Как да се справим с агресията си?

Чували ли сте се да казвате: “Искам да захапя и да не пусна!”, “Това ме изяде отвътре!”, “Ще й скръцна със зъби аз на тая!”, “Този ще го ръфам парченце по парченце!”, “Така ще ударя с юмрук по масата, че ще разберат кой командва!”, “В тази ситуация вече мога да им извивам  ръцете...”, “Няма да клекна!”, “Превих гръб...”. 
Тези фразеологични словосъчетания с метафоричното си послание изразяват какво всъщност правим, когато изпитваме гняв, ярост, мъка. Защо ни е нужна метафората, а не покажем откровено емоцията си и не действаме направо?

Защото...
Обществото оценява агресията като негативно и неприемливо действие. Човек по-скоро е склонен да отрича, не приема, не говори и не влиза в контакт с емоции като гняв, ярост, мъка, тъга, страх. Предпочита да ги пренебрегва, игнорира, загърбва, изтласква. Дори ги наричаме негативни.

Защото.... Тези емоции ни плашат със силата си.

Защото... Етикетът ни учи, че е задължително да сме мили, любезни, вежливи, възпитани,... фалшиви,... далеч от природата си. Ако сме естествени и агресивни, ще бъдем отхвърлени и неприети, поради това, че искаме, заявяваме се и се отстояваме. Дори можем да бъдем определени като арогантни, нахални, избиращи себе си, пренебрегващи другите. 

Защото... Страхът от отхвърляне (или загуба) ни подтиква да премълчаваме това, което не ни харесва, да огъваме своята граница, за да не загубим човека до себе си (бил той партньор или приятел), или да не загубим работата си, тоест доходите си.

Защото... Се страхуваме да влезем в конфликт и нямаме умение ефективно да разрешаваме такъв. Не поемаме отговорност за себе си. Затова потискаме истинските си чувства, огъваме се, отдръпваме се назад (докато не опрем гръб в стената), премълчаваме, преглъщаме, свиваме се и се оттегляме. Предъвкваме в мислите случилото се, ако сме плахи, стеснителни и неуверени. Ако сме по-гласовити и тревожни -  “надуваме главата” на хората покрай нас с безкрайното си дърдорене, обвинения и недоволство в множествено число (така не е ясно кого напопържаме и няма последици). Пасивната агресия донякъде ни помага да редуцираме напрежението, но не решаваме проблема, който имаме.

Защо за човека собствената му агресивност е проблем и не знае как да се справи с нея?

Защото имаме подобни вярвания: 
агресията е неприемлива. Човекът, който крещи и вдига скандали, е лош и никой няма да го обича. Викащият ме плаши, отключва злото, а с него и страховете ми.  Гневният не може да се самоконтролира и затова не е добре приет в група (екип, среда). 

Агресията е израз на злото в човешката природа, а човек в повечето случаи не иска да руши, иска да създава и да бъде помнен с постижения.
Тоест, човек приема своята агресия като загуба на контрол, липса на равновесие, безсилие, липса на трезва преценка, злина. 

Какво съдържание обаче има агресията?
Когато се “отключи” гневът в нас, той идва да ни каже, че някой друг (колега, приятел, близък, партньор, случаен човек) е отишъл твърде далеч по отношение на някоя наша граница. Че не зачита личността, дейността, времето и пространството ни. Яростта казва още, че другият (човекът, с когото сме в някакво социално взаимоотношение) си позволява твърде дълго време да “прави каквото иска” във взаимоотношенията и ние с мълчанието си сме се съгласили с това.

Когато човек вече е фрустриран, в него се задейства механизмът “бий се или бягай”.  Тоест идва прилив на енергия, сила, с която да се отстои и заяви, но социумните правила или тези на страха казват: “Стоп!!!”.  И човек потиска тази енергия. Къде отива тя?

Пренасочваме я - в болест или защитно поведение. 



