Антонио Угрински: Не виждам с едното око - работя с онкоболни деца!

Любимите ни детски приказки винаги започват с... имало едно време... Днес обаче ще ви разкажем една приказка в съвременен вариант - за Петър, акушер-гинеколог, Антонио, актьор във Варненския драматичен театър, и Румен, актьор, един от “Господарите на ефира” - представяме ви фамилия Угрински.

Дълги години Антонио и Румен не подозират, че имат по-голям брат. Румен е чувал за д-р Петър Угрински, но винаги го е свързвал с татко си. А Антонио разбира, когато баща им, д-р Георги Угрински, преди да напусне този свят, му разказва как стоят нещата. След достатъчно време, прекарано в размисъл как и какво точно да направи, Антонио си урежда среща с Петър.

И това е началото на съвременната българска приказка “Тримата братя”. Те и до днес живеят щастливо и задружно, помагат си кой с каквото може, виждат се с повод и без повод. Неподозирайки, че съществуват на този свят, сега тримата братя от фамилия Угрински са неразделни.

Но когато ги питаш кой от тях е бил “лудата глава”, и тримата са категорични: - Антонио.

“Той измисляше всички възможни щуротии, осъществяваше ги с хъс и амбиция да се получат толкова добре, колкото сме ги гледали по някой филм”, добавя Румен.

Пак Антонио реализирал “полет” с парашут от 5-ия етаж. “Лудата глава” измислил и начин да гърми ампулите с медикаменти на таткото д-р Георги Угрински. Ето какво сподели пред в. “Доктор” 54-годишният Антонио, средният брат, актьор в Драматичния театър във Варна, за живота, съдбата, красотата и работата си.

- Антонио, откъде идва фамилията ви?
- За фамилията ни още не съм проучил с подробности откъде идва. Малкото, което знам, е, че е с полско потекло. Но поляци в рода нямаме, как сме станали Угрински, не знам. Само Румен се е родил в Благоевград, а фамилията ни се пренесе в македонския град, защото в благоевградската болница беше разпределен да работи навремето баща ни д-р Георги Угрински, психиатър и съдебен лекар. И така станахме от “другите” софиянци - тези, които напускат големия град.

- Защо живееш и работиш във Варна?
- Когато се ожених, трябваше да избирам - работата или семейството. И си избрах Ирина. Навръх Нова година, на 1 януари, преди 27 лета, тя ме дари с прекрасен син, Александър, който е моята, нашата семейна гордост. Момчето ни завърши УНСС, продуцент е, доработва и в една медия, в спортния отдел. Остана да живее в София, но се чуваме всеки ден, виждаме се често.

- Двамата с Румен сте много щастливи, че сте открили батко си...
- Когато татко ми разказа за брат ни Петър, реших, че няма какво да се мотая и си уредих среща с него. Притеснявах се как да му говоря - на “ти” ли, на “вие” ли... Срещу мен застана един мъж,

който страшно прилича на баща ни -

осанката му, държанието му, походката му. Неописуемо е - обаче не можех да го сбъркам. Решихме, че макар и да е само 10 сутринта, да пием по едно за отскок, че да ни се “развържат” езиците. И не беше грешка - до ден-днешен се надговаряме, един през друг тримата, но Петър бързо вкарва в ред нещата. Оказа се, че Петър пръв е разбрал за нас и ме е видял на един театрален афиш! Уговорихме се да се срещнем в дома на Румен, ама нова беля - налагаше се да му обясня кой е Петър. Д-р Петър Угрински е най-големият ни брат, батко ни. Той е завеждащ на отделението по патологична бременност във Втора градска болница в София.

- Братята ти казват, че ти си бил “лудата глава”...
- Защото си измислях всички възможни щуротии, осъществявах ги с хъс и амбиция да се получат толкова добре, колкото сме ги гледали по някой филм.

Правил съм страшни глупости. Взимах на баща ми от спешната чанта ампулите и ги хвърлях в огъня - страхотно гърмяха. Хем вече не виждах с едното око, хем с удоволствие гледах как гърмят. Скочих с ръчно изработен парашут от 5-ия етаж - долу. Добре, че имаше един мъж, та да ме обърне с краката нагоре и да ме поизтръска - да ми се наместят частите.

Много гаден беше случаят с водоноската. Гледам я аз, навеждам се, нещо се върти отдолу, и реших да легна под нея да видя какво е. Въобще не съм видял, че камионът тръгна, в един момент само се претърколих и едната гума мина на мястото, дето бях преди.

Шофьорът вътре беше направо мъртъв...

Вцепенен, не може дума да продума. А аз излязох изпод камиона и го питам: “Какво стана бе, човек? Що не си караш камиона?”. Мале, дотича и баща ми. Пипа ме тук, там, боли ли ме - аз дори не се бях уплашил.

- Има ли нещо здраво по теб?
- Какво ли не съм си чупил - крак, ръка, глава - все от щуротии. Вигвами, каубойски номера - всичко, което съм си го намислил и видял по филмите, съм го пробвал. Карах ски, изпотрепах се, отказах се от тях. Странни игри си организирахме, включително се угощавахме на корем с чужди яйца, кокоши, разбира се. С приятелчета съм пускал димки в сладкарницата, и няколко котки й занесохме - жената онемя, като ги видя там. Та затова имам много шевове по себе си - от щуротиите си.

- Боледувал ли си?
- Даже сега съм болен, вкъщи се лекувам. С едното око от малък не бях добре, след време напълно загубих зрението си с него. Сега с много любов занимавам болните деца. И не само тях - опитвам се да развеселявам намръщените хора. Отвътре ми идваха лудориите, не мислех въобще, че мога да ослепея. Сега много обичам да чета, да слушам класическа музика, така релаксирам след цял ден в психиатрията, ако съм бил.

- Работиш по швейцарска програма с онкоболни дечица. Какво ти коства това?
- В голяма степен - емоции. Много ми е тежко, трудно се издържа - гледаш ги как се мъчат, овързани с жици, със системи - страшно е децата ти да боледуват. Сега по-рядко ходя при онкоболните деца, повече занимавам другите. Жалостив съм, като им слагат абокатите, плачат - и аз с тях... Не се шегувам - на тези години човек плаче само от мъка! Обичам да им давам надежда, да ги видя усмихнати!




Люба МОМЧИЛОВА