Здравето е и в способността да (се) разбираме (с) роднините си

Нова рубрика: “Здрав род - здрав човек”

Уважаеми читатели, във в. „Доктор” вече ще можете да четете статии в новата ни рубрика „Здрав род - здрав човек”, написани от Аида Марковска. Тя е холистичен и родов терапевт и преподавател, мотивационен оратор, евдемонолог (изследовател на щастието), човек с богат и съществен опит в холистичния подход към здравето на човека във всички негови аспекти.

От 2012 г. се интересува и занимава с терапия на рода и родовите потоци. Тя е основател на Школа за родова терапия „Задругата на родонавтите“. В школата от 2019 г. се обучават родови терапевти, които са призвани и мотивирани да преобразуват родовите травми в родови творчески импулси и така да се дава тласък на доброто и здравето в българските родове. Аида е откривател в прилагането на родова терапия чрез български етно- и обредни традиции, което се оказва изключително високорезултатно в подобряването на родовата ни орис. 

От 2009 г. Аида Марковска е рейки учител и преподавател в повече от десет различни енергийни и езотерични системи.

Аида Марковска има широка обществена дейност. От 2010 г. тя е в екипа на организаторите на Фестивала на здравословния живот „Здравей, Здраве!“ и основател на Ангелския фестивал в Пловдив от 2015 г. Често можете да я срещнете на фестивалите „Здравей, Здраве!“ в цялата страна, където изнася лекции и сказки по различни теми.

Повече за Аида Марковска и работата й можете да научите на нейния сайт: https://aida.bg/za-aida

Януари е – толкова много са празниците ни! Започваме още с никулденската трапеза  през декември и някъде към Атанасов ден сме преситени от пожелания, подаръци, наричания, сурвакания и кукерски игри, от ледено хоро и горещо вино, отмалели и с изтънели джобове се питаме: „Защо беше всичко това?“ Нужно ли е всяка година да се хвърляме в това пиршество, от празник в празник, и никога с празни ръце, празни трапези, но често на празни приказки и на тежки усещания. 

От какво са „празни“ празниците ни? Всъщност „празник“ е дума, която казва, че в този ден липсва изтощителен труд. За предците ни това не е било съвсем вярно, защото те са гледали и животни, грижели са се за топлината в дома, приготвяли са храната и дрехите си сами, липсвали са само тежките усилия на полето и нивата, не се е перяло на реката, което е също мъчна работа, не се е пътувало по трудни пътища, не се е замръквало на тъмно. Затова празникът е ден без усилни дела, но с безброй други активни и пълноценни занимания. Днес празникът означава да се поболеем от преяждане, от преумора по приготвянето на всички ястия и да забравим най-важното: общуването. 

На празници се е гостувало. Обичаят е изисквал от хората да отидат на крака при възрастните роднини, при това с лично приготвени подаръци: печива, вино, ръчно избродирани кърпи, гиздила, керамични съдове и т.н. Гостувало се е при кумове и кръстници, при стари уста майстори, баби-акушерки, при даскала и при други уважавани хора.

Празникът е специфично, различно общуване – то е изисквало чисти и красиви дрехи на хората, специална украса на къщата, каруцата и впрегатните животни, специални думи, изречени ритуално и тържествено.

В този порядък също е имало строга йерархия и правилата са били общовалидни. Но преди да се празнува, е нужно било да се нахранят животните, да се насекат и нацепят дървата за огъня, да се донесе чиста вода, да се направи пъртина, да се приготви свещеният хляб, да се запали кандилото и да се отиде на черква за молитва и дар. След това хората са се събирали в домовете си, за да си разказват истории. 

Всеки празник е история – начин да се припомнят старите времена, да се почетат починалите предци-закрилници и духът на дома, и да се порадват живите, на вино и ракия, на блага дума и силно кафе. Ето там – в този ред да се седне на миндера, на масата, под асмата, на чардака или просто на пейката в двора и да се захване приказка. В този миг се сътворявал празникът.

Той е продължавал в магията на целия обред - действията и думите са били важни, нищо не се е казвало напразно и без да се обмисли, нито редът на приказването се е нарушавал. Никой не е „сечал“ речта на по-възрастните, но и никой не е пренебрегвал детските думички, стихчета и песни. Във всеки дом най-възрастният е наричал: той е знаел болежките и надеждите на хората от семейството и рода, и е измолвал сила, за да се сбъднат тези въжделения. На тези раздумки са планувани годежи и сватби, поделби на имоти и разпределяне на права и задължения, уговаряла се е наплата за труд и са планувани гурбети.

