Валентина Радинска: От небрежен лекар детето ми остана инвалид

Валентина Радинска e известна като поет, писател, журналист и преводач. Автор е на девет поетични книги: “Към мен върви човек” (1977); “Нощна книга” (1983); “Не” (1988); “Чистилище” (1992); “Всичко” (1995); “Поне” (2001), “Дъждовете” (2009); “Употреба на Свободата” (2014) и “Времена” (2014). През 1998 г. получава националната наградата “Мара Белчева” за цялостно поетично творчество. Носител е и на наградата “Блага Димитрова” за документалния роман “Ние с Коко. Крикор Азарян отблизо”, посветен на големия български режисьор и съпруг на Радинска. През 2015 г. получава националната награда за поезия “Теодор Траянов”. Нейни стихове са превеждани на всички европейски езици и са включени в пет англоезични антологии, издадени в САЩ, Канада и Англия.

Малцина знаят обаче, че през 2002 г. Валентина Радинска създава неправителствената организация Българско сдружение “Живот с ДЦП” (детска церебрална парализа) и работи за разрешаване проблемите на семействата, които отглеждат вкъщи деца с увреждания.   

- Г-жо Радинска, как се грижите за здравето си?
- С простички неща - разтоварващи дни, повече салати, понякога съм две седмици само на плодове, понякога - пълен глад... Повече от 30 години съм вегетарианка. Пия много билкови чайове, по 5-6 на ден. Обичам невен, коприва, мента, лайка, маточина... От няколко години практикувам цигун и тай-чи. Прекарвам много време сред природата, извън София. Това е представата ми за здравословен живот, но не съм я постигнала с много воля и усилия, просто при мен това е някак естествено.

- Какво ви свързва с Майстор Станчо Станев - учител по цигун и тай-чи?
- От три години посещавам неговия курс. Никога преди не съм спортувала активно, като изключа заниманията ми със спортна гимнастика в гимназията. Но с Майстор Станев ме свързва не само цигун и тай-чи - той е изключително позитивна и харизматична личност. Покрай него винаги се чувствам много тонизирана, пълна с енергия и желание за живот. Той е абсолютен професионалист, световен шампион е по у-шу и още 5-6 източни дисциплини. И е много търпелив, понякога се чудя как ме търпи - налага се да ми показва по 10 пъти едно и също движение, докато го схвана... Тай-чи е много трудно за европейците. Но с такъв учител е удоволствие да преодоляваш трудностите. Освен това той е и лечител - справя се с много болести, помага на хора - ежедневно.

- На коя медицина имате доверие - на официалната или на алтернативната?
- На алтернативната, защото е по-древна от официалната, която е създадена изцяло върху нейните основи. Може би възгледите ми не са много подходящи точно за в. “Доктор”. Но съм патила много от “официалната” медицина - от небрежен и лекомислен лекар детето ми остана за цял живот инвалид, 20 години живя в инвалидна количка.

- Основали сте Сдружението “Живот с Детска церебрална парализа”. Какво е за един родител да отглежда дете с толкова тежка диагноза?
- Това е преминаване през всички кръгове на ада в една държава, в която няма социална политика. Може би единственият социален министър, който беше наясно с този проблем, и се стараеше да направи нещо адекватно, беше Христина Христова. Тя е посветила живота си на това да помага на хора с увреждания и на техните семейства. Живях 20 години в някакъв абсурден свят, в който 
здрави и пълноценни хора буквално загиват и психически, и физически, да не говорим пък - и като професионалисти, защото остават вкъщи да се грижат за тежко увредените си деца. Това са обикновено майките. Познавам десетки такива прекрасни, силни, невероятно борбени жени - кандидати на науката, шивачки, художнички, счетоводители и какви ли не още, които са зарязали професиите и живота си, защото държавата ги е превърнала в доживотни болногледачки. 

