Ние използваме "бисквитки", за да улесним вашето сърфиране, и да ви покажем реклами, които може да ви заинтересуват. Научете повече.
Приемам
Времето София
9°C
Времето Видин
7°C
Времето Сандански
9°C
Времето Плевен
8°C
Времето Пловдив
9°C
Времето Русе
6°C
Времето Сливен
8°C
Времето Шумен
7°C
Времето Хасково
9°C
Времето Варна
6°C
Времето Бургас
7°C

Проф. Николай Петров, д.м.н.: Всеки починал пациент оставя рана в душата ми

Срещата със смъртта не се преживява
Прочитания: 1421  Няма коментари
Mеждуредие+- AРазмер на шрифта+- Принтирай
До леглото на 30-годишния донор от Ямбол
Говорещият папагал в кабинета на професора

В Клиниката по анестезиология и реанимация на ВМА-София е странно тихо и светло. Суетня няма! Няколкото дежурни медици и сестри на смяна са като добре смазан механизъм - всеки си знае работата и я върши тихо, бързо и качествено. Никой не говори, пациентите, които са в съзнание, също си мълчат. Само техниката писука тихо и отчетливо, отмерва всеки удар на сърцето, всяка изминала минута, всяко дихание на закачения към машината пациент. Докато го има... диханието, защото почти всеки ден медиците стават свидетели на смъртта.

 
Минавам с проф. Петров покрай леглото на момчето от Ямбол, както го нарича той. 30-годишният мъж стана последният донор у нас и преди няколко дни даде живот на други нуждаещи се. Той даде живот, но загуби своя, ставайки жертва на катастрофа. Докарали го с линейка от Ямбол, но бил в неспасяемо състояние, реди фактите шефът на реанимацията. Мъжът беше в клинична смърт, опасан в кабели и маркучи, дишащ, но вече мъртъв реално. Близките му бяха дали съгласие да се експлантират органите му, лекарите чакаха резултатите от нужните изследвания. Часове по-късно от ВМА съобщиха, че са присадили черния дроб на друг мъж.
 
“За съжаление, нещастието за едни е късмет за други...”, тъжно заявява проф. Петров и ме повежда към съседната зала в клиниката. Там в отделен стъклен бокс лежи тялото на млада и слабичка жена. Апаратурата вярно и чинно отчита кръвното й налягане, ритъма на дишането, белите дробове се повдигат при всяко поемане на въздух, но 
 
тялото й изглежда безжизнено Сякаш жената вече не е в този свят...
 
“Това е пациентка, която дойде от Бургас. В изключително тежко състояние е. Беше поредната много тежка пневмония, тази година поне 4-5 такива минаха оттук. Вероятно е получена като усложнение от грип. В един момент имахме приличен резултат при нея, тя ме чуваше, изпълняваше прости команди от типа на “Вдигни си лявата ръка” и др., но сега отново е в безсъзнание. Не съм оптимист за нея, което е много жалко, защото от един месец се борим за живота й. При нея имаше много високи стойности на въглеродния двуокис в кръвта. Ако той е над 80 милиметра живак, предизвиква кома. При нея беше 250 милиметра живак. Това не е грешка или резултат само при едно изследване. Много пъти колегите проверяваха тези стойности. Въпреки това успяхме да я стабилизираме, в един момент беше на ръба да я откачим от апарата, но се получи втори тласък и сега всъщност мозъкът й е увреден необратимо. Много ме е яд, но това е положението”, пак с тъга казва проф. Петров и за кратко вперва поглед към леглото на жената.
 
След това отново тръгваме из залата. Наблизо лежи млад мъж, целият видимо жълт на цвят и омотан в кабели. В съзнание е, един от малкото адекватни в клиниката. Посреща ни с плаха усмивка и поглежда с много надежда доктора до мен. Питам го как се казва и той започва тихо да реди:

“Аз съм Айсун от Търговище, на 21 г. съм. Пих анаболи около месец, много бързо исках да стана як. Купих ги от един арабин в Германия, където работех, а не от магазин. Те бяха фалшиви. Пих ги през февруари, та до края на март. И за един месец станах много зле, виждате колко съм пожълтял. Върнах се тук. И сега не знам какво ще стане с мен. Искам да кажа на всички хора да не купуват такива анаболи от случайни продавачи, защото са много опасни”, призовава Айсун и се оглежда наоколо.

Айсун се нуждае от трансплантация на черен дроб

До него поставят поредната машина - включват го към специалния апарат за пречистване на кръвта. Има го на малко места в България. 
 
“Целта ни е да извлечем билирубина от тялото му, тъй като при него той е със стойности 10 пъти над нормата. Тази процедура се прилага най-често при пациенти със сепсис и неврологични заболявания. При този млад мъж билирубинът е с толкова високи стойности заради черния дроб, който не може да го преработи и извади извън организма. Вероятно това, което е пил като анаболи, е било с някакъв токсин, който за съжаление е съсипал необратимо засега клетките на черния му дроб. Високият билирубин има изключително токсичен ефект върху мозъка и другите органи. Затова ще се опитаме да го извлечем от кръвта на младежа. Искаме да го стабилизираме, за да може да му бъде трансплантиран черен дроб. Той няма друг шанс за спасение освен трансплантацията. Но за целта трябва да е в добро състояние, а не както е в момента със стойности над 10 пъти над нормата”, компетентно ми обяснява проф. Петров на път към останалите зали в клиниката. 
 
Там пребивава сърдит мъж, върху който паднал комин, докато се опитвал да го ремонтира. Има и жена с психични проблеми с опит за самоубийство, от месеци е в реанимацията, но вече е по-добре... 
 
Питам моя любезен домакин как се преживява срещата със смъртта, а той въздиша и казва, поглеждайки ме в очите: “Не се преживява! При всеки починал пациент остава по една рана в душата. И това е! 

Аз съм лекар, но съм и религиозен човек 
 
Ходя на църква и винаги казвам една и съща молитва. Тя е следната: “Дай Боже здраве и живот на децата ми, на жена ми и на родителите ни. И на мен дай здраве и живот Боже, защото аз съм праведен.” 
 
Стремя се в живота да бъда праведен - т.е. да правя добро, да работя и да живея така все едно ме гледа Господ. Винаги съм мислил, че в живота на човека най-голямата му битка е със самия себе си. Надвиеш ли себе си, нагона, инстинкта и лакомията - нямаш проблеми с другите. Ако спечелиш тази битка, това значи съзнанието и духът да доминират над тялото. Цял живот я водя тази битка и мисля, че в голяма степен я спечелих с воля и приемане на нещата. 


Всеки ден съм между живота и смъртта, но ме държи жизнен това, което се случва в клиниката. Това, че почти всеки ден има починал човек около мен, ми сверява часовника, напомня ми, че всичко е вятър работа и е преходно. Пагони, значки, пари - суета. Трябва да си човек, здраво стъпил на земята - това е, което ме държи. Знам, че каквото ми е предначертано, това ще бъде животът ми - приел съм го”. С тези думи ме изпрати проф. Петров до входа на клиниката и ме хвърли в размисъл за всичко преходно и непреходно, за живота и смъртта, за срещите и разделите, за важното и неважното в дните ни. Хубаво е да си спомняме за всичко това понякога...
 
Маргарита Благоева
Снимки Иван ГРИГОРОВ  



 Няма коментари

Напиши коментар:

CAPTCHA