„ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО“ да бъдеш себе си

Кой съм аз? Кой е моят път? Какво ме прави щастлив и истински жив? Сбъдвам ли мечтите си? Кой или какво ме спира, за да ги осъществя? Чувам ли себе си? Живея ли живота, който искам? Щастлив ли съм във връзките си? Защо стоя там, където не се чувствам добре? Защо се съгласявам с това, което не искам? Какво ограбва личната ми сила? Кой или какво определя изборите ми? Доверявам ли се?  Приемам ли подкрепа? Богат ли съм толкова, колкото искам? Кой е най-важният човек в живота ми? С какво съм ценен за себе си и за света?

Днес ще ви разкажа как е възможно да се събудите леки, изпълнени с енергия и да изживеете пълноценно предстоящия ден ... и всеки ден след него. 

Ще го направя през личния си опит в един семинар, от който научих много за себе си - “Към същността”, воден от д-р Менис Юсри.

Преди да се свържа със себе си

Често се пусках “по пързалката” на недоволството, смятайки, че когато се гневя, укорявам и не се съгласявам с нещо, разрешавам ситуацията, заявявам мнение и променям нещата. С изненада открих, че постъпвайки така, просто негодувам, губя време в говорене, анализирам хора и ситуации, но не променям кой знае какво. Обинявах например родителите си за липсата на подкрепа и разбиране, сърдех им се, че не ме “пускат” да живея там, където искам. Открих, че негодувам затова, че не са ми дали повече. Болеше ме, че не чувствах любовта им. Исках да ме бяха ценили и поощрявали, да ме бяха разбирали, насърчавали и хвалили. Не стига това, ами желаех колегите ми да ценят работата ми.
Имах нужда от добра и топла дума. Чувствах се потисната. Тясно ми беше. Копнеех да съм случила повече неща в живота си. Исках размах, развитие, успехи, забавления, развлечения, а живеех... в ограниченията си.
На семинара чух отговорите на въпросите си. Така добре подредени идваха към мен, че се запитах: “Докога ще обвинявам хора, събития и среда за това, че не живея живота, който искам? Докога ще приписвам на друг отговорността за изборите си? По-лесно ли ще живея, ако те са ми “виновни”?”. И след като осъзнах, че отговорността за моя живот е моя, се свързах с най-големия си страх и реших да предприема първата крачка - заедно с него и въпреки него. Излязох от удобното и познатото. Държах в ума си картината на мечтата си и тръгнах. Оцелях, оживях, че даже ми стана добре. За първи път в живота си се почувствах на мястото си, беше ми широко, волно. Виждах възможностите. Знаех, че от мен зависи да случа това, което искам. И ще го направя, ако и когато съм отговорна към себе си. 

Едно от големите ми предизвикателства тогава бе да определя ясно целта си и да  предприема стъпките към осъществяването й.  Така се сбъдва мечта. Като се предприема действие. “Битката” ми не беше със значимите хора в живота ми и с обстоятелствата. Войната беше с мен самата. Можех ли да се видя ценна и значима в собствените си очи?

Можех ли да открия потенциала си и да повярвам в него? Можех ли да повярвам, че притежавам достатъчно сила, устойчивост, адаптивност, увереност, смелост, креативност и собствена посока, за да реализирам мечтите си?

Препятствията по пътя

Започнах да опознавам ограничаващите си вярвания. Това са онези послания на средата, семейството и значимите хора, които бях приела за истина и чиято достоверност нито веднъж не бях проверила. Те действаха, защото аз ги бях приела за истина и нямах уши да чуя своята собствена истина и своето собствено вярване. Не чувах себе си. А когато започнах да го правя, осъзнах че този глас нито веднъж не ме е подвеждал. После разбрах, че съм копирала безкритично поведенията на родителите си и бях ги направила свои. Нищо, че не харесвах някои от тях, нищо, че виждах, че не ги водят към здраве, щастие и успех. Открих, че съдя и критикувам себе си. Не ми беше хрумвало да бъда мила и нежна към себе си и да се отнасям със себе си така, както исках другите да се държат с мен. После си дадох сметка, че отделях време и внимание на хора и събития, които изцеждат енергията ми, а пренебрегвах дейностите, които ме караха да се чувствам истински жива. Не казвах “Не!” на това, което ме наранява. Не познавах и не отстоявах границите си. Избирах да работя много, но не знаех цената на труда си. Подкрепях, давах. Но не можех да приема подкрепа. Спасявах, защото исках да бъда спасена. Изслушвах, защото исках да бъда чута. Обичах, защото исках да ме обичат. 

Когато тръгнах по пътя си, усетих колебанието, идващо от съмнението - дали това е пътят и “работата” ми. Тогава си спомних думите на д-р Менис Юсри: “Питали ли сте се: “Защо съм тук, защо живея? Каква е целта на живота ми? Какво е призванието ми?”. Когато сте в синхрон с живота, призванието идва само. Ако познавате някой, който вече е намерил призванието си - подкрепете го. Така ще се свържете със своето. Призванието е онова нещо, което вършите с лекота, естествено и непринудено. Когато го “видите” и изберете, ще правите онова, което искате и обичате. И няма да “работите” - ще творите и давате своя принос на света”. 

Разтърсващото за мен преживяване тук бе, че това, което обичам да правя, няма да нарани никого. Напротив, ще го обогати. Открих, че талантите са подаръкът, който имам за себе си и хората. Те са част от същността ми, от това което съм. А никой не отхвърля същността ни. Хората отхвърлят единствено защитните ни поведения. 

Свързването със себе си

Когато се осмелих да видя себе си, открих, че съм весела, ведра, лека, забавна, отговорна, коректна, любяща, мила, топла, лъчезарна, задълбочена, търсеща, любопитна, креативна, трудолюбива, артистична, устойчива, силна, уязвима, смела.

“Предизвикателството” да бъда себе си бе предизвикателство да изляза от вярванията, с които се ограничавам, да сменя поведенията, с които се пазя от болезнени преживявания, да правя избори, даващи ми свобода и реализация.
Открих, че когато съм себе си, животът ми се случва с лекота. И вече не е нужно да търся подходяща среда, работа, приятели, партньор - те започнаха да ме “намират” сами. Изпълних дните си с дейности, които обичам, които ми носят енергия и удовлетворение, които го правят наситен, пъстър, мой. Чувствам се на мястото си и искам да съм на него. Харесвам живота, който случвам. Благодарна съм. 

Препоръчвам ви това истинско и вълнуващо пътуване към себе си, защото най-ценната връзка, която имаме в живота си, е връзката с нас самите. И само от нас самите зависи дали ще живеем живота си такъв, какъвто искаме.
Семинарът “Към същността”, воден от д-р Менис Юсри, ще се проведе от 10 до 14 ноември в София. Информация може да откриете на сайта на Фондация “Същност”. 

Борянка БОРИСОВА, психолог