Ние използваме "бисквитки", за да улесним вашето сърфиране, и да ви покажем реклами, които може да ви заинтересуват. Научете повече.
Приемам
Времето София
14°C
Времето Видин
13°C
Времето Сандански
12°C
Времето Плевен
14°C
Времето Пловдив
18°C
Времето Русе
17°C
Времето Сливен
14°C
Времето Шумен
14°C
Времето Хасково
18°C
Времето Варна
21°C
Времето Бургас
19°C

Инатът да съм болен и нещастен

Прочитания: 4512  Няма коментари
Mеждуредие+- AРазмер на шрифта+- Принтирай
©Shutterstock

Влязох в реката и се отпуснах на повърхността на водата. Лежах по корем срещу течението. Гледах как водата идва, преминава през мен, но така и не виждах къде отива. Погледът ми бе зареян напред, тоест назад. Обичах да стоя така във водата. От време на време поглеждах към брега - бях си набелязала точка, която да ми е ориентир, за да не ме отнесе течението. И изведнъж ми хрумна каква е причината да стоя на едно място в живота си. Толкова отдавна се питах защо нищо не се случва въпреки всичко, което знаех, въпреки техниките, които изпълнявах, въпреки работата, която извършвах със себе си...

Това, което правех тук на реката, беше същото като това, което правех в живота си, и беше метафора на начина, по който живеех. Не бях се обърнала с лице към живота, миналото беше все пред мен, за настоящето имах точка, от която да не се отдалечавам, не се пусках по течението, защото ме беше страх дали ще ми хареса там, където ме заведе.

Ето така се съпротивлявах на живота, живеех си удобно в  страховете и драматичната актриса в мен честичко питаше: “Къде ми е ферарито?!”. Другото, което правех, е да настоявам как точно да се случват нещата в живота ми и как точно да се държат хората с мен. Очаквах случването на определени събития, липсата им за мен бе нещастие, реалността приемах за даденост и, разбира се, не бях удовлетворена. 

Сякаш, за да подсили посланията си, животът ми изпрати и сън, в който баща ми със строг глас, в който имаше и много любов, ми каза: “В тоя живот има правила и посока на движение. Вървиш в насрещното! Влез си в лентата! Да умреш ли искаш?! Развинтеното си въображение използвай на друго място! Животът си има организация!”.

Добър въпрос, мъдро послание...
Да живея ли искам или да умра? В невъзможността, трудността и драмата ли искам да стоя? Как ще ми се отрази щастието, мога ли да го понеса? Мога ли да се отпусна и да се доверя на живота, че ще ме отведе на място, на което ще ми хареса, ще “е моето”, ще се чувствам добре, и ще стане без борба, с лекота? Какво би станало, ако вместо да използвам енергията си за ходене срещу течението, битки, оцеляване и възстановяване, я употребя да се градя и творя, да се радвам и споделям? Бива ме да си задавам въпроси, но дали ме бива да им отговарям и да живея с отговорите?

Инатът да „не ми върви“ и да не съм  щастлива
Как да ми върви, като стоя на едно място, обърната в обратната посока? Инатът е проява на упоритостта на непорасналото дете в мен, което иска какво ли не. Мама да е такава, каквато е в представите ми - да ми разрешава всичко, което поискам, да ме храни винаги, когато ревна, и то с храната, която аз кажа. Да ме разбира, утешава, да е на разположение, да ме оставя да правя каквото си искам. Да не ми се бърка. Тате да ме закриля, обезпечава, защитава, да се чувствам на спокойно и сигурно място. Да дава, без да пита и изисква. 

Вероятно се досещате, че фигурите на родителите са метафори на партньора (майката) и на живота (бащата).

Инатът още е страхът на порасналата мен. Той е рожба на моята несигурност - че ще се справя, че ще получа от живота ресурсите, от които се нуждая, че ще имам възможностите, за да се развивам и реализирам, че ще получа пространство и подкрепа, че съм ценна и значима. Че това, което върша, има стойност - не само за мен, но и за хората.

Инатът “да става на мойта” е израз на твърдоглавие и липса на гъвкавост. Той е проява на страха да се доверя, да се отпусна, да позволя на идващото в живота ми да влезе и премине през него. Да остави и да вземе. Тук всъщност стои въпросът мога ли да допусна и да повярвам, че животът ще ми помогне да удовлетворя нуждите си не само по начина, по който съм си представяла за възможен. Казано метафорично: “С една бутилка вода ли тръгвам на път и вярвам, че ще срещна извор, или мъкна бидони с вода на гръб?”. 

Инатът партньорът ми да е точно такъв, какъвто искам
да прави точно това, което искам, по начина, по който аз искам показва, че не вярвам, че той ме обича и ще се грижи за мен. Показва, че не мога да му се доверя да ме води. Започвам война с него, за да проверя дали ще задоволява нуждите ми, ще отговори ли на очакванията ми, или ще потвърди вярванията ми, че с всичко трябва да се справям сама и да правя сама, за да съм сигурна, че работата е свършена качествено. Много съм важна! Само аз мога така да я свърша!... Инатът е израз на това, че не мога да допусна, че може да ме обича човек, различен от образа в представите ми. Ако съм се заинатила да ме обича конкретен човек (а той не иска да споделя живота си с мен), това може да означава, че не приемам раздялата, защото я свързвам с отхвърляне и темата за загубата е неотработена в мен. Ако съм се заинатила партньорът ми да ме обича по точно определен начин, това може да е израз на желанието ми да проверя колко съм ценна и значима за него, докога ще ме изтърпи, колко всъщност ме обича. Ако често го обиждам и му нареждам какво да прави, със сигурност имам вярването, че той ми е даденост.

Искам ли да живея, мога ли да понеса щастието?
Реката може да ми каже: “Ще те отнеса!”. Тялото ми говори чрез болестите. Времето шепне: “Ограничено съм ти!”.

Мога ли да живея добре?
Когато използвам думата “щастие”, имам предвид следното: състояние на здраве, спокойно случване на събитията, открито общуване, говорене за важните неща, планиране, отговорност, съпричастност, заедност, наличие на един-двама близки приятели, любима работа, планиране, разходки, четене на книги, гледане на филми, пътувания, тишина, веселие, приемане на тъгата, поемане на отговорност, спорт, моменти на нищоправене. Щастието не е еуфория, то е приемане и живеене на живота такъв, какъвто е.

За да живея добре, е нужно да знам нуждите си, да имам вярването, че животът ще ми даде възможност да си ги удовлетворя, да проявявам уважение към собственото си и чуждото страдание и посоката ми на движение да е отдясно, дори когато установя, че съм с ляв волан.

Написах тази статия с благодарност към моите учители и терапевти - Мариела Михайлова, Теодора Гергинова, Георги Антонов. С респект към онази здрава част от мен, която не ми позволява да съм по-голяма от живота.

Борянка БОРИСОВА, психолог



 Няма коментари

Напиши коментар:

CAPTCHA