Ние използваме "бисквитки", за да улесним вашето сърфиране, и да ви покажем реклами, които може да ви заинтересуват. Научете повече.
Приемам
Времето София
0°C
Времето Видин
3°C
Времето Сандански
-5°C
Времето Плевен
-0°C
Времето Пловдив
5°C
Времето Русе
5°C
Времето Сливен
-1°C
Времето Шумен
1°C
Времето Хасково
0°C
Времето Варна
4°C
Времето Бургас
6°C

Силата ни се крие в нашата уязвимост

Прочитания: 1017  Няма коментари
Mеждуредие+- AРазмер на шрифта+- Принтирай

“Едно три-четири годишно момиченце се скри в тревата. Беше сърдито, гневно, обидено, разочаровано и тъжно. Идеше му да вика, да крещи, да плаче, да удря, да блъска, да рита, но мълчеше... Преглъщаше сълзите и искаше да се скрие така, че никой да не го намери, да изчезне, да умре, за да не се мъчи повече... В ума му се въртяха такива мисли: “Никой не ме обича”, “Няма никога повече нищо да искам”, “За какво ме има като нищо не ми дават?”, “Няма за мен!”... И други мисли имаше в ума му, но за тях момиченцето още нямаше думи... 

Сърдито и скрито в тревата стоеше детето, а цялото  му същество искаше да го търсят, да го намерят, да го успокоят, да му разрешат, да изпълнят желанието му. Но никой не го потърси. Така то замлъкна и не посмя “дума да обели” и да иска повече. Не защото нямаше желания, а защото не искаше да преживява никога повече болката от отказа. 

Момиченцето си мислеше, че като се е разсърдило и скрило, другите ще забележат липсата му, ще се запитат къде е, а след радостта, че са го открили, ще удовлетворят желанието му. Някаква част от него знаеше, че ако липсва на някого е обичано, ценно, значимо...

Дните вървяха един след друг, но никой не забелязваше отсъствието на момиченцето, околните виждаха само сръднята  му, решиха, че си придава важност. Момиченцето растеше, учеше много, знаеше много, можеше много, но постигаше малко. Постигаше малко, защото не искаше. Не искаше, защото се страхуваше от отказ. И колкото и да учеше, не научаваше, че от отказ и отхвърляне се страхуват всички хора. Един ден разбра! В същия ден се случи така, че се видя отстрани - оттук ясно личеше колко е сърдита, надута и фалшива”. 

Разказвах ви в предишните статии за системата на привързаността, за това как сме реагирали като бебета и деца на отношението на майка си (или основната грижеща се за нас фигура) и как сме постъпвали (водени от тази реакция). Днес ще допълня темата с разсъждения за болката, уязвимостта и силата.

В детството си нямаме думи за това, което преживяваме, защото не можем да го назовем. Нямаме и познание за това, което се случва в нас. Поради това и не можем да го кажем с думи. Не можем да го изразим, но го показваме с действията си. Когато в детството сме имали болезнено преживяване, за да се справим с болката, която сме преживели, сме създали начин (модел, стратегия), за да оцелеем. Изградили сме си защитни поведения (стратегии), за да се предпазим и в бъдеще от болката.  Създали сме си система за защита, но от позицията на малкото дете. С нея се предпазваме във всеки един ден от живота си и във всяка ситуация. Вече като възрастни защитаваме себе си така, както сме го правили като малки деца. Всички хора отстрани виждат неадекватността и неефективността на това, което правим, само ние - не. Въпреки че не постигаме резултати в желаната от нас посока (област, ситуация), продължаваме да играем защитната си психологическа игра. Докога? 

Дотогава, докато болката стане непоносима. Дотогава, докато не се отдръпнем прекалено далеч от живота и хората. Дотогава, докато празнотата на липсващото е единственото ясно видимо в живота ни.

Всеки от нас се стреми и търси близост, иска да принадлежи, копнее за свързаност и любов. Това е възможно да се случи, когато сме истински в общуването и в поведението си към другия и когато той ни отговаря със същото - тоест, е истински с нас. Важно е да знаем, че когато показваме на някого, че искаме любов от него, едновременно с желанието си показваме и своята уязвимост (произтичаша от нуждата ни) и поемаме риска той да ни каже: “Не!” и да ни отхвърли. Когато заявяваме своето истинско желание и потребност, се чувстваме уязвими и изпитваме срам. Чувстваме се така, сякаш сме голи и видими. 

Уязвимостта...
В човек едновременно стои (живее, има го) желанието хем да има до себе си някого, с когото може да надникне в “тъмната стаичка” на своята душа и да се покаже такъв, какъвто е, хем да прикрива своята недостатъчност. Това последното са онези аспекти от живота ни, дейности или части от личността ни, в (с) които смятаме, че не се справяме. А защо смятаме, че не се справяме? Защото някога някой значим за нас човек (майка,  баща, учител, важен за нас роднина) ни е сравнил с някого. “Надето се справя по-добре от теб, виж как хубаво си подрежда чорапите!”, “Албенчето, така старателно си учи уроците и ги разказва гладко, пък ти все се запъваш и не намираш подходящата дума. Колкото и да учиш - не можеш като нея!”. Когато този значим за нас човек ни е сравнил, той ни е поставил в ситуация на конкуренция и е активирал стратегиите ни за оцеляване (това са защитни поведения, психологически игри, вярвания, нагласи и убеждения, поведения за справяне - в предишните статии ги нарекох “вътрешни оперативни модели”). Под натиска на сравняването, човек започва да се доказва, да се държи според очакванията и изискванията на значимите други.

Има ли надежда? Има ли изход? 
Щастието възможно ли е?

Нищо, от това, което е в нас, не можем да махнем, отстраним, освободим. Но можем да го видим. Можем да осъзнаем какво правим. Какво правим, за да се защитим от болката, уязвимостта, страха, за да се предпазим? Когато видим това, което правим, го осъзнаваме. Когато го осъзнаваме, ставаме внимателни и бдителни - в момента, в който забележим, че сме активирали една от системите си за оцеляване, е необходимо да спрем. Ако не можем да спрем, ако не можем да променим действието си, фактът, че сме честни през себе си, че сме наясно какво правим в момента е достатъчен (за начало).  

Когато се наблюдаваме, се дистанцираме от защитното поведение, психологическата игра, маската, ролята. А когато се дистанцираме, не влизаме в него и е вероятно с времето и опита си да променим действието си.

Психотерапевтът д-р Менис Юсри казва: “Ако видиш какво правиш, имаш шанс да се справиш със защитното поведение. Не се страхувай да изпитваш страх! Когато си уязвим, можеш да позволиш на значимия за теб (на партньора си) да бъде на твое разположение, да се погрижи за теб, а ти да приемеш неговата грижа и подкрепа. Там, където си най-уязвим и слаб, там се крие твоята сила. Когато криеш уязвимостта си, всъщност криеш успеха си. Когато търсиш призванието си (мисията, предназначението си), можеш да го откриеш в най-дълбоката си болка. Аз затова съм успешен психотерапевт, защото познавам болката.  В страха е твоята сила”.

И за финал на днешния текст ще сложа друго негово вдъхновяващо послание: “В света няма толкова голяма тъмнина (болка), която е способна да отнеме вътрешната ти светлина”. Когато искаш нещо, поеми риска да го заявиш и осъществиш. Успехът е възможен!

Борянка БОРИСОВА, психолог



 Няма коментари

Напиши коментар:

CAPTCHA