Себепознанието ни прави силни

Това, което ме подтикна да ви разкажа за човешките емоции, е вярването ми, че когато имаме нагласата да ги опознаем, отделим време да го направим, можем да ги изживеем, управляваме и преодолеем пълноценно и с полза за себе си. А това ни прави зрели, силни, съзнателно живеещи собствения си живот и отговорни към него.  

Страх
Страхът е неотменен в нашия живот. Не можем да избягаме от него, защото не можем да избягаме от съзнанието, че сме смъртни. Осъзнат или неосъзнат, той е мощен двигател в живота ни и ни води към себепознание и честност. Провокира ни да открием у себе си цялата си творческа мощ, любов, вяра, надежда и смирение, за да му противостоим.
Страхът е личен - ще поясня - преживявания от мен страх не е като този на другите хора. Моят страх отразява уникалността на жизнената ми ситуация и душевност. Например може да ме е страх от затворени пространства, от животни, от самота, от промяна. Моят собствен страх може да се породи и от движението на душевните ми пориви - това са неосъществените възможности, неоправданите действия, безсмисленото използване на свободата.

Какво е характерно за страха? 
Той може да ни тласне към отчаяние, да ни скове, да спре стремежа ни към самопреодоляване. Но той може и да ни изпълни с дръзновение и да ни подтикне към преосмисляне и преодоляване (на страха). Така ни дава възможност да станем по-зрели.

Страхът се появява като преживяване у нас в ситуациите, в които не можем да се справим. Развитието ни като личности винаги е съпровождано със страх. В него неотменно присъства противоречието между известното и неизвестното, между преживяното и непреживяното. Всяко неизвестно ни нещо, наред с очарованието, радостта от приключението, съдържа в себе си страх. Той нахлува в съзнанието ни, когато сме изправени пред раздяла със старото, а новото е още неоткрито. 

Можем да кажем, че развитието ни като личности е преодоляване на страхове чрез смелост да се изправим пред тях.

Основните страхове
С раждането си ние сме призвани да изградим неповторимост, да заемем своето единствено място в битието. Да се отграничим от другите. И тук се появява основният ни страх - от отделяне и незащитеност. Бидейки себе си, осъществявайки себе си, изпитваме несигурността, неразбирането, захвърлеността и самотата. Аз съм различен от теб (вас). Аз не (искам да) живея като теб (другите)... 

И бидейки себе си, се противопоставям на тенденцията към сливане, близост, отдаване и поемам риска да бъда отхвърлен. А аз се нуждая от другия.  Пътят към другия минава през доверието и отварянето. Мога да се доближа до другия и той да се доближи до мен чрез откриване на това, което съм, и на това, което ти си. 

И тук идва следващият ни основен страх - аз мога да бъда ограбен, предоставяйки се на другия, мога да бъда погълнат, разрушен или подчинен. Тази възможност ме изпълва със страх и незащитеност. В тази ситуация ние, хората, се люлеем в люлката между самозапазването и самоотдаването, между това да бъда за себе си и да бъда за другия.

В резюме основните ни страхове: страх от самоотдаване, изразен като загуба на собствения аз; страх от ставането на себе си, изразен като незащитеност; страх от промяната, изразен като преходност и изпълващ с несигурност; страх от окончателност, изразен като не свобода. 

И още едно обобщение: Страхът възниква, когато се  изправим пред действителна или недействителна опасност, засягаща живота, самоосъществяването, другите.

Страхът от самопознание
Много от причините за вътрешната обърканост се коренят в страха ни да се опознаем - да разкрием своите мисли, преживявания, стремежи, предназначения. Страхът да се изправим (заявим) пред света продължава в страха да се изправим пред себе си. Страхът да познаем себе си се превръща в преграда и защита да не загубим вяра в себе си, любов към себе си и себеуважение. Страхуваме се да надникнем в себе си и да се опознаем, а с това действие подсилваме чувството си за незначителност, не ценност, незабележимост, ненужност. Така чрез страха да се докоснем до себе си запазваме своята идеална представа за себе си и бягаме от болезнените истини, които биха ни подтикнали към промяна. Страхът от промяна всъщност е страх от неизвестното. Страхът от промяна може да се изрази в отричане на собствените ни възможности, способности и всичко, което е добро и може да спомогне самопознанието.

