Защо ни е страх да кажем „НЕ”?

За днешната статия избрах разказа от първо лице, защото ми харесва автентичността в посланието. Чувствам се пренебрегната. Стоя във връзка, в която не зная дали ще има следващо обаждане, следващи срещи и разговори, дали ще има развитие. Колкото и да не исках да застана лице в лице с фактите и равносметката, дойде денят, в който признах пред себе си, че това е връзка, в която не смея да мечтая, защото не зная дали ще има утре. Тъгата и желанието да видя другия човек ме подгониха здравата и тогава признах пред себе си, че не смея да позвъня, защото ме беше страх от това, което можех да чуя - че не е удобно да говорим, че няма време, че има други планове... И побеснях, защото осъзнах, че се чувствам пренебрегната. Навирих глава, гледах от високо, отговарях сопнато, надувах се, гледах и се отнасях с всеки пренебрежително. Придавах си важност, каквато нямах. Бях пренебрегната. Но не от другия човек. От себе си!
 
Защо? Защото не чувах желанията си, не изяснявах нуждите си, не заявявах категорично какво искам, не си поставях цели, не се забавлявах, нямах желание да правя това, което ми харесва. Когато бръкнах по-дълбоко, разбрах, че това е, защото някой, някога, някъде не ме е похвалил, харесал, насърчил, подкрепил, не ми е показал, че съм ценна и значима за него, че имам стойност. Поради това във всяка дейност се опитвам да съм максимално добра, да бъда забелязана, оценена, неподмината. За да получа вниманието, похвалата и одобрението, от които имам нужда. Но освен да бъда забелязана за кратко, друго не постигах. Най-страшно ми беше, когато осъзнах, че не мечтая смело, нашироко. И то беше, защото не вярвах, че мога нещо да получа. Получа. Ето за това беше цялата игра. Аз живеех заблудена, че получаването идва от друг човек. Истината да получа била първо аз да се забележа, оценя, изясня какво искам и да започна да си го давам, да го осъществявам, за да го получа и от другите хора и от света. 

И друго осъзнах - че съм обидена. Затова, че някога някой значим за мен човек е поел в своя посока и аз съм интерпретирала това негово действие като нежелание да бъде с мен, да ме има в живота си и е тръгнал да сбъдва своя мечта без мен. И поради това негово действие, аз съм решила, че съм незначителна, неважна. Ето тук отново започва големият театър. Аз съм важна, надута, с гордо вдигната глава, страдаща, бездействаща, саморазрушаваща се, и разбира се - неприятна компания за околните. Спряла съм да правя това, което обичам и ми харесва. И тръгвам да гоня някого, който иска да е другаде с друг. И му се натрапвам. И получавам отказ и отхвърляне. Но в главата си стоя там, в тази “връзка”. Защо? 

Защото пак някога не съм получила любов и подкрепа от значим близък и за да я получа, съм решила да се боря за любовта, вниманието и благоразположението му. Фиксирала съм се в това да получа любов и признание точно от този човек. И не ми и минава през ума, че той може да не е подходящ за мен, че може и да не съм щастлива с него, че губя време, енергия и усилия да му доказвам стойността си, вместо да я проявявам и споделям с хора, които я забелязват, оценяват и й се радват. 

Страхът от равносметката

Когато сме вплели себе си в този сценарий и се страхуваме да не бъдем отхвърлени, отлагаме равносметката. Страхуваме се да останем насаме със себе си и да се попитаме: “За какво искам да бъда с този човек? Защо искам да влагам във взаимоотношенията си с него, след като той ми показва безразличие и незаинтересованост? След като човекът върви по своя път и ясно ми показва, че не прави планове да го споделя с мен? Защо искам да съм в тази ситуация? Какво искам да постигна? Какво ще ми донесе?”. 

Отказваме да направим равносметка, не се чуваме, не си признаваме честно истината - че отношението към нас не ни харесва, че дори да получим внимание и време от другия човек, те не са ни достатъчни, че го няма диалога, в които обсъждаме посоката, в която вървим. Няма взаимност. И понеже това е болезнено, предпочитаме да си “заравяме главата в пясъка”. Защото ни е страх, че ще загубим и малкото, което имаме. А когато често сме получавали малко и не това, което сме искали, тогава започваме още една велика игра - аз ще променя това и то ще тръгне в посоката, в която искам. Защото, когато ситуацията се промени и стане такава, каквато аз искам, ще се почувствам ценна и значима, стойностна, за да бъда добавена в плановете на нечий живот. 
Да, ама не! 

Другият не го прави 

Аз се надявам!? Ден, два, месеци, година, много години... 

Какво да направим, вместо да въртим на кръговото? Да изберем най-накрая изхода, който ще ни отведе в желаната от нас посока. Да се попитаме: Защо не кажа “Не!” на това, което ме наранява и не тръгна по пътя си? Защо не мога да кажа “не”? Ето го отговора, да, неприятен е: “Защото се страхувам, че ще настъпи раздяла. Окончателна. За цял живот. А аз не искам да загубя човека, взаимоотношенията и диалога си с него”. 

И тук ще попитам - какви взаимоотношения?! По скоро фантазията и мечтата какви взаимоотношения бих искала да бъдат. Истината тук е, че се заблуждаваме, че ако си тръгнем от една такава “връзка”, ще загубим мечтите си. Не е вярно. Няма как да загубим мечтите си. Защото колкото и да ни е трудно, винаги ще търсим място и хора, с които да ги реализираме. Единственото, което ще загубим, когато си тръгнем от една такава “връзка”, е възможността да не ги реализираме. Защото човекът или мястото не са подходящи за тях. 

Хубавото на ситуацията, в която сме, е, че ни показва и страха да изговаряме желанията си на глас. Мълчим, за да не бъдем отхвърлени, за да не да чуем отказ. Защото, ако чуем отказ, това ще ни срине. Понеже го приемаме като отхвърляне на самия мен. Добре е да осъзнаем и още нещо. Не изричаме своята истина на глас, защото не вярваме, че имаме сила да я отстоим, защото се страхуваме, че другият ще ни наложи своето желание и понеже не можем да се отстоим, приемаме. Не допускаме, че можем да кажем: “Не!” и то да бъде уважено, зачетено и да получим желаното. Не допускаме, че сме ценни и значими за човека отсреща и той е готов да предоговорим ситуацията.

Потънала в размисли, изведнъж си спомних случаите, в които съм казвала: “Не!”. И се сетих, че тогава хората “не минаваха през мен”, уважаваха мнението ми, признаваха и ценяха личността и силата ми. Не винаги съм получавала това, което искам, но в повечето случаи. А ако не съм, с времето се е оказвало, че не е моето. Най-хубавото, което се случва, когато казвам “не” на това, което ме наранява, е, че се чувствам удовлетворена от себе си. И като за финал ще споделя с вас, че когато някой ме убеждава, че съм изпуснала влака, аз си припомням, че има яхти и самолети. И се опитвам да не забравям, че по-страшното от това, че не се  получава, е да спра да  опитвам! 

Борянка БОРИСОВА, психолог