Стоянка Мутафова: Не мисля за болести - каквото ми е писано, ще се случи!

Великата българска актриса Стоянка Мутафова на 2 февруари навърши 93 години. След над половин век на сцена и безброй запомнящи се роли на малкия и на големия екран, името й продължава да предизвиква щастливи усмивки у всички, докоснали се дори за миг до огромния й талант. 

Празника си тя за пореден път сподели с онези, които продължават да й дават безрезервната си любов - зрителите. Най-големите й почитатели успяха да се снабдят с билет и имаха удоволствието да я видят на сцената на Сатиричния театър - тази година в спектакъла “Скакалци” от Ст. Л. Костов.

Преди година Стоянка Мутафова сподели, че се чувства много добре, защото все още работи, още е на сцената. “Ако не работя - не се чувствам добре.

Пътувам и играя на пълни салони. Не съм отхвърлена още, въпреки годините ми. Не съм допускала, че мога на тези години да се явявам на сцена”, каза голямата българска актриса.

“А вашите читатели да бъдат живи и здрави. Да работят това, което им харесва, за което са родени, да им доставя удоволствие. Да се сбъднат всичките им желания”, пожела любимката на поколения българи на читателите на MyClinic.

Как се чувства на 93, има ли “скакалци” у нас и къде са те - ето изповедта на Стоянка Мутафова.

- Г-жо Мутафова, екипът на MyClinic ви честити 93-тата годишнина - бъдете все така смела в мечтите си, силна като човек и актриса, весела и усмихната, здрава и щастлива с хората, които ви обичат. Как се чувствате след дългите аплодисменти на сцената на Сатиричния театър?
- Благодаря ви за пожеланията! Малко съм уморена, не успях да се наспя, да си почина, но ще се справя, няма да се предам. Много цветя имам, с един камион ми ги докараха, една съседка ми помогна да ги наредя. Помислих си, че се намирам на гробище... Малко черен хумор... (Смее се!)

- Не ви напуска чувството за хумор...
- Трогната съм от жеста на хората да почетат рождения ми ден, но не искам да ги гледам как вехнат. Даже си помислих, че на прага на всичките си съседи ще оставя по една кошница - да им се радват и те! Аз съм весел човек, такава ще си отида. Имам още три представления за една седмица - в Казанлък и Сливен, така че почивката ще я отложа за след това.

- Как сте със здравето?
- Дъщеря ми е взела някакви хранителни добавки - и за кръвното, и за умората, и за очите. Не че съм зле, но на тези години трябва да се поддържам. Въобще не мисля за болести - каквото ми е писано, ще се случи. Защо да си обременявам психиката с лоши мисли?!

- Още ли искате да отидете в Египет?
- О, да, пътува ми се, но ако може някак така, без да усетя. Може пък и да намеря време - винаги съм искала да видя пирамидите.

- 93 - усещате ли ги?
- Не ги усещам, почти като дете съм. Никога не съм смятала, че ще стигна тези години. Не ги усетих кога се натрупаха и 

все още не се чувствам стара 

Казват - старост, усещам я, разбира се, някои болежки се обаждат, но и при младите е така. Кой ли не го боли глава, кой ли не го болят краката, кой ли не се оплаква от нещо си?! Не мога да се оплача - жива съм, здрава съм, дъщеря ми Муки се грижи за мен и благоденствието ми на тези възрастни години... (Смее се!)

Малка ми е ролята в “Скакалци”, струва ми се, че не с това трябваше да се появя на рождения си ден на сцената. Но така се случи, такава е програмата.  Ще запомня рождения си ден с публиката най-вече. Честно казано, на мен ми беше малко неудобно, но съумях от нищо нещо да направя. Успях да вдъхна живот на трите си реплики.

- Кои са “скакалците” в днешно време?
- “Скакалци” колкото щеш, но без имена, моля... Нахални, нападат те по улицата, едни комплименти ти поднасят, но твърде фалшиви - това е най-малкото неприятно. По-неприятни са тези, които ти пречат да работиш, да живееш пълноценно. Едно време, в училище, като не си знаехме урока по история, казвахме - ето, и скакалци се появиха. (Смее се...) И сега, като се сетя, много се смея на глупотията ни... Животът ни не може да мине без “скакалци”!

- Усещате ли фалша у хората? Само това ли се промени в българина?
- О, да, веднага, разпознавам го безотказно, затова не обичам да съм сред много хора. Алчни станаха един определен тип българи, пълнят си джобовете за сметка на бедните.

Има хора, които няма какво да ядат, 

но никой не го интересува, безчувствие е това. Нали знаете, че в Драгалевци имам малка къщичка, за лятото. Около мен издигнаха едни огромни дворци, заключват се с големи катинари, камери, охрана - смешни и твърде жалки са. Оградите им по-високи от къщите - от кого се пазят, знам ли...

- Малко хора знаят, че първо сте завършили класическа филология...
- Много замърсен ни е вече езикът - българинът говори както си реши. Дори на сцената няма кой да го поправя. Няма човек, който да следи говора ни там. Оправдаваме се, че езикът ни е труден, но аз от дете говоря правилно. Баща ми и майка ми така ме научиха.

- Бихте ли споделили какви бяха баща ви, майка ви?
- Майка беше много образована жена, баща ми - още повече. Имаше невероятен усет за истинските неща. Рано се разболя, престана да пише. А пиесите му се играеха, хубави, интересни бяха. Забелязахме, че изведнъж престана да пише. И аз го попитах - татко пишеше много хубави статии в “Мисъл”, най-интелигентното тогава издание. Баща ми говореше всички европейски езици и арабски.

Беше направил разкошен българо-турски речник, затвори го в една желязна каса по време на евакуацията. Като се върнахме, го намерихме целия овъглен - такъв огромен труд отиде на вятъра.

Мама свиреше много добре

Завършила е история в България, но заминава за Париж и в Сорбоната завършва класическа музика. Връща се тук, има идея да се отдаде на музиката, но среща баща ми, ражда две деца и край със свиренето. Иначе от тях са ми останали един роял и едно пиано - помня как двамата заедно свиреха... Не мога да се лиша от семейните мебели, от картините - спомени са. Идват разни парвенюта, чужденци, искат нещо да си купят от мен - но нищо не продавам.

- От какво се разболя баща ви?
- През 30-те години заболя от тумор в мозъка. Министерството на просветата даже му отпусна много голяма сума, за да се оперира във Виена. Аз трябваше да го придружа, но той отказа да тръгне. Каза, че няма намерение да си оставя костите по чужбина. Пък аз, шегувайки се, му обещах, че няма да му ги оставя там, че ще ги пренеса. Сега се смея на шегата, татко разбираше от хумор. Не се разсърди на думите ми, но не пожела да отиде...

- От това ли почина?
- Не, туморът се оказа доброкачествен и с операцията там щеше да живее още дълго. Тук започнаха да го облъчват, което и сега, с модерните ни апарати, пак е много вредно. Първобитен уред имаше в България, когато почина, лекарите ни казаха: Ако мислите, че е починал от тумора, не е от това. Той си отиде от лъчева болест! Докторите го казаха, облъчването е било жестоко, изпепелило е мозъка му. Но това имаше тогава - на 67 почина...

Като спре да пише, къщата ни се пълнеше с много хора - интересни разговори се водеха. Не го оставиха сам до края му...

А вашите читатели да бъдат живи и здрави. Да работят това, което им харесва, за което са родени, да им доставя удоволствие. Да се сбъднат всичките им желания.


Люба МОМЧИЛОВА