В повечето случаи родителите имат нужда от психиатър, а не децата

“Любовта към децата не съществува като такава!”, твърди известният белоруски психотерапевт и педиатър д-р Андрей Метелски, който е познат на нашите читатели с нестандартните си позиции и по други теми от живота. В днешния брой на в. “Доктор” ви предлагаме само най-съществените моменти в превод от интервюто му по повод отношението на родителите към собствените им деца. Имайте предвид, че този разговор е доста нестандартен, дори плашещ, но се надяваме да е полезен.

- Д-р Метелски, да започнем с главното. Действително ли осакатяваме децата си с прекалената си любов?
- Опасявам се, че родителите трудно ще възприемат това, което ще кажа, ще им бъде неприятно. Истината е, че това, което изпитваме през целия си живот към своите деца, е привързаност... Родителите не обичат детето, родителите обичат себе си в него. Всички се стараят тяхното отроче да се реализира в област, в която те не са успели... За да заобичаш детето си, първо трябва да се научиш да обичаш себе си. Това е доста банална фраза, но повечето хора не я разбират...Да обичаш себе си означава ясно да осъзнаваш своите потребности, без да ги заместваш със сурогати и зависимости... Ако аз обичам себе си, нищо няма да ми е нужно... 

И още един неприятен факт: децата се раждат заради една-единствена мотивация - страх от смъртта. Ако бяхме безсмъртни, по-скоро не би имало нито семейства, нито деца. Защо? Защото тогава нямаше да има смисъл да търсим някой, който да ни разбира, нито да се замисляме за “следата, която сме оставили”. Така че ние раждаме деца, за да продължим себе си в тях, да получим сурогат на безсмъртие. Именно затова започваме “да обичаме” синовете и дъщерите против тяхната воля: да ги изпращаме в безкрайни, съвършено ненужни за тях кръгове и секции, да ги измъчваме с тотален контрол. И уж искаме те да са успешни, но в крайна сметка това не е така. Защото ако погледнем безпристрастно, ние се опитваме да заместим своите виждания в техния уникален живот. Не можем да признаем пред себе си, че синът или дъщерята са съвсем различни хора и отчаяно искаме да ги видим като свое продължение. Ние сме готови да осакатим цялата по-нататъшна съдба на детето, само и само донякъде да продължим съществуването на планетата на себе си като личности. 

- А какво ще кажете за майчиния инстинкт, сърцето на майката боли за чедото й?
- Аз точно за това говоря. Не за сина си мислите вие, а за своето болно сърце. И се опитвате да определяте живота му. Родителите смятат, че най-добре знаят какво е нужно на детето. Но не е така. Всяко дете се ражда като отделна личност, то си има своя мисия на тази земя, свое предназначение. Ние тази мисия не можем да я знаем, но
 
упорито “възпитаваме” детето 

Това са глупости! Любовта към детето трябва да се разбира като уважение. И аз уважавам всяко негово решение. Да, аз мога да предположа, че това негово решение може да доведе до недобри последствия и ще го предупредя за това. 

- Ако детето заяви: “Омръзна ми да ходя на училище, не искам повече да ходя там”?
- Нека не ходи.
  
- А представяте ли си какви биха били последствията?
- Аз имах такива пациенти-тийнейджъри... Само един пример: момчето не искаше да ходи на училище и в крайна сметка майка му се съгласи да си остане у дома, но да поеме отговорността за собствения си живот. В същия ден той напуска училище, след седмица започна работа, а след месец по собствено желание се записа във вечерно училище. Започна да печели горе-долу добре, стана отличник във вечерното, а сега е известен режисьор в Москва. Оставиха отговорността за живота му в собствените му ръце и той го изгради така, както на него му се иска...

- Т.е. родителите се заблуждават, мислейки, че могат да се изявяват в качеството на “удържащ фактор”?
- Уверявам ви: ако детето бива уважавано и разбирано, че му се дава право на собствено развитие, то винаги израства гениално, творческо, гъвкаво. Умният родител трябва да бъде много внимателен, да следи за това какво иска детето... Психологическият свят на децата е интересно нещо. Аз дори ще ви кажа, че привиденията или несъществуващите приятели, с които то общува, далеч не са глупости. А ние категорично заявяваме, че няма такова нещо. За детето има, благодарение на тези “фантоми” то метафорично се развива, обучава, избавя се от някакви свои страхове...  

- А дали това уважение към неговия избор рано или късно няма да прерасне във “всичко ми е позволено”?
- В психологията има понятия вътрешна и външна референция - това са полярности, които вграждаме в ценностната си система, която ни влияе отвън. Детето трябва да бъде научено на вътрешна референция. Събирайки информация отвън, то трябва да умее да приема самостоятелни решения. То може 

да научи това само в практиката, 

усещайки свободата... Вътрешната референция дори помага човек да остане здрав. Конкретен пример: грипната епидемия обикновено започва седмица, след като във вестниците и по телевизиите тръгне реклама на противогрипните препарати. И именно хората без вътрешна референция, запознали се вече със симптомите, се настройват на тях и болестта възниква при тях... Вътрешната свобода, разбира се, трябва да има определени рамки... На детето трябва да се обяснява, че неговата свобода приключва там, където започва свободата на другия човек. Т.е. на принципа: “Прави това, което ти харесва, без да пречиш на другите”.  
 
