Родители и деца, уви, не обсъждат секс, смърт, раздяла
Всеки трябва да осъзнае „горещия картоф” в семейството си
“Събудих се. Сънувах, че наближава Коледа, а аз правя любимите си меденки с канела във форма на сърце. Но както и да налагах металната форма върху добре разточеното тесто, курабийката излизаше триъгълна. Смачквах тестото, омесвах го хубаво, наново го разточвах, отново вземах формата сърце, притисках я в тестото и отново излизаше триъгълник! И това се повтаряше и повтаряше. Не можех да направя сърчице! Поглеждах отчаяно към календара, а там - някой сменяше годината! Извъртяха се 25 години... Не стига това, ами и някакъв глас като в психотрилър ми повтаряше зловещо: “Горещият картоф е триъгълник с форма на сърце”. Погледнах се в огледалото и с ужас открих, че животът ми е минал, докато се опитвам да направя коледни канелени меденки с форма на сърце”.
Коледа, вкусна храна, всички у дома, каква носталгия ме обхвана сега, какъв горещ картоф?! Станах, отворих широко прозорците, направих си кафе, поръсих го с канела и се върнах в топлината на завивките. С прохладния въздух на октомврийската утрин в мен изплува мил спомен от детството. Спомних си как се будех в голямата къща на баба и дядо, в която имаше стаи за всички, от току-що запалената печка идваше топлина, дървата пукаха, а баба отваряше всички врати и в стаята влизаше студът на мразовитата зимна утрин. Баба ми приготвяше закуска (честно казано не зная дали е било така), аз мързеливо се завъртах няколко пъти в леглото, но категоричният й тон ме изстрелваше на мивката, където водата безапелационно ми отваряше очите. После дядо ме повеждаше към детска градина. Аз обичах дядо. Неговата длан беше голяма и топла и караше голям мотор. Май не обичах да ходя на детска градина, но пък обичах да си играя с децата в нея. Повече обичах вкъщи да си стоя. Това последното, като че ли нещо започна да ми говори, но още не чувах какво.
Тръгнах към работното си място и в спомените ми се завърнаха есенно-зимните сутрини в живота ми през различните възрасти. Докато бях в началните класове, пътят ми до училище минаваше през пъртини от сняг, висок метър, облян от оранжевата светлина на уличните лампи. На мен ми се гушкаше още в топлото леглото у дома и хич не ми се ходеше да смятам и чета, пък и май не ми се отдаваше особено. Обаче като се замисля - на училището най му обичах общуването със съучениците. В прогимназията вървях към училище, изпълнена със страхове - ще се справя ли днес, като ме изпитат? Много ме изпитваха и всичко искаха да зная! Но тези страхове не са били толкова големи май, защото не са успявали да заглушат гласчето някъде в мен, което ми напомняше, че ще си поговоря със съучениците и ще се прибера у дома. Това гласче нещо продължаваше да ми говори... После - в гимназията, вървях в студа и мъглата към училището, но вече не бях сама. Все имаше тайфа от съученици, та затова не помня много зимните улици - все каканижехме нещо... Но и тук гласчето все ми припомняше - че ще се прибера у дома след всичките тийнейджърски вихри и трудни изпитвания в училище. И сега, като чета написаното от мене, откривам, че носталгия по дома ме е обхванала тази вечер, примесена с горещ картоф, канела, триъгълник и някакво сърчице...
Тази вечер много ясно чух гласчето. Към дома ме е теглил уютът и топлината на любовта между майка ми и баща ми. Обичам все още да се прибирам в дома им, за да се потопя в тази тяхна любов, да ги видя как по някое време в деня спират да работят, за да пият кафе. “Казваме, че сядаме да пием кафе - казва майка, - но всъщност сядаме да починем, че вече се уморяваме по-често, пък и да се видим и да си поговорим”. Мило ми е да ги гледам.
Днес разбрах защо винаги съм знаела какво е любов. Знаела съм го, защото съм я просмуквала през кожата си в дома на моите родители. Аз съм живяла в атмосферата на тяхната любов. Няма сега да ви разказвам захарна приказка. Познавам енергията на влюбването, зная, че привличането и страстта в любовта са едно, а взаимоотношенията съдържат много повече от това - говорене, слушане, разбиране, споделяне, емпатия, сътрудничество, зачитане на личността, на личното пространство, на болката, на миналото и товара на другия, уважение, взаимност, равнопоставеност, споделяне на ценностите, отдаденост, свързване, посветеност.
