Нешка Робева:Стресът разболява, но без него все едно не живея

Великата треньорка по художествена гимнастика Нешка Робева навърши 70 години на 26 май. Като състезателка тя е световна вицешампионка през 1969 г., а като старши треньор на националния отбор в продължение на близо 25 години извежда българските гимнастички до 294 медала, включително до 7 абсолютни световни титли, 10 европейски титли и два сребърни медала от олимпийски игри. Нейните „златни момичета” отпразнуваха тържествено 70-ия й рожден ден в Националния дворец на културата преди старта на Световната купа по художествена гимнастика в София. Разговаряхме с Нешка Робева няколко часа по-рано, когато получи наградата „Златен лъв” от Пресклуб България за изключителен принос към българския спорт и култура и по повод нейната 70-та годишнина.
 
- Г-жо Робева, как се чувствате на 70 години?
- Не мога да си представя, за първи път съм на 70. (Смее се) Не знам как се чувстват другите хора на 70 години, но аз не мога да повярвам, че вече ги навърших, освен когато се погледна в огледалото.  Благодарна съм на съдбата за това, че сега се чувствам добре. Наистина водих и водя динамичен и много натоварен живот. Казват, че стресът бил причината за всички болести на съвремието. Но лично аз, ако не съм в стресово състояние, все едно не живея. Толкова години да работиш в спорта и да се сблъскваш със силни характери, това си е чист героизъм. (Смее се) Но и резултатите на моите момичета бяха изключителни.

- Кой е най-паметният ви рожден ден?
- Повече от десет години съм посрещала рождения си ден на турнир по художествена гимнастика в Япония. Но една година в Акита, точно когато навърших 40 години, попаднахме в епицентъра на онова ужасно земетресение, придружено с цунами. Земята така се тресе, че не може да се опише! Имаше много жертви. За щастие, ние не попаднахме в обсега на цунамито. Въпреки че брахме много страх, нашите момичета спечелиха турнира.

Помня и 27-ия си рожден ден през 1973 г. – беше последното ми състезание като гимнастичка, на турнира „Коребей Есон” във Франция.  По една голяма случайност моите съпернички на килима сгрешиха, а аз не. Това рядко се случваше, въпреки крилатата фраза „Нешка няма грешка”. Обикновено ставаше обратното. Но на този мой рожден ден

спечелих всички купи

и на всички е написано първо място, 26 май 1973 г.

- Здрава ли сте на 70 години?
- Няма да предизвиквам съдбата. Работя, активна съм, вляза ли в градината, нямам умора. Разбира се, започнах и да си лягам по-рано, защото имам нужда от повече почивка. Внимавам и при храненето. Ям плодовете и зеленчуците от моята градина. Изчиствам си мислите и тялото с пости. Като треньор преди всяко голямо състезание гладувах поне две седмици – само на вода. Това ми даваше тази сила и спокойствие, което нямаше да имам, ако съм преяждала. Така при цялото напрежение чувствах уравновесеност.

- Ходите ли на лекар за нещо?
- Имам няколко приятели доктори, на които казвам: „Вие сте моите дистанционни лекари, само не ме карайте да идвам при вас да ме преглеждате”. От време на време се обаждам на някой от тях и си разказвам оплакванията. И те отдалеч ми обясняват какво да правя. (Смее се) Не искам да им казвам имената, защото не е за хвалба.



- След като могат да ви лекуват дистанционно, значи са много добри лекари!
- По-важното е, че са приятели и са добронамерени. Това също лекува. А

моите заболявания един Бог ги знае

Обещала съм след 1 юни да отида на истински преглед, да ме видят как съм.

- Помагало ли ви е името в ежедневни ситуации?
- Непрекъснато. Много често от КАТ ме спират за някое дребно нарушение и ми прощават: „А, г-жа Робева, вие ли сте? Внимавайте друг път!”.

За последния Великден получих няколко кори домашни яйца. Най-хубавото беше преди няколко дни, когато избягах на вилата в Трудовец за няколко часа. Една жена ме издирваше из вилната зона, за да ми подари ръчно плетиво – одеало, което да ме топли в студените дни. Жената се оказа пенсионер, бивш редактор на Българска енциклопедия към БАН. В одеалото тя беше вплела българските символи. Беше го направила с толкова фантазия, толкова красиво. Други хора, чули, че обичам градината си, ми изпращат семена, разсад или някой мине и насади нещо. 

Много е странно това усещане, че живея пред погледа на народа си. Особено в последните 16 години, когато поставям танцовите си спектакли и играем с трупата по площадите. Имаме над два милиона зрители. Никога няма да забравя как на изпълнения с хора площад в Горна Оряховица след края на спектакъла започнаха да викат „Още, още”! Това е особено и неповторимо усещане да си непрекъснато пред тези хора, да ги чувстваш и да знаеш, че им носиш радост.
 
Мара КАЛЧЕВА