Брунко Илиев: Боря се с пустия рак от 13 години!

 Брунко Илиев Гаврилов е от славното поколение волейболни национали, което спечели сребърните медали на световното първенство в София през 1970 г. Роден е на 22 ноември 1945 г. в село Трънчовица. Състезател е на “Славия”, с която е три пъти шампион на страната и два пъти носител на купата. Баща е на бившия волейболен национал Ивайло Гаврилов.

Вече като треньор на българския национален отбор Брунко Илиев извежда тима до 4-то място в Световната лига по волейбол през 1999 и 2004 г. Като наставник на младежите е европейски шампион през 1986 г., а 2003 г. взема бронзовите медали на световното първенство в Иран.

Три пъти е ставал шампион на България като треньор на “Левски”, като първи вкарва отбора в Шампионската лига по волейбол. В “Славия” взема титлата с юношеския отбор на “белите” през 2011 г. и до ден-днешен тренира деца в същия клуб. Малцина знаят обаче, че треньорът се бореше години наред с рака на дебелото черво. Специално за в. “Доктор” Брунко Илиев разказа как се живее под стрес и какви са последиците върху собственото му здраве.

- Г-н Илиев, имахте ли тежки контузии като състезател?
- Единственият ми проблем като състезател беше на световното първенство в София през 1970 г. Заболя ме ишиадикуса (седалищният нерв) и не можах да се представя както трябва. Тогава отборът ни спеше в хотел “Чепишев”, където леглата бяха къси за ръста на волейболисти и с пружини. Бях потънал в тази пружина и сутринта се събудих схванат целия. Играх така първия мач с Италия и после чак в последния мач, финала с ГДР.

- На обезболяващи ли играхте тогава?
- Тогава нямаше силни обезболяващи. Сега е достатъчно да взема една-две свещички или да се намажа с препарат и ще ми мине. Тогава ми биеха инжекции дълбоко в кръста, но болката не можа да отшуми. Свърши световното и тогава ме отпусна. След това пак ме наболяваше от време на време, но не така силно. Иначе не съм получавал обичайните за спортисти травми. Само рамото ме боля един месец през 1972 г., но ми мина през лятото с почивка от натоварване. Нямах контузии, защото започнах много късно да играя волейбол - на 18 години, когато костната структура на човек вече е изградена. Затова и спортната ми кариера беше дълга. Играх до 41 г., последно бях в отбора на Тетевен. Докато сега караме децата да тренират още на 9-10 години. На малките хрущялите се износват по-лесно.

- Сега здрав ли сте? Зная, че преминахте през много тежко заболяване.
- През 2001 г. бях опериран от карцином на дебелото черво и след това имам още три операции - все с разрез от пъпа надолу. Две години правих химиотерапия и лъчетерапия. Операцията минава за една седмица и болките също. Но химиотерапията и лъчетерапията много по-тежко се понасят. Боря се с тоя пусти рак. Но вече 13-14 години ме поддържат. Работя още, треньор съм на деца в “Славия”.

- Как ви откриха рака?
- Първия път, когато се появи кръвотечение, бях в Белгия с “Левски Сиконко”. Помислих, че е от хемороиди. После вече се разбра, че е карцином. Знаете, че като се закъснее при рака, лечението става много трудно. Има хора, които ходят на химиотерапия в Турция, в Испания, недоволни от лечението в България. Но аз много по-рано отидох на лекар и туморът е хванат в начална фаза.

Майка ми е имала рак на гърдата

Получила разсейки в белия дроб и починала. Може би има нещо наследствено, че и аз да се разболея. Причината може и да е в треньорската професия, че сме подложени непрекъснато на стрес. Където и да съм бил, ако не върви отборът, махат треньора. Нашата работа не е лесна.

- Кой ви оперира и в коя болница?
- Първо ме оперираха в болница “Царица Йоанна - ИСУЛ”. След това - 2004 г. - ме оперира проф. Димитров в Онкологията. После в “Пирогов” ме оперира много добър хирург, д-р Тони Филипов, който е син на волейболист. Майка му е починала от рак и затова той станал доктор. Сега д-р Филипов работи в Правителствена болница. Последната ми операция беше през 2006 г. Бях треньор в град Коня, Турция.

Но прекъснах договора, защото пак се получи рецидив. Операцията направи проф. Димитрова от Първа хирургия на Александровска болница. От нея съм най-доволен, защото никой друг не искаше да ме оперира тогава. Проф. Димитрова ми каза: “Ако искаш, се оперирай. Това означава да продължиш да живееш. Ако не, знаеш...”. Вече седем години са минали от тази операция и съм жив. Здрав - не толкова, но съм жив. (смее се).

- Четирите операции заради рецидив на тумора ли се наложиха?
- Да. Отначало през 3, после през 6 месеца, а сега веднъж годишно си правя магнитен резонанс при доц. Иванов във Военна болница и си следя състоянието. С него се познавам отдавна, работихме заедно в Тунис, където имаше много български лекари.

- Може ли да сравните българските болници с тези в чужбина?
- Бил съм в болница в Коня, където ми направиха колоноскопия. В Турция имат страшно добри специалисти. Казаха ми, че трябва да се оперирам най-късно до един месец. Искаха там да ми отстранят тумора на дебелото черво, но щеше да струва много повече, отколкото в България. Волейболният клуб на Коня не се ангажира и си дойдох тук. Болниците в Турция са много модерни. И у нас има такива.

Последната ми операция беше миналата година от херния

Хернията се появи, защото много пъти съм рязан. Болницата, в която бях, е на ниво - Първа хирургия на Александровска. В реанимацията е чисто и хубаво, леглата и стаите също са хубави. Но като си спомня първата си операция на дебелото черво - условията в ИСУЛ бяха много лоши преди 13 години.

- Какво ви е впечатлението от българските лекари?
- Имаме много добри специалисти. Убеден съм, че и проф. Димитров, и проф. Димитрова, и д-р Филипов са много добри хирурзи. И отношението на персонала при рехабилитацията ми после беше на ниво.

- След двадесетина дни ще навършите 69 години. Какво ще си пожелаете на този ден?
- Всяка година си казвам: дано да поработя още малко. Защото не върви да стоя без работа, само да се разхождам и да играя карти. Като треньор на деца по-леко ми минава времето, а и съм полезен за семейството - все някакви пари донасям вкъщи. Когато си ходя в моето село, хората викат: “Ти имаш толкова много пари, защо работиш още!?” Те си мислят, че като съм бил треньор на националния отбор, съм получавал кой знае колко пари! Не съм, ама така си мислят хората.

Аз съм от плевенското село Трънчовица. Там е роден и актьорът Григор Вачков. Двамата сме най-известните хора от нашето село. Когато моят син Ивайло беше малък, минавахме покрай стадиона на Трънчовица и му казвах: “Тук съм станал спортист”. Влизахме в центъра и там - народно читалище “Григор Вачков”. Актьорът беше починал вече, когато кръстиха читалището на негово име. Тогава синът ми вика: “Ей, татко, ти като починеш, ще кръстят стадиона на твоето име.” (смее се)

- Желая ви още дълги години да сте жив и здрав!


Мара КАЛЧЕВА