Албена Михова: Умираме млади заради преумората

Стресът ни уврежда, виновен е за всичките ни болести

Албена Михова: Умираме млади заради преумората
Албена Михова е комедийната актриса, родена във Варна в семейство на актьори, което предопределя качването й на сцената още като ученичка. Едва на тринадесетгодишна възраст губи своята майка, а след още две години и баща си. На 16 години вече пее в заведения, и то не за удоволствие и кариера, а за да се прехранва. Затова и репертоарът й от рок, кънтри и джаз е много богат. През това време Албена не престава своето обучение и завършва двугодишната школа към театър “Стоян Бъчваров” в родния си град. И въпреки тежкото си детство тя решава да наследи професията на майка си и баща си и да стане актьор. Тласък дават колеги на родителите й от Кукления театър във Варна, които на практика я отглеждат. През 1994 г. се записва в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов”, специалност “Кукли”. Голямата й любов и днес си остава театърът.

- Здравейте, Албена, как се чувствате?
- Здрава и щастлива. Добре съм, радостна, усмихната, добронамерена, любопитна - това съм си аз. Театърът ми дава всичко, което искам в живота. Работата ми носи удовлетворение, забавление. Това е краста, без нея не мога да си представя живота. Не мога, без да играя, без да се забавлявам, обичам да изграждам разнообразни образи. Наближават коледните празници, които много харесвам и винаги си пожелавам по нещо хубаво да ми се случи. За мен семейството е много важно нещо, защото от малка останах сирак. Винаги са ми липсвали родителите, затова се стремя да съм достатъчна на моя вече пораснал син.

- За какво сте си мечтали винаги?
- За нормално семейство, защото останах рано сама. Примирила съм се със съдбата си. Мечтата да стана актриса, я постигнах. 
Постигнах и друга мечта - 
да имам хубаво детенце, русо и със светли очи. Радвам се, че съм постигнала всичко сама и без връзки. Тогава ти е много сладко и никой не може да ти каже копче. Животът е труден, но не трябва да се отказваме да го живеем.

- Би ли могло да се каже, че сте и щастлив човек?
- Щастлива чак, не мога да се нарека - с толкоз тегоби на гърба... Животът хич не е лесен и ако някой си мисли, че на мен ми е лесно, греши - от работа не ми остава време дори да се прибера вкъщи. Дай, боже, всекиму работа, но една събота или неделя не ми остава свободна. Шастлива съм от дребните неща, които ми се случват. Щастлива съм с приятелите, които имам, с най-близките ми хора, с Марти, който успешно върви по моите стъпки.

- Защо направихте театрална школа?
- Не е нужно да си на години, а да си кадърен, да можеш да общуваш с деца и с тийнейджъри. А аз това го мога. Завършила съм педагогика и мога да общувам и с малки, и с големи. Доволна съм от работата и виждам, че има смисъл да продължа да се занимавам с школата, колкото и да е изморително. Защото аз сама си правя всичко. Разбира се, имам и приятели, които ми помагат, но общо взето съм сама и съм всичко за тази школа. Освен че уча децата, им осигурявам и реални ангажименти. Редовно озвучаваме анимации, участваме в реклами. Те трябва да обръгнат във всичко. 

- Като какъв човек бихте се определили?
- Като емоционален и добър човек. Давам всичко за близките си и обичам хората, които ме уважават, обичам си феновете и публиката. Перфекционист съм, ако не си свърша работата, както искам, понякога се разплаквам.
Обиждам се, ако някой шеф не ме оцени по достойнство. Понякога много се ядосвам, когато искам да изиграя някоя роля, която смятам, че е за мен, но не я получавам. В такива случаи много се разстройвам, защото и аз искам да изиграя любими роли. Когато близките ме разочароват, страшно се натъжавам. Мразя да ми казват с каква азбука да пиша в страницата си във фейсбук. 



- Страхувате ли се от болести?
- Имам своите опасения за здравето си, нонямам смелост да отида да се изследвам
Страховете ми се мотивират с възможността наследствена обремененост да се отключи от стреса в работата. В седми клас бях, когато почина майка ми, в девети - баща ми. Много неща се скъсаха в мен тогава. Беше огромна мъка, невероятна тъга... И двамата ми родители починаха от рак, страх ме е и аз да не се разболея от това. Като се замисля обаче, притесненията ми са напълно нормални. Професията ми е свързана с нерви и не може да не закачиш нещо - болно сърце, стомах или, не дай си, Боже, рак...

- От какво се разболяват българите?
- Защото не живеем здравословен живот. От нерви се разболяваме, агресивни сме станали от нелекия живот, който водим. Не са спокойни, не са усмихнати хората, а са посърнали и отчаяни. Още в утробата майките трябва да се грижат за децата си - ние като не сме здрави, и те няма да са. Раждат се обременени с генетични болести, обърканите ни организми дават живот на много деца с увреждания. Начинът ни на живот трябва да се промени в името на живота и здравето на децата ни. Стресът ни уврежда, той е виновен за всичките ни болести. С лека ръка посягаме към цигарите, алкохола, опитваме дрога - това уврежда в зародиш бебетата ни.

- Не ходим на профилактични прегледи...
- Да, правим си ги само на хартия. Подпомагаме си джипитата да не ги глобят, а не разбираме, че сами си вредим на здравето по този начин. Аз си мисля обаче, че го правим, защото доходите ни са ниски - за много изследвания трябва от джоба си да плащаме. 
Вижте възрастните хора, карат живота си на хляб и кисело мляко, не им достигат пенсиите да си купят качествена храна. Ако няма кой да им помага, и лекарствата за кръвно не могат да си купят. Добре, че още съм здрава, та не ми се налага да пия хапчета. Не ми се мисли какво ще се случи със здравето ми, като остарея...

- Останаха ли добри лекари у нас?
- Имаме добри лекари, стигаме и до тях, ако си платим. Мисля, че трябва да има отделни кабинети за деца и други за възрастни. Много пари даваме по клиничните пътеки, за екипи, за лекарства отделно, за стави, за други медицински изделия.
Възрастните останаха без зъби държавата не може да им даде по 100 лв. за протези, а им бяха обещали.

- Кое най-много ви стресира?
- Стресира ме най-много преумората. Но в такива времена живеем, че трябва да се умориш, за да можеш да си платиш някои неща. Затова и хората умират млади, рядко вече изкарваме до 70. Като видим такъв човек, му ръкопляскаме... Не се усмихваме, аз искам тишина, нищо да не чувам. Софиянци са свикнали на натоварването, на шума, на нередовния транспорт, смирено си чакат по опашките. В малките градове по-леко ги преживяват тези неща - няма толкова движение, прах, претрупаност, чисто е, спокойно. Самите хора са по-спокойни там, като че ли и по-здрави, въпреки личните си проблеми. 

- Спазвате ли някакъв здравословен начин на хранене?
- Здравословен режим на живот - не, но се опитвам поне хранителен такъв да спазвам. Купуваме си риба, ям много зелена салата, фрешове пия, хляб почти не ям. Обичам да правя сладкиши, но напоследък едва ги опитвам.
Марти не се лишава от нищо, не обича шоколад, но яде много плодове и зеленчуци. Аз се пазя от мазни и сложни храни, вече и баници не правя. Знаете с какви боклуци се храним, нищо истинско няма на пазара ни. А и ние, актьорите, ядем, когато имаме време - обикновено посред нощ. Печено, варено - такава е храната ни. Правим си и домашно суши. Добър човек обаче съм си, всичко ми се лепи - все имам нещо да свалям (смее се).

Люба МОМЧИЛОВА
 

Коментари