Доайенът на българската журналистика Петко Бочаров написа книга за своя уникален, богат и изпълнен с премеждия живот в три Българии. Роден е на 19 февруари 1919 г. в семейството на софийски адвокат. Завършил е Американския колеж и записал право в университета. По време на Втората световна война служи в Македония. “През ум не ми е минавало, че ще стана журналист. Виждах се по-скоро в академичната кариера - преподавател, професор... Войната всичко промени. Бях мобилизиран, служих в Скопие, накрая 9 септември обърна живота наопаки”, разказва Бочаров.
Опитът му да стане адвокат през първите години на комунизма не успял, защото, опитвайки се да спаси брат си от изфабрикувано съдебно преследване за спекула, дал подкуп на един корумпиран следовател, който обаче бил в центъра на разследване за корупция и покрай него и Петко Бочаров “изгорял” с една година затвор. След като излежал присъдата си, работил по строителните обекти, после издържал изпит за преводач от английски в БТА и бил назначен в отдел “Международна информация”. Въпреки достатъчното “черни точки” в биографията му минал през всички стъпала - преводач, редактор, завеждащ отдел, та до заместник главен редактор.
“Желая на това мое изстрадало отечество не само да се отърве от идиотите, които само го забиват в проблеми. Желая отечеството да получи това, което заслужава”, каза Бочаров на 95-ия си рожден ден.
“Мечтая да се преселя оттатък, без да ме боли, защото много мразя болката, и се надявам така да стане”, сподели специално за My Clinic журналистът Петко Бочаров, който на 19 февруари тази година навърши 96.
- Здравейте, г-н Бочаров! Как се чувствате, оздравяхте ли вече от грипа, който ви мъчеше наскоро?
- Благодаря, почти добре се чувствам. Оздравях, след като нещо като грип ме налегна. Пих и антибиотик, който въобще не ми помогна. Две седмици боледувах, сега ме мъчи неприятна кашлица, от която не мога да се отърва. Имам чувството, че е някакъв червей, който се е загнездил някъде около гласните ми струни и нищо не може да го изхвърли оттам. Чувате как дрезгаво говоря... Какво ли не ми прави съпругата ми - билки вари, дава ми в малка чашка едни хапчета. Пия ги, без да питам какви са...
- Как се става столетник в наше време? 96 са непостижими за много хора...
- Не знам, нямам обяснение! Това не е нещо, за което някой може да ви каже рецепта: Пиете еди-какво си сутрин преди ядене и стигате 96! Дълголетието е много индивидуално и е зависимо от Господ - аз съм се убедил в това. Няма да повярвате, но съм се срещал със смъртта, размина ми се, Господ ме пожали. Мечтая да се преселя оттатък, без да ме боли, защото много мразя болката, и се надявам така да стане.
- Променяхте ли начина си на живот през годините? От какво сте се пазили?
- Никога от нищо нито съм се пазил, нито съм се лишавал, нито съм използвал някакви рецепти. Това, което ми се е прияждало, съм го ял, дето ми се е пиело, съм го пил, но никога не съм надхвърлял една нормална порция. Защото има хора, които
като започнат да ядат, не си знаят силата и мярката -
докато не се превърнат в прасета. При мен такова нещо никога не се е случвало. Например, като изям една малка пържолка, по-нататък, дори да ми предложите фазан, с красивото му оперение заедно, ще кажа, че вече съм се нахранил. От казаното дотук следва, че нямам никакъв принос за моите 96 години, ненавършени, разбира се. Смятам, че природата ме е държала в рамките на здравословния живот във всичките му аспекти.
- Работата ли ви държеше в кондиция?
- Вероятно да! Дори сега, когато би трябвало вече да се оттегля, не мога да го направя. Отвътре ми идва, сядам на компютъра да напиша нещо, но в същия момент си казвам, че няма никакъв смисъл да го правя.
- Какво помните от родителите си, те как живееха?
- Много ме е яд сега, че навремето не съм обръщал внимание как живеят родителите ми. Много ми е мъчно, че не мога да се върна назад и да кажа как сме живели. Напълно нормален живот водехме. И брат ми, и аз, след края на прогимназията, 14-годишни, отидохме да учим в Американския колеж, излязохме от вкъщи, там имаше пансион. И нищо специално не помня - съзрявахме като мъже, това е.
- Какво се случи с вашата къща?
- На 10 януари 1944 г. беше разрушена от бомба, която падна право отгоре. Оттам започна сагата на бездомието на семейството ми. Баща ми е роден през 1882 г., почина през 1947 г. след инсулт. Майка ми живя малко по-дълго, беше много вярваща християнка, по-леко прие промяната в живота ни, както и смъртта на баща ми.
- През годините имали ли сте по-сериозен здравословен проблем?
- Минах и през затвора, държаха ме в една каменовъглена мина, копаех въглища с кирка.
Минах през големи премеждия, включително здравословни,
но защото винаги съм се отнасял с оптимизъм към всичко, оживявах. Сега е лесно да кажа, че съм издържал, но наистина събирах сили, за да предпазя живота и здравето си.
- Има ли шанс да се промени към добро здравеопазването у нас?
- Зависи само от добрата воля на управляващите. Засега нищо не се променя, но съм сигурен, че България ще стане добро място за живеене. В момента държавата ни е стъпила на писта, която води към светло бъдеще. Казвам го с цялата си отговорност - ще бъдем здрави, добри, щастливи, болните ще бъдат малко.
- Кой се грижи за вас?
- Моята любима жена, съпругата ми Дорчето. Сега, като е студено, гледам да не излизам, защото вече много лесно се разболявам. Мисля, че няма нужда насила да настивам. Вируси и бактерии пъплят навсякъде, пък и къде да ходя. У дома е уютно, топло, близките ми са около мен,
не мисля за болести.
- С какво не искате да се срещате, дори и на тези години?
- Да не се срещам с подлеци! От такива хора най-много се дразня. Както и от подлостта и лицемерието, да криеш истинското си мнение с високопарни думи, защото с думи прости няма как да го скриеш. Оптимист съм, смятам, че доброто ще надделее.
- Къде българинът загуби достолепието си, чувството за отговорност към дом, семейство, към здравето си?
- В преобразуването на държавата ни, в зависимостта ни от други. Но много искам да спрем да говорим, че България е най-бедната държава. Не е вярно, трябва да спрем да се “хвалим” с това. Беден значи да нямаш, а България има такива богатства, каквито един бедуин от арабската пустиня въобще няма да повярва, че имаме на разположение. Живеем в рай! Но, за съжаление, не го заслужаваме.
Чета за “дървената мафия”. Тези наводнения идват от изсечените гори, няма кой да ги спре - здрави са, правят си каквото искат, няма кой да ги накаже.
На читателите ви искам да пожелая много трезв разум, да бъдат здрави, да достигнат моите години и да ги надминат. За съжаление, колкото и странно да ви звучи, разговаряме в един от съдбоносните моменти за България.
Люба МОМЧИЛОВА
