Ние използваме "бисквитки", за да улесним вашето сърфиране, и да ви покажем реклами, които може да ви заинтересуват. Научете повече.
Приемам
Времето София
8°C
Времето Видин
9°C
Времето Сандански
5°C
Времето Плевен
7°C
Времето Пловдив
10°C
Времето Русе
7°C
Времето Сливен
7°C
Времето Шумен
6°C
Времето Хасково
0°C
Времето Варна
9°C
Времето Бургас
9°C

Сериозността превръща човека в камък

Тя е неподвижно отношение към живота и му отнема радостта
Прочитания: 3754  Няма коментари
Mеждуредие+- AРазмер на шрифта+- Принтирай
©Shutterstock

“Всеки може да бъде сериозен. Да успееш да се засмееш и да накараш другите да го направят, е дарба...”, казва в една от книгите си Ивинела Самуилова.
След като приключих статията за смеха в предишния брой, си дадох сметка, че не съм изчерпала темата - в мен стояха още въпроси и отговори. Като например “Трудно ми е да подходя със смях към проблем, който смятам за сериозен, защото партньорът ми (родителите ми, друг значим за мен човек) постъпва така - все заобикаля, все игнорира, все се прави, че няма такова нещо и не иска да говорим по темата. Аз си мислех, че ситуацията не го интересува и не иска да се ангажира с нея. Затова, като ми предлагате да погледна от забавната страна, се вбесявам”.


Да преминем леко, търсейки ведрата страна в трудната ситуация, е едно. Съвсем друго е да игнорираме проблема, да се правим, че го няма, да го неглижираме, заобикаляме и да не искаме да говорим за него. Когато се правим, че трудната ситуация не съществува и разказваме вицове, създаваме напрежение у хората около себе си (а и в себе си), изпращаме им послание или че не сме заинтересовани, или че нямаме желание да се “въвличаме” в проблема. А това говори на другия, че го оставяме сам. И наистина е така. Да не оставим трудната ситуация да ни завладее е едно, а съвсем друго е да се правим, че тя не съществува. Да “зациклим” в нея е навик на пораженческото мислене и самосаботиращите нагласи. Да искаме да преминем през нея е израз на желанието ни да живеем живота, да търсим радостта и да използваме ведростта. Да включим смеха като ресурс за справяне в трудна ситуация е израз на желание да намерим изход и решение въпреки трудността. Да си разказваме вицове и да се правим, че трудността (ситуацията, болката) не съществува, не е използване на смеха като ресурс, а бягство.
В статията от предишния брой не успях да ви разкажа още, че когато търсим решение чрез смеха, смъкваме (снижаваме) стойността на проблема. А когато го “смалим”, добиваме увереността, че ще се справим с него по-лесно. Например колата ви се чупи. Може да реагирате по установения модел: “Ееееейййй, тая кола! Само неприятности ми създава! Стиснал ме е автомонтьорът яко в желязната си хватка и ми точи банковата сметка!”. Как да постъпите по различен начин, ще ме попитате? Ще ви подскажа, въпреки че не искам да преча на въображението ви да се вихри. Аз бих навила една кърпа (символ на проблемната ситуация с колата), бих я поизстискала, намачкала, добре бих я изтупала, бих я развъртяла и попитала: “Какво ще правиш, като съм те хванала така здраво, а? Накъде ще ми мърдаш? Я да те завъртя и да изиграя едно право хоро с тебе!” Заедно с лекотата и разтухата тук може да последва и интересна развръзка. Опитайте и ще разкажете.

Освен неговоренето и избягването друга причина, поради която изоставяме смеха, е нагласата ни, че той звучи добре само в приятелската ни компания, времето му е за през ваканцията и можем да го споделим само с най-близките си (защото другите ще ни вземат за луди). Някак във вярванията ни той не присъства на работното място, в екипа, с който работим, в групите, в които учим. А от опит знаем, че не е така...

Друго заблуждаващо вярване е: “Ако съм весел и се шегувам, ще ме вземат за несериозен, безотговорен, неангажиран“.

Смехът не пречи на отговорността
Ето защо. Докато пишех тези две статии, прочетох следните думи в книга на Ивинела Самуилова. Когато се “натъкна” на съвпаденията по темата, която ме вълнува, приемам, че животът откликва на това, което ми е интересно и го обогатява. И вместо да ви опиша какво казват учебниците по психология за смеха, ще ви цитирам думите на един от героите на Самуилова:
“Изтъкаваме дните си от важни и сериозни теми, но днес аз искам да ви разкажа за нуждата от това да бъдете по-малко сериозни... Човек усяда, когато стане твърд и “разумен”, когато започне да възприема себе си и живота си прекалено сериозно... Сериозността е много тежко и неподвижно отношение към живота. Тя превръща човека в камък и му отнема радостта... Тя го закотвя към земята и му пречи да се радва на свободата... В този смисъл сериозността не е добродетел... В нея има голяма горделивост... Няма нищо по-лесно от това да приемем себе си за много важни персони. И тогава става лесно да тупнем на земята заради силата на гравитацията. Падаме заради сериозността на своето его. Да бъде сериозен всеки може. Да успееш да се засмееш и да накараш другите да го направят е дарба...”

Когато преживяваме страдание, “пускаме котва” във важността на сериозността; със силата на болката запазваме стойността на онова, което губим - здраве, човек, етап от живота. Животът е движение напред. Животът е промяна. 

Здравият и справящ се човек е адаптивен и гъвкав
Когато в дните ни зачестяват ситуации, които наричаме “проблеми”, това означава, че не искаме да пуснем свръхважността, контрола, очакванията, колебанията и съмненията. Не се чувстваме в безопасност и не се доверяваме на процесите на живота. А това означава, че сме загубили вярата си, че хората, с които работим или живеем, са ни чужди или поне не са достатъчно близки, за да споделим с тях това, което ни вълнува. Загубили сме връзка и вяра в себе си. Контролираме от страх, а от твърдоглавие настояваме нещата да се случат по нашия единствен сценарий... Не чуваме вътрешния си глас. Не вярваме, че ще успеем. Държим се с живота като деца, които искат от него (сякаш е мама и тате) да ни осигури всичко. Забравяме да порастваме зрели и да пазим креативността си.
 
Днес се замислих с какво ме провокира ежедневно психологията, какво търся в нея, с какво все ми е интересна, какво още искам да открия. Може би търся доказателството за това, че животът работи по друг начин и има съдържание, различно от това в новините. Или искам да намеря онзи начин на автентично живеене, в който да сме искрени и откровени един с друг, зачитайки своята и чуждата уязвимост и граница. Винаги са ме привличали хора ведри, задълбочени, познаващи материята, с която работят, реализирани практици. Хора със стил и послание. Тези хора си приличат. Те имат и дават любов, познание и мъдрост. Дават подкрепа. Имат стратегия. Имат краткосрочен и дългосрочен план. Имат план “Б”. Имат време за почивка. Виждат се профилактично с лекаря си. Четат. Спят добре. Имат време - за себе си, за хобито си, за децата си, за приятелите си. Сияят. Имат корени. Общуват открито. Имат граници. Казват, когато не могат да бъдат на разположение. Познават цената на труда си. Знаят кого допускат в личното си пространство и време. Мечтаят. Плачат. Познават болката. Съзерцават. Наслаждават се. Шегуват се със себе си. 

Благодарение на тези хора открих, че сериозността и важността създават невъзможността, а смехът и чувството за хумор помагат да приемем и създаваме реалността. 

Борянка БОРИСОВА, психолог



 Няма коментари

Напиши коментар:

CAPTCHA