Но тоя горещ картоф с форма на триъгълник (а не на сърчице) не ми даваше мира... А исках за съзиданието на любовта да пиша. И тогава се сетих, че във всяка семейна история си има по един горещ картоф, който членовете на семейната система не искат да предадат на децата си. Чували сте хора (а сигурно и себе си) да казват: “Аз като имам семейство няма да направя като дядо/тате/баба/мама. Няма да се държа така, както са се държали с мен. Ще предпазя децата си от това, което съм преживял”. Истината е, че ако не опознаем “горещия картоф”, няма да се излекуваме от въздействието му и на свой ред ще го предадем. Историята на картофа може да е различна - оцеляване, изневяра, гладуване, несправедлива присъда, злоупотреба с алкохол, разхищение на пари, бедност, насилие, фалит, катастрофа, смърт, осиновяване и т.н. Заради това, че носим в себе си горещия картоф, не реализираме мечтата си (колкото и усилия да полагаме), любовта, кариерата, творчеството. Тази мечта метафорично наричам формата на сърце, пък горещия картоф - триъгълник. В семействата, в които сме израсли, има тип повтарящи се взаимоотношения и модели на поведение, които сме попили и повтаряме. Те може да са: проблеми, за които никога не си говорим; трудност в общуването, в споделянето, в изразяване на емоционална близост и любов; незадаване на въпроси, чиито отговори са важни; теми, които родители и деца никога не обсъждат (секс, пари, смърт, раздяла, болка); теми, по които се говори с лекота и гъвкавост; ситуации, за които даваме съвет “много набързо” и др.
Ето затова собствената ни идея или мечта често заема чуждата форма, повтаря (напомня) нещо, случило се в живота на предците ни. Но вярвам в силата на собствения образ, модел, идея, виждане, разбиране какъв да бъде моят живот, любов, връзка, взаимоотношения, дом, семейство, кариерно развитие. И вярвам, че всеки от нас има сила в себе си да го реализира, да му даде живот.
Как да сбъднем това, което носим в себе си? Разбира се, няма универсален отговор, защото всяка лична история е автентична и не прилича на никоя друга. Но можем да опитаме следното: да си дадем позволението да живеем по начина и сценария, в който се чувстваме добре и реализиращи се. Да потърсим за себе си професионална консултантска или терапевтична грижа, за да открием “горещия досадник”. Така ще дадем на себе си и на децата си посланието: “Моят живот е ценен и аз искам да го изживея пълнокръвно. И теб искам да науча на това - да се грижиш за себе си и да следваш пътя си“.
Всеки има нужда да създава. До себе си да има партньор, с когото да гради, да развива, да пази сътвореното. Имаме нужда да споделяме, да говорим, да се наслаждаваме. Имаме нужда от време в тишина. Имаме нужда да творим. Имаме нужда да се свържем, да принадлежим, да сме верни, да се доверяваме и да бъдем водени от любимия човек до нас. Имаме нужда да партнираме и да даваме. Имаме нужда да получаваме. Имаме нужда да обичаме - себе си, живота си, това, което правим, Теб, създаденото от нас, децата ни. Имаме нужда да създаваме и да даваме.
Борянка БОРИСОВА, психолог
Коледа, вкусна храна, всички у дома, каква носталгия ме обхвана сега, какъв горещ картоф?! Станах, отворих широко прозорците, направих си кафе, поръсих го с канела и се върнах в топлината на завивките. С прохладния въздух на октомврийската утрин в мен изплува мил спомен от детството. Спомних си как се будех в голямата къща на баба и дядо, в която имаше стаи за всички, от току-що запалената печка идваше топлина, дървата пукаха, а баба отваряше всички врати и в стаята влизаше студът на мразовитата зимна утрин. Баба ми приготвяше закуска (честно казано не зная дали е било така), аз мързеливо се завъртах няколко пъти в леглото, но категоричният й тон ме изстрелваше на мивката, където водата безапелационно ми отваряше очите. После дядо ме повеждаше към детска градина. Аз обичах дядо. Неговата длан беше голяма и топла и караше голям мотор. Май не обичах да ходя на детска градина, но пък обичах да си играя с децата в нея. Повече обичах вкъщи да си стоя. Това последното, като че ли нещо започна да ми говори, но още не чувах какво.
Тръгнах към работното си място и в спомените ми се завърнаха есенно-зимните сутрини в живота ми през различните възрасти. Докато бях в началните класове, пътят ми до училище минаваше през пъртини от сняг, висок метър, облян от оранжевата светлина на уличните лампи. На мен ми се гушкаше още в топлото леглото у дома и хич не ми се ходеше да смятам и чета, пък и май не ми се отдаваше особено. Обаче като се замисля - на училището най му обичах общуването със съучениците. В прогимназията вървях към училище, изпълнена със страхове - ще се справя ли днес, като ме изпитат? Много ме изпитваха и всичко искаха да зная! Но тези страхове не са били толкова големи май, защото не са успявали да заглушат гласчето някъде в мен, което ми напомняше, че ще си поговоря със съучениците и ще се прибера у дома. Това гласче нещо продължаваше да ми говори... После - в гимназията, вървях в студа и мъглата към училището, но вече не бях сама. Все имаше тайфа от съученици, та затова не помня много зимните улици - все каканижехме нещо... Но и тук гласчето все ми припомняше - че ще се прибера у дома след всичките тийнейджърски вихри и трудни изпитвания в училище. И сега, като чета написаното от мене, откривам, че носталгия по дома ме е обхванала тази вечер, примесена с горещ картоф, канела, триъгълник и някакво сърчице...
