиторката в консерваторията Светлана Възвизова ми каза: “Не ми харесваш, ще те водя на преглед”. Заведе ме на изследване с рентген. Като стана снимката, рентгенологът каза, че положението не е добро. Виждала се връхна каверна на белия дроб. Оказа се туберкулоза. Не знаех що за болест е това. Исках да си отида на турнето и после да започна лечение. “Не може, мойто момче, не може. Веднага трябва да влезеш в болница. Лечението е много дълго”, ми каза рентгенологът. Приеха ме в Туберкулозната болница (сега Специализирана болница по белодробни болести “Св. София”). Болницата беше като колеж, в който идваха да се обучават студенти по медицина, да видят развитието на болестта. Точно на първия месец закрих каверната. Девет месеца ме лекуваха. Всеки ден ми биеха инжекции сутрин, обед и вечер. Докато не се излекувах напълно, не ме пуснаха. 
 

- А, бягах, за да записвам песни в Радио София. Друг път по болници не съм лежал толкова дълго време. Влизал съм за по 2-3 дни за бъбречни и за жлъчни кризи. Махнаха ми жлъчката в частна болница в центъра на София, където някога е била старата еврейска болница. Взеха ми 700 лв. за консумативи. Лежах и в Правителствена болница преди 2-3 години - там ми сложиха стент на запушена артерия. Запушването откриха съвсем случайно в Турция. Там един приятел ме заведе на профилактични прегледи. Направиха ми всякакви изследвания. Кардиологът видя, че имам запушен кръвоносен съд. Каза ми: “Това трябва да се махне бързо. Знаеш ли, че до един месец може да умреш? Както си добре, така падаш и си заминаваш.” 
 

В Турция щяха да ми вземат към 4000 долара 
 

за стент, а тук минах по Здравна каса. Показах снимката на проф. Спасов - директорът на Правителствена болница, с него се познаваме. Исках само да ми сложат хубав стент, защото разбрах, че има различни категории. След пет минути вече бях в операционната. Опитаха да стигнат до запушването през съдовете на ръката, но нямам изразени вени и не се получаваше. Мина един час, изпотих се, главата ми щеше да се пръсне. Тогава решиха да проникнат през главната артерия през крака. Забавиха се. А жена ми и дъщеря ми чакат отвън, никой не им казва нищо и те в паника: “Стана нещо. Той си отиде”. Повече от три часа ме държаха, докато мине процедурата. После останах три дни, докато заздравее артерията. Но сега съм добре. Моите здравословни проблеми не са кой знае какво. Има далеч по-тежки заболявания. 
 

- Нямам режим на храненето. Когато имам много задачи, през деня въобще не ям. Чак вечерта. Не съм и от пиячите. Една-две ракийки може да пийна с триста зора, но винаги с приятели. Сам не мога да пия изобщо. 

Не пуша 
 

и може би това ми е секретът как съм си запазил гласа, и за начина, по който изглеждам. През април започнах 74-та си година и невероятно - нямам бръчки. 

- А спортувате ли?

- Ходя много пеша. В ученическите си години спортувах, бях добър футболист, баскетболист, волейболист. Учителят ми по физическо много ме харесваше как играя баскетбол. Но на абитуриентския бал събрахме оркестър и изпях петнадесетина песни. Тогава учителят ми каза: “Мустафа, Мустафа, баскетболната топка не е за теб. Дръж микрофона!” И правилно се насочих да се занимавам с музика. 
 

- Първо, няма как да забравя, че станах солист на оркестър “Балкантон”. Няколко пъти ме каниха на прослушване, а аз все не отивах. Накрая ръководителят на оркестъра Димитър Ганев ме накара насила да се явя на конкурс. Взеха ме за солист на оркестъра и веднага записах първата си плоча с четири песни на турски. На български записах “Мой живот” на Тончо Русев по текст на Дамян Дамянов, а “Нямаш време за мен” стана тотален хит. На другата година започнах да пея с Лили Иванова, тя хареса моето пеене и 5 години работихме заедно. Беше интересно, когато пеехме на огромни сцени в Русия, пред 10 000 души. Направих турне и с Бисер Киров. Няма да забравя също как през 1972 г. с Данчето Христова бяхме три месеца на турне в Куба. Невероятно изживяване! Имах разнообразен и интересен живот. Вярно, изпълнителите от моето време сме ощетени заради изчезналите архиви на Концертна дирекция. Милиони съм дал на държавата с продажбите на плочите си, с хилядите концерти. Половината от хонорарите ми отиваха за данъци, а пенсията ми е 130 лв. Не трябваше да допуснат това. Всички политици знаят, но не направиха нищо. А казват: “Ние израснахме с вашите песни”. Убийствено е за самочувствието. Те като че ли чакат да измрем. И Борето Гуджунов, и Боян Иванов умряха унижени. А аз не искам от чуждия хонорар, искам си моето, това, което съм дал на държавата. 

Мара Калчева