Ние използваме "бисквитки", за да улесним вашето сърфиране, и да ви покажем реклами, които може да ви заинтересуват. Научете повече.
Приемам
Времето София
-7°C
Времето Видин
-12°C
Времето Сандански
-2°C
Времето Плевен
-5°C
Времето Пловдив
-4°C
Времето Русе
-4°C
Времето Сливен
-2°C
Времето Шумен
-5°C
Времето Хасково
-1°C
Времето Варна
1°C
Времето Бургас
1°C

Колко „струва“ едно „Обичам те!“?

Често родителите учат децата на самостоятелност, но не показват любовта си към тях
Прочитания: 1695  Няма коментари
Mеждуредие+- AРазмер на шрифта+- Принтирай
© Shutterstock

Срещали ли сте хора, които все работят, стремят се да подкрепят, помагат, разбират, “на разположение са”, по-често сами се справят с трудностите в живота си, търсят подкрепа само в краен случай? Тези хора изглеждат мили, симпатични, отзивчиви за мъките на другите, а към себе си са някак сурови, педантични.

Какво е формирало този тип хора? Защо им е трудно да искат подкрепа? Защо им е по-лесно да дават? Защо чувството за вина ги смазва? Защо не вярват, че са и могат да бъдат обичани? Ето какво сподели по тази тема психологът Борянка Борисова.



Зад това поведение стои човек, чиито родители са искали да го научат на самостоятелност и отговорност. Този човек е обичан  от родителите си, но тази любов не е била показвана. Във взаимоотношенията си с детето, родителят е имал за цел да го научи да бъде успешно и пълноценно в живота и не е отдавал значение на “сантименталностите“ и на последствията от тях. 

Ето един разказ: “Растях някак “встрани“ от семейството. Родителите ми имаха работа, ангажименти, обичаха се и аз все не откривах мястото си в техния живот, и в тяхната любов. Често ми даваха домашни задачи, но някак не ми казваха как да ги изпълня. Връщайки се назад в спомена на усещанията си, си давам сметка, че все съм страняла от общото пространство на семейството. Живеех с чувството, че им преча или им досаждам, ако попитам или поискам нещо, и мислех, че имат нещо по-важно от мен в момента. Днес си давам сметка, че съм пренесла това усещане във всичките си връзки и аспекти на живота си.

Искам да съм незабележима и да не преча на никого. По една или друга причина, най-вероятно обективна и основателна, често чувах - махни се от там сега, ще пречиш..., или - не сега, има нещо по-важно...., или - направи го сама. И днес си давам сметка, че още чувам този глас.

Спомням си, че докато растях, имах нужда някой да ми обяснява света, явленията в него, порядките, да ми каже как да се справя в ситуация, в която аз, детето, не знаех как да постъпя..., как да свърша задачата, която ми бяха поставили. Обаче аз така и не попитах..., защото все чувах: махни се от там сега, иди и си направи твоите неща, ще пречиш..., или - не сега, има нещо по-важно..., иди и измисли как да се справиш с това. И аз започнах да търся отговорите си сама. Днес си давам сметка, че детето в мен взема решенията и то от позицията на несигурността...”.

Хората, имали такива усещания за себе си в ранна детска възраст, пренасят това усещане за незначимост и натрапване в различни взаимоотношения - и приятелски, и работни и (най-вече) в интимната връзка. Те задават въпроса: “Удобно ли е? Може ли?” не поради добрите си обноски, а защото наистина не знаят 

дали другият ще отдели от времето си за тях 

Те говорят бързо, защото се притесняват, че досаждат и отнемат времето на другия. Освен това, тези хора изпитват нужда да се самонаказват, като поемат отговорност дори за неща, които не са извършили. Защо? Защото родителят, в доброто си желание да научи детето да се справя само, да измисли стратегия на действие в трудна ситуация, е бил на разстояние от него. А детето е интерпретирало ситуацията така: аз съм незначителен, никой не ме подкрепя, трябва да се справя сам, за да оцелея, мен никой не ме обича...  

Преживелият това човек може да стане подкрепящ, разбиращ, сътрудничещ на другите, за да им даде това, което на него винаги му е липсвало. Давайки, той всъщност “дава заявка“ от какво има нужда за себе си. Но, тъй като получаващият това човек, не отчита дълбоката причина за получената подкрепа, не дава на даващия това, от което той наистина има нужда. И даващият в един момент се уморява. Уморява се до смърт. Изтощава се. Чувства се безкрайно сам и изчерпан. Без ден живот, в който е живял за себе си. Той не вижда и не среща любов и подкрепа от околните. Не я прозира в действията им. Защото не е прозрял и любовта в действията на родителите си, които са искали да го научат да се справя сам, да взема решения и да е отговорен за тях.