Тази вечер много ясно чух гласчето. Към дома ме е теглил уютът и топлината на любовта между майка ми и баща ми. Обичам все още да се прибирам в дома им, за да се потопя в тази тяхна любов, да ги видя как по някое време в деня спират да работят, за да пият кафе. “Казваме, че сядаме да пием кафе - казва майка, - но всъщност сядаме да починем, че вече се уморяваме по-често, пък и да се видим и да си поговорим”. Мило ми е да ги гледам.
Днес разбрах защо винаги съм знаела какво е любов. Знаела съм го, защото съм я просмуквала през кожата си в дома на моите родители. Аз съм живяла в атмосферата на тяхната любов. Няма сега да ви разказвам захарна приказка. Познавам енергията на влюбването, зная, че привличането и страстта в любовта са едно, а взаимоотношенията съдържат много повече от това - говорене, слушане, разбиране, споделяне, емпатия, сътрудничество, зачитане на личността, на личното пространство, на болката, на миналото и товара на другия, уважение, взаимност, равнопоставеност, споделяне на ценностите, отдаденост, свързване, посветеност.
Но тоя горещ картоф с форма на триъгълник (а не на сърчице) не ми даваше мира... А исках за съзиданието на любовта да пиша. И тогава се сетих, че във всяка семейна история си има по един горещ картоф, който членовете на семейната система не искат да предадат на децата си. Чували сте хора (а сигурно и себе си) да казват: “Аз като имам семейство няма да направя като дядо/тате/баба/мама. Няма да се държа така, както са се държали с мен. Ще предпазя децата си от това, което съм преживял”. Истината е, че ако не опознаем “горещия картоф”, няма да се излекуваме от въздействието му и на свой ред ще го предадем. Историята на картофа може да е различна - оцеляване, изневяра, гладуване, несправедлива присъда, злоупотреба с алкохол, разхищение на пари, бедност, насилие, фалит, катастрофа, смърт, осиновяване и т.н. Заради това, че носим в себе си горещия картоф, не реализираме мечтата си (колкото и усилия да полагаме), любовта, кариерата, творчеството. Тази мечта метафорично наричам формата на сърце, пък горещия картоф - триъгълник. В семействата, в които сме израсли, има тип повтарящи се взаимоотношения и модели на поведение, които сме попили и повтаряме. Те може да са: проблеми, за които никога не си говорим; трудност в общуването, в споделянето, в изразяване на емоционална близост и любов; незадаване на въпроси, чиито отговори са важни; теми, които родители и деца никога не обсъждат (секс, пари, смърт, раздяла, болка); теми, по които се говори с лекота и гъвкавост; ситуации, за които даваме съвет “много набързо” и др.
Ето затова собствената ни идея или мечта често заема чуждата форма, повтаря (напомня) нещо, случило се в живота на предците ни. Но вярвам в силата на собствения образ, модел, идея, виждане, разбиране какъв да бъде моят живот, любов, връзка, взаимоотношения, дом, семейство, кариерно развитие. И вярвам, че всеки от нас има сила в себе си да го реализира, да му даде живот.
Как да сбъднем това, което носим в себе си? Разбира се, няма универсален отговор, защото всяка лична история е автентична и не прилича на никоя друга. Но можем да опитаме следното: да си дадем позволението да живеем по начина и сценария, в който се чувстваме добре и реализиращи се. Да потърсим за себе си професионална консултантска или терапевтична грижа, за да открием “горещия досадник”. Така ще дадем на себе си и на децата си посланието: “Моят живот е ценен и аз искам да го изживея пълнокръвно. И теб искам да науча на това - да се грижиш за себе си и да следваш пътя си“.
Всеки има нужда да създава. До себе си да има партньор, с когото да гради, да развива, да пази сътвореното. Имаме нужда да споделяме, да говорим, да се наслаждаваме. Имаме нужда от време в тишина. Имаме нужда да творим. Имаме нужда да се свържем, да принадлежим, да сме верни, да се доверяваме и да бъдем водени от любимия човек до нас. Имаме нужда да партнираме и да даваме. Имаме нужда да получаваме. Имаме нужда да обичаме - себе си, живота си, това, което правим, Теб, създаденото от нас, децата ни. Имаме нужда да създаваме и да даваме.
Борянка БОРИСОВА, психолог
;void(0);){kind=link}
Коментари