Болестите 
Депресията е агресия насочена навътре. При сърдечния удар сърцето се пръска, защото не сме “ударили по масата” навреме. Имаме високо кръвно налягане, когато предпочитаме да  заобикаляме конфликта. Отглеждаме си язва, когато се самоизяждаме, а не “изяждаме” друг. Скърцаме със зъби нощем, за да притъпим агресивните си оръжия и да не “захапем” този, който ни ядосва денем
.
Поведения
Високомерие, присмех, лицемерие, отчуждение, пренебрегване, самоизолация. Агресията е интересна тема за себепознание. Всеки човек иска сила и енергия, за да осъществи целите си, да е успешен и богат. Но използваме ли силата на енергията, вложена в агресията? Рядко и по-скоро - не. Агресията е естествена част от нашата природа и губим, когато се срамуваме от нея. Благодарение на тази енергия се раждаме и оцеляваме в трудни ситуации. Ще ви подсетя. Спомнете, си някои от словосъчетанията, които използвате, когато разказвате как сте преминали през своя драма. Може би сте употребили изречения подобни на: “Направих го от инат“, “Гневът ме държеше“, “Злобицата ме изправи на крак“, “Стиснах зъби и продължих”. ..? 

Казано с други думи, благодарение на силата, която се съдържа в агресията ни, успяваме да се справим в ситуации, в които смятаме, че не знаем как и нямаме ресурс.

Как да се справим с агресията и да пренасочим тази енергия в област, в която имаме нужда от енергия?

Първо - като приемем агресията като естествена част от себе си.

Второ - като използваме в ежедневието някои от предложените техники.

Цепене на дърва, тупане на килим, измиване на баня, местене на мебели. Упражнение с три ползи. Извършвайки дейността, физиологичната реакция на гнева минава през тялото, напрежението се редуцира, успокояваме се.  Отметнати са битови задачи. В главата ни е “от нищото е дошло” или решение за ситуацията, или сме сменили гледната си точка към нея, или тя вече...  не е важна за нас.

Викане, удряне, крещене - не е нужно да си ги спестяваме (за да не отидат в тялото като болест или да ги превърнем в защитен механизъм). Нужно е да намерим място (пространство), където свободно, без задръжка да дадем воля на гласа, ръцете и краката си. Това може да е поляна или специална зала. Действието тук е просто - крещене с пълно гърло, удряне (с ръце, с крака, с бухалка, тояга, .... важното е инструментът да дойде отвътре), по кашони, напълнени с хартия. 

Въображението и природата ни дават още варианти - на морския бряг, където вълните се разбиват в скалите, можем да си покрещим на воля. Както и около някой водопад. 

Ако гневът, който искаме да освободим, е с по-малка амплитуда и интензитет, тогава наред идват възглавниците вкъщи. Удари, крещене и ръмжене. Това е репертоарът тук. 
Следното профилактично ежедневно упражнение на мен лично ми е приятно и забавно даже. Уверете се, че сте сам вкъщи (в стаята) и сложете ръцете на буквата Ф, после размахайте показалеца на едната ръка, съсредоточете се в точка (представете си, че тя е този, който ви е ядосал) и му кажете: “Ей, я да си налягаш парцалите и да не ми се разхождаш по нервите, че ще взема тупалката и ще те натупам!” И продължете както ви дойде отвътре.

Може да влезете в ролята на хеви метъл музикант и да попеете и потанцувате. А може и да изиграете няколко роли (на насилника, на гневния, на хистеричната) в някой (самодеен) театрален формат.  

Важното е едно - докато се освобождаваме от натрупаната разрушителна енергия да не я насочваме върху друг човек, а към неодушевен предмет. Защото тя наистина наранява. След като излеем гнева, е ред да “избистрим” своето ясно послание и позиция към човека, на когото сме гневни,  да отидем и да му ги кажем.

Когато приемем агресивната част от себе си, когато насочваме разрушителността си на приемливо място, когато отработим умението да говорим с другия и се научим да заявяваме границата си, тогава ще открием “подаръка” на агресията си - нейната енергия.

Борянка БОРИСОВА, психолог