Това за мен е болна тема, защото с годините нищо не се променя. Тези семейства, които не са захвърлили болните си деца в домовете, а проявяват героизма да ги отглеждат вкъщи, си остават в неосветения ъгъл на обществената забрава. Няма здравни центрове като в нормалните държави, където за такива деца да има компетентна грижа поне пет дни в седмицата. Да не говорим за мизерните социални добавки, които въобще не включват каквато и да било сума за социализиране. А в Европа... но ние в това отношение само на хартия сме в Европа. В тази зона държавата я няма никаква. Помагали са ни конкретни хора като Христина Христова - тя е направила много за нас. И други приятели - също. А държавата - тя не спря да изпраща на увреденото ми дете повиквателни за казармата... С това се изчерпваше интересът й.

- Какво бихте казали на д-р Никола Василев, при когото сте раждали сина си, ако случаят ви срещне?
- Аз нямам какво да му кажа. Каквото трябва, ще му го каже Бог един ден. Ако вече не го е сторил.

- Сблъсквали ли сте се напоследък с българската здравна система? Споделете нещо позитивно или негативно от своя опит. Има ли доктор, който ви е помогнал?
- Слава Богу, генетично здрав човек съм и не ми се е налагало често да се сблъсквам с тази система. Предпочитам ирисовата диагностика. Имам приятелка - лекарка, която практикува и това. Тя много ми помага. А на сина ми много е помагала една вече пенсионирана лекарка - д-р Цвета Тодорова, при която редовно се оказвахме в Инфекциозна болница. Няколко пъти д-р Тодорова буквално е спасявала живота му. Тя не спря да ни консултира, докато детето ни беше живо. Никога няма да забравя това, което правеше тя за нас! Благодарна съм много и на д-р Даниела Узунова от болница “Лозенец”. Детето ми прекара последните си дни в тази болница и д-р Узунова беше непрекъснато край нас. Има и други лекари, списъкът ще е дълъг...

- Освен писането на стихове, има ли някаква кауза, на която да сте отдадена?
- На по-млади години бях отдадена на повече неща - интересувах се от политиката, имах пристрастия, със съпруга ми ходехме по митинги... Но преходът, както и за много други хора, за мен беше разочарование... А това, което последва, и което ние тук нарекохме доста лекомислено “демокрация” - още повече. “Кауза” е доста силна дума, бих казала, че сега приоритетите ми са други. Смятам, че този наш земен живот е доста кратък и нямаме право да го пилеем за щяло и нещяло. Та, имам си своите приоритети... Приоритет ми е например да се боря срещу опростачването на българския език, защото в общественото пространство вече стабилно се подвизава една неграмотна прослойка, която се опитва да наложи собствената си неграмотност като единица мярка. Настойчивото натрапване на чуждици в езика ни - главно от електронните медии, за мен е просто непоносимо. Подмяната на ценностите - също. Но това са “външните” неща, приоритетите ми във външния свят. А по-важните, “вътрешните”, са - да напиша книгите, които искам да напиша, не само поезия... 

Да еволюирам като човешко същество, да развивам вътрешния си свят. С други думи - да увелича количеството на Бога в себе си. Смятам, че това очаква Бог от нас - да добавяме към себе си добро, хармония и светлина, да се довършим - защото той ни е създал недовършени. Лекомислено е да допуснем, че Божията искра ни е подарена, ей така - дадена ни е даром. Бог иска от нас работа, за да му се отплатим за нея. А тази работа не е лесна, тя е самотно занимание. Както казва съвременният философ-херметик Дарио Салас Сомер: “Вътрешните събития се случват във вътрешна тишина”...

- Какво ви радва в този живот? Какво бихте казали на хората, които постоянно се оплакват от нещо?
- Научих се да се радвам на простите неща, които обикновено не забелязваме или просто приемаме за даденост - на слънчевия ден, на красивия залез, на цъфналото цвете, на славея, който цяла нощ не ме оставя да спя... На среща с приятели, на хубава книга, на нечие чуждо стихотворение, което ме е докоснало. А на хората, които се оплакват непрекъснато, ще припомня една древна мъдрост - не трябва да съжаляваме за нещата, които нямаме, а трябва да се радваме на това, което имаме. Животът не ни е даден, за да си губим времето и енергията за безсмислени неща...

Мара КАЛЧЕВА