Още един щрих от чувствителността на тези хора. На тях им е трудно да поискат подкрепа. Те се притесняват от това. Даже в себе си мислят, че щом като в тази ситуация не могат да се справят, значи са неуспешни. Защото са учени да се справят. И то сами. Когато имат нужда от подкрепа, (а те не я търсят, защото са учени да се справят сами), в главите на тези хора вървят автоматични мисли от типа:“Ако поискам подкрепа, аз ще създам грижи”, “Аз ще досаждам“, “Аз не мога да се справя сам, некадърник съм“. 

Ние не осъзнаваме автоматичните си мисли, рядко сме “будни“ за потока от мисли, който върви в главите ни. А той определя изборите и изходите ни...

Когато се престрашат да поискат покрепа, а това обикновено е в момент, в който са на ръба на възможностите и енергията си, и получат уклончив отговор от отсрещната страна, тези хора бързо “изстрелват“ подобни изречения: “Не се притеснявай, аз ще се оправя!”, “Не си прави труда!”, “Извинявай, че те обезпокоих”..., защото изпитват неудобство, че ангажират другия със себе си. Дълбоко в себе си 

се усещат незначителни и нежелани 

Често сами се поставят в позицията на незабележими - ако са част от социално събитие ще бъдат ангажирани с организирането му и все ще са “зад кулисите“.

Други нюанси в палитрата на емоциите им в ситуация, в която искат подкрепа, е, че се вцепеняват, парализират, изтръпват или блокират - от притеснение, че са нарушили спокойствието на някого и не чуват отговора.

Такъв човек лесно се подава на критики и вярва на етикетите за себе си. Приема обвиненията и упреците на другите, за себе си за истина. Това от една страна, го измъчва, а от друга, го спира да действа в свой интерес, защото не вярва, че заслужава.

И сякаш, че това е малко, но тези хора във взаимоотношенията си прибавят и очакването да бъдат отхвърлени във всеки момент от другия. И, разбира се, често биват отхвърлени, защото такава нагласа е самоизпълняващото се пророчество.

Често се самоизмъчват, не се грижат за себе си, не вярват, че са ценни и значими, не вярват, че могат да бъдат обичани..., а ако допуснат грешка се чувстват виновни - затова защото заради тях някой друг страда или търпи временни неудобства.

Чувството за вина при тях е смазващо. Когато допуснат грешка, те се самообвиняват дори самонаказват. Предприемат поведение, което да ги доведе до наказание. Поемат отговорност и за това, което са свършили и за въображаемите щети. 

Не могат да простят на себе си 

Срам и безсилие ги разкъсват.

Има ли шанс за този тип хора?

Има, разбира се!

Нужно е първо да си поставят за цел да “видят“ любовта на родителите си. Да търсят спомени - случки и усещания, които са доказателство за любовта на родителя към тях. И да си ги припомнят често. Да сменят “филма“ в главата си.

После могат да сменят гледната точка към ситуацията - да се опитат да разберат родителя, който е искал да ги научи на независимост, автономност и едно чудесно умение - да си отговорен за изборите си.

Да си припомнят, че никой никого не учи да бъде родител. Че може би самите му родители са отглеждани по този начин.  

В ситуация, в която се разкъсват от чувство за вина, могат да “поемат риска“ да имат друго поведение - да постъпят по друг начин. Да говорят за постъпката си, за чувствата си, да обяснят причините за избора си.

Да потърсят подкрепа, в началото от някого, на когото имат доверие, и се чувстват в безопасност с него, и знаят, че няма да ги осъди, критикува, а след това и от друг човек.

Да кажат: “В тази ситуация не зная как да постъпя! Моля, помогни ми!“.

Да поставят лични граници. Да се научат да дават на другите ясни послания за това, което е добре и не е добре за тях.

Да направят компромис със себе си, за да запазят някого в дните си. 

И още нещо... Когато този човек реши да излезе от позицията на: “Аз се справям сам, мен никой не ме обича“, той преминава през етап, в който изпитва гняв и недоволство към другите, че дълго време са разполагали с него. Това всъщност е гневът и недоволството към себе си, че е позволил това.

Ако след него дойде желанието за живеене на живота, за радост в дните, за забавление и проявление на индивидуалността, то, за да се случи, е добре да дойде етап на будност и самонаблюдение, чрез които човекът да се самоподдържа в новия курс на живота си.



Борянка Борисова



 Няма коментари

Напиши коментар:

CAPTCHA