- Какви други грешки допускаме като родители? 
- Родителите често говорят за проблемите в общуването с децата, а не разговарят със самите тях. Моята позиция в това отношение е ясна: с детето трябва да разговаряте като с равен от първите минути от живота му. Знаете ли как децата разбират, че ги обичат? По един-единствен начин - чрез очите. Колко често вие, общувайки с децата, ги гледате в очите? За какво равноправие и взаимопомощ да говорим тогава? Защо се учудвате после, че детето не ви слуша? Та вие ги гледате в очите само когато им се карате! Затова по улиците срещаме хора, които не искат да срещнат погледа на друг човек, това идва от детството. От страха, че ще бъдеш разобличен, че ще ти се скарат... Затова, когато детето ви попита нещо, оставете всичко останало, наведете се на неговото ниво, гледайте го в очите, изслушайте го и му обяснявайте. В този момент за вас нищо друго не трябва да съществува. По този начин например аз съм излекувал 80 на сто от децата, които заекват. Заекването не е от уплах, както казват бабичките, които вземат пари да ги “лекуват”. Заекването е следствие от неудовлетвореност на детето от общуване. То иска да изкаже това, което го вълнува, но не го слушат. И така то се старае да говори по-бързо и по-бързо, за да го чуят най-накрая, а говорният му апарат все още не е оформен. И започва да заеква...

За каква любов към детето говорим ние, след като не уважаваме неговото мнение,
 
неговите мисли, неговия свят?! 

Аз съм уверен, че всяка болест е повод да си зададете въпросите: “Какво не правя както трябва? Какво се случва в нашите взаимоотношения?” В повечето случаи децата са си здрави и силни, но “се разболяват” на първо място заради психологически проблеми... Аз смятам, че в повечето случаи родителите имат нужда от психиатрична помощ, а не децата. Най-често е достатъчно да се коригира поведението на родителите. 

- Може ли родителят да погледне безпристрастно на своето поведение и да се коригира, да се поправи самостоятелно?  
- Разбира се, че не. Идеалното решение е работа със специалист. Като вариант: обърнете се за съвет към човек, който е заслужил вашето доверие, който умее да общува със собствените си деца. 

- Доколко детската градина и училището помагат във възпитанието на децата?
- Никак не помагат. Ние - родители, възпитатели и учители, отдавна сме се объркали и забравили две простички неща. Училището и детската градина учат, семейството възпитава. Тези две сфери не бива да се пресичат по никакъв начин. Аз лично съм сигурен, че училището няма никакви права да възпитава вашето дете, а вие не сте длъжни да му пишете домашните. Аз така постъпих с моя син, оттеглих се от процеса на обучение и се оказа много полезно. Отначало учителите бяха шокирани от подобна позиция, но много скоро разбраха, че няма да отстъпя. Разбира се, не казвам, че трябва да сме изцяло равнодушни към случващото се с детето ни в училище. Ако той помоли за помощ с домашното, аз ще му помогна. Но само ако ме помоли... Смятам, че и на родителските срещи трябва да се ходи с децата, да се обсъжда заедно с тях всичко... Училището и детската градина, освен образование, отчасти изпълняват още една функция - социализация на децата...  

- Родителите обикновено се страхуват детето да не попадне в лоша компания, а впоследствие - наркотици, криминални деяния. Какви практически съвети бихте дали за намаляване на тези рискове?
- Ако възникват такива въпроси, вие вече сте задушили своето дете, изцяло сте потиснали неговата личност. Както казах в началото, ако вие сте успели да възпитате вътрешна референция, т.е. вътрешна свобода в своето дете, то във всяка компания ще бъде лидер. И няма да възникне опасност някой да му повлияе с нещо. Ако липсва тази вътрешна референция, единственото, което мога да предложа - това са сеанси с професионалисти. Вие трябва да се научите да предавате на детето си отговорност за неговия живот. И според мен тогава всичко ще се нормализира: синът или дъщерята ще започнат да мислят за последствията и тогава самите те ще се измъкнат от лошата компания. Не забравяйте, че наркотиците се появяват в живота на детето тогава, когато липсва взаимоуважение в семейството и има опити за тотален контрол от страна на родителите. Ненапразно наркодилърите търсят точно такива проблемни деца. Там - в наркоманската компания и сектата, му казват: “Тук те приемаме такъв, какъвто си”...

Яна БОЯДЖИЕВА