Контролираме, защото се страхуваме от случващото се в живота

Говорили сме и преди как чрез вярванията и защитните си поведения се самоограничаваме, пречим си да сбъдваме желанията си, спираме се да изживяваме истинските копнежи на сърцето си. Днес ще допълня темата от друга парспектива - “обетите”, които сме си дали. Това са онези наши:  “Аз никога...” и “Аз винаги...”, които сме си казали в трудна за нас ситуация, в която сме се почувствали унижени, обидени, отхвърлени и неразбрани. И с това обещание сме се опитали да се самосъхраним и самозащитим. В своята природа тези обещания са крайности, в които залитаме, търсейки сигурност и стабилност, но от тях губим баланса, автентичността си и удоволствията. Не се осъждайте за обетите, които сте си дали. Създали сме ги да се предпазим. С днешна дата е добре да осъзнем, че  чрез тях се самоограничаваме, затваряме и те не са работеща стратегия.

Ето пример. Имах мечта. Бяха ми нужни средства, за да я реализирам, и потърсих подкрепа от най-близките си. Те ми отказаха. Почувствах се сам и неразбран, отхвърлен, нямащ и си казах: “Аз никога повече няма да искам от друг, няма да разчитам на друг, никога повече няма да покажа, че имам нужда”. Така влязох в “отбора на независимите” - с всичко се справям сам. А когато някой ми предложи да ме подкрепи, отказвам помощта, отхвърлям го, с което проявявам  жестокост (към него и към себе си). А резултатът от това, че не искам и не позволявам да ме подкрепят, е умора, отчуждаване, напрежение, затварям се, ставам зъл и некомуникативен. А иначе, да, справям се сам, но с тегоба.

Друг обет: “Аз винаги ще давам на децата си каквото поискат!”. В резултат на този обет, родителят задоволява всяка прищявка на детето си, не го учи да преценява и избира, не го учи да си задава въпроса: “Това, което искам, за какво ми е, как ще го употребя, с какво ще ме развие, каква моя потребност ще задоволи?”. 

Чувала съм следните обети, може би и вие знаете някои от тях: “Аз никога няма да казвам какво чувствам!”. “Аз винаги ще правя каквото си поискам!”. “Аз никога няма да позволя на друг да бъде важен за мен!”. “Аз винаги ще бъда на разположение!”. “Аз никога няма да отказвам”. “Аз винаги ще се справям сам!”. “Аз никога няма да се доверявам!”. “Аз винаги ще бъда мил/а с другите”, “Аз никога няма да мечтая”.
За какво ни служат тези обети? С тях се предпазваме от болката, която носим в душата си. Болка, силна, която не искаме да преживяваме отново. Болка, през която смятаме, че не можем да преминем отново. Тя блокира адекватните ни действия. Смятаме, че ни прави слаби и не искаме да е така. 

Чувствителност и уязвимост. Доверие

Всеки от нас има различни по интензивност усещания. Към някои преживявания сме особено чувствителни. До степен, в която се чувстваме уязвими. Какво правим тогава? Свиваме се, предпазваме се, защитаваме се, бягаме - не искаме да ни боли и да се чувстваме безсилни.

Възможно ли е да се чувстваме слаби, беззащитни и в същото време да притежаваме силата си? Възможно ли е да покажем болката си и в същото време да намерим силата си? 

Възможно ли е да отпуснем контрола, да се доверим на ставащото, на процесите в живота, на хода на събитията?  Възможно ли е да допуснем, да повярваме, че събитията могат да се подредят добре за нас без режисьорската ни намеса? Можем ли да допуснем отново, че има кой да се погрижи за нас, да ни защити, да сме в безопасност?  Какво ви казваше баща ви за вас самите, как ви определяше той? Безделник, безотговорен, некадърен, страхлив, целеустремен, постигащ? Говорили сме, че зад контрола стои страхът от случващото се в живота, а страхът го има, защото го няма доверието. Доверието, че сме в безопасност. 

Как да намерим силата си и в същото време да си разрешим да сме уязвими? И какво общо има това с бащата?

Ролята на бащата в живота ни. Бащата ни казва кои сме, от неговите думи чуваме какви сме, той ни дава идентификация. Той е фигурата, която ни дава сигурност, защита, стабилност, пространство да се осъществим, сила и смелост.

Ако сте чули от баща си: “Обичам те! Гордея се с теб! Тръгвай смело, аз съм с теб и зад теб!” и думи в тази посока, то тогава вие имате 

здрава почва под краката си, опора, 

самочувствие и увереност, че ще се справите. Но ако не сте чували такива думи от баща си? Ето ви едни разказ от първо лице.

“Моят баща ме оставяше да се справям сама във всички ситуации с намерение да съм силна, отговорна и самостоятелна. Аз нямах стратегия за действие, а и той не ми даде. Искаше да се справя сама. Поради тази причина във всяко свое действие аз се съмнявам в успеха си, нямам очи за резултата и не смея да призная пред себе си уплахата си, камо ли пред някой друг. Подкрепа не мога и да помисля да поискам. Връща ми се споменът как ме учеше да карам колело - на един изровен от дъжда селски път, от едната страна имаше магарешки бодли, от другата дълбок улей. Не ме държеше, нямах спомагателни колела. Изгубех ли управлението, или се набождах, или падах в дупките. Списках зъби, преглъщах сълзи, чувах строгия му глас... Така се справях и с трудните ситуации в живота си. До една, в която вече нямах ресурс и сили, и потърсих помощ от приятел... 

Преди да позвъня. Усещах, че светът ми е на път да се сгромолясва, бях  в напрегнато очакване на важна развръзка - баща ми беше в реанимация... Раната се отвори - обостри се несигурност, болка, чувствителност. Дадох си сметка как в поведението ми се появиха всички действия, които показваха моите вярвания, убеждения и обети. Ще го загубя ли,  какво да правя, докато чакам, как да заспя? Какво да правя, как да действам, когато болката изцежда всичките ми сили.

И тогава се осмелих да протегна ръка. Да потърся другия. Да кажа: “Аз се чувствам слаба, прегърни ме!”. 

Разтърсващото преживяване - прегръдката на другия

Тя има силата да сгромоляса и разпарчетоса част от ограниченията и обетите ни. Когато другият ни даде пространство, пълно с топлина, уют и сигурност, в което да се разпаднем и в което да си позволим, да си разрешим да се разпаднем, тогава преживяваме катарзиса на разпада и откритието, че след него се самосъбираме и изправяме отново, свързани със силата си.

Когато кажем: “Аз се чувствам  слаб/а, прегърни ме! Изпитвам страх!”, всъщност проявяваме смелост да бъдем автентични и да покажем уязвимостта си и нуждата си от другия. След тази “проява на слабост” идва откриването на собствената ни сила.  Разрешавайки си да изживеем болката си, да се свържем с нея, да бъдем в нея, откриваме складираната в нея сила. 

Борянка Борисова, психолог