Тревожност
Дълбоко в нас е заложен стремежът към самоосъществяване. И когато си мислим, че то е невъзможно, се изправяме пред безсилието, скуката, отчаянието и тревожността. С вътрешната си самоограниченост си създаваме усещане за захвърленост и безпокойство, презрение, ненавист и омраза. Завладени сме от несигурността в собствената си самоценност. Засилващото се безпокойство, което изпитваме, ни подтиква да затворим собствените си граници. С това си действие се откъсваме от другите и света и ставаме още по-неавтентични. Преживяването за собствената ни неосъщественост ни изпълва с вина и отчаяние, че не сме станали това, което искаме. Отчаянието от това се превръща в непоносимост, страх, омраза и тревожност. Изтръгнали се сами от себе си, ние непрекъснато бягаме - от себе си и от другите, защото вярваме, че са опасни. Ценностите, които са основа на съществуването ни, са заплашени и се чувстваме в безизходица. Тревожността е свързана с чувството за изолираност и захвърленост в един враждебен свят. Дебне ни предчувствието: “Нещо лошо ще се случи”. Чувството за предстояща загуба ни изпълва. Събитията (които се случват в живота ни) се изплъзват от нашия контрол. Тревожният човек вижда света като място на загуби и отхвърляне, които са неизбежни. 

Характерно за преживянето за тревожност е, че обектът, който я поражда, остава неясен и размит, не можем да го докоснем, открием, победим и надживеем. Тревожността ни изпълва с усещане за базпомощност, изолираност и враждебност към другия (човек) и ние считаме него за отговорен за случващото се. Враждебността, която преживяваме, може да се превърне в стремеж към господство и подчинение на другия.
Тревожността е свързана още и със страха от нараняване или загуба на нещо важно и значимо за нас и може да я усещаме като несигурност, напрегнатост, уплаха, страх, паника.

Тревожността обхваща:

Тялото - дишането ни става учестено, гърлото се стяга, изпотяваме се, изчервяваме се, ставаме нервни, загубваме съня си. 

Мисленето - мислите са свръхбдителни, налагаме си ниска самооценка, имаме натрапливи фантазии, както и ригидни и генерализирани мисли (използващи собствената тревожност като доказателство за това, че нещо не е наред), предъвкваме страхове, изкривено осмисляме реалността.

Емоциите - тук тревожността се проявява като страх от загуба на контрол, напрегнатост, нараненост, ужасеност, потиснатост, нервност  и мъчителност.

Поведението - опитваме се да противодействаме на тревожността чрез различни стратегии за справяне.

Коя тревожност е нормална и коя невротична?
Нормална тревожност е реакцията ни при заплаха върху ценностите, които сме приели като основни за своето съществуване. Породената тревожност в тази ситуация е пропорционална на реално съществуващата заплаха. Когато се справим със заплахата и тя отмине, тревожността изчезва. Реагирали сме конструктивно на заплахата, използвайки жизнения си опит.
Интензивността на нормалната тревожност е по-слаба от тази на невротичната. 

Невротична тревожност 
Тя се характеризира с усилието ни да избягаме от предизвикателствата, които животът ни отправя, както и от “призива” да се развиваме. Това е реакция, която не съответства на обективно съществуваща опасност. Невротична е тревожността ни, когато  сме неспособни да се справим адекватно с надвисналата опасност. Несправянето се дължи на неразрешени вътрешни конфликти, които не ни дават възможност да използваме своите ресурси и предишен опит.

Ще ми е приятно занапред да ви запозная с гнева, вината, емпатията, срама, смущението, самотата, депресията, отвращението и презрението, любопитството и радостта.

Борянка БОРИСОВА, психолог