Но всичко това е за старите времена. Дали хората тогава са се разбирали неизменно? Не, разбира се. Не са им били чужди разприте, скандалите, недолюбването, но това не е било показвано и не се е толерирало, защото в сговора и разбирателството е била силата на всяко семейство и род, но също и в послушанието на младите, в мъдростта на старите, във възпитанието на думите, в начините да се докосва душата с внимание и да се пази родовият дух.

В днешно време всичко е различно. Няма смисъл да се тревожим, че сме загубили миналото, то е още в нас и ние го носим в себе си, но сега е нужно да го изразим различно, по нов начин. Способността да се разбираме се състои в няколко правила, които са важели и тогава, и ако и днес спазваме, ще успяваме да се разбираме чудесно с роднините си.

Най-важно е да съхраняваме обич в сърцата си към своите близки и без да ги съдим да приемаме, че Бог ни ги е дал такива, каквито са и че те също изтърпяват нашия характер по един или друг начин. Бабите ни казваха: „да не се намира маана, да не се връзва кусур“ – от това правило тръгва доброто настроение на празника.

Помислете си, ако има строг ред на изказванията и пожеланията, ако всеки го изчаква спокойно, слушайки другите, без нетърпение, ако не влизаме в празника с идеята, че това е загуба на време, защото приятелите ни някъде ни чакат, интернетът „бръмчи“ неизменно и някой се бави в общуването с нас, то ние ще бъдем в хубавия, специален ден и повод активно, ще се насладим на думите, които слушаме и на песните, които заедно пеем.

 Ако не бързаме, ако не се надпреварваме да си кажем, да подадем, да изтъкнем, да бъдем център на внимание или напротив - да се свиваме с желание да сме невидими и да не ни забележат…

След йерархията и приемането, идват благите слова. Когато е редът ни и ни слушат и нас, да бъдем много сладкодумни, без да сме отегчителни, да дадем от себе си похвали, да казваме правото, но без да сме груби, да имаме силата да изричаме истината с много внимание. Нужно е да отстояваме своя ред и право, без да нарушаваме общата хармония. В празниците е и прошката за малките грешки: този пропуснал нещо, друг забравил да каже, трети се отклонил от плана… но във всяко поведение можем да търсим и намираме доброто намерение. В тези моменти критикарството не е позволено. 

Следващото по ред е да се включваме в дейностите и да сме активни в подпомагането на тези, които ни посрещат. Не бива да се притесняваме да попитаме от какво се нуждаят като помощ и да я окажем, за да стане по-бързо и по-удобно за останалите.

Не бива също така да се разсейваме с неща извън този празничен момент: филми и телевизия, разговори по работа, претенции. Нека не пускаме любимата си музика точно сега, особено ако не сме сигурни дали ще се хареса на всички. Нека заложим на обичаните и популярни песни, като пеем и разказваме весели и мъдри истории. И ако някой разказва едно и също за стотен път, просто да се засмеем и да го чуем за стотен път. Така историята не се забравя, нали?

Нека храната е само добър повод да разгърнем творчество и да не изискваме всички непременно да похвалят нашите гозби, но ако ние опитваме чужда такава, винаги да намерим добра дума и да възнаградим готвача с усмивка и няколко благодарни изказвания. 

Нека не ставаме прекалено рано от масата, но и да не се застояваме на нея до малките часове, като държим домакините си будни до първи петли. Нека дадем на гостите си най-доброто от мазето и хладилника си, но и най-доброто от сърцата си, в най-красивите сервизи и с най-хубавите покривки. 

Децата са сърцето на всеки празник и нека им дадем простор на въпросите, на изявата им и на техните игри, без да им придиряме дори да са малко по-шумни.

Нека разчупим ледовете с мили обръщения: мамо и тате, батко и кака, чичо, стрина, леля, драгинко, братовчеде, сестро, мила ми зълво, баджанако – това ни дава усещане за здравата родова връзка, която сме изградили и която е проводник на родовата сила!

Не забравяме, че от рода си сме на този свят и род оставяме след себе си – не само дела, но и чувства, емоции и незабравими празнични моменти. Всъщност именно те остават, за да бъдат разказвани десетки пъти на следващите празнични трапези.

Аида МАРКОВСКА, родов терапевт

2 януари 2024 г.