Д-р Светослав Тошев е асистент към Катедрата по хирургия на Медицинския университет в София и работи в Клиниката по хирургични болести на Александровска болница. Д-р Тошев беше избран за любимец на випуск 2014 г. на Медицинския университет в София, който положи Хипократова клетва в началото на 2015 г. Ето какво сподели за себе си и за работата си38-годишният хирург.
- Д-р Тошев, защо според вас ви избра за любим преподавател випускът на Медицинския университет в София, който се дипломира в началото на годината?
- Защото се държа нормално с тях. Отзовавам се винаги, когато някой от тях се е допитал до мен, не само за учебната работа, но и за негови близки, за него самия. Може би ги е впечатлило, че винаги съм отзивчив и усмихнат. Човек се ражда с това позитивно отношение, не може да го изгради.
- Вас лично кой ви е вдъхновявал?
- Всички мои учители са ме вдъхновявали - още от основите на хирургията, а след това и на по-специализираната, на лапароскопската хирургия. От всеки съм взел по малко, за да стана това, което съм в момента. Освен на опита си като професионалисти, те са ме научили на много житейски истини. Професията на хирурга е тежка не само като физическа работа, защото
не е шега да стоиш прав и да оперираш по 6 - 8 часа
Отделно е натоварващо и емоционално. Ето, вчера цял ден оперирах, прибрах се, изкъпах се, хапнах и заспах. Но в 3 ч. през нощта се събудих и след 15 минути дойдох да си видя пациента, който бях оперирал. Не исках да будя или да ангажирам сестрата да ми каже какво става. Исках сам да преценя как е. Случаят беше много тежък апендицит, точно преди перфорация, с голям излив, със страствания.
Пациентът беше обикалял други болници, преди да стигне при нас. Казват, че апендицитът е малка болест на корема, но при нея стават големи бели, защото се подценява. Всяка операция е много отговорно нещо. Помня думите на един от по-старите хирурзи, при когото започнах: “Докато не направиш сам нещо и не носиш отговорността за това, което си направил, няма да станеш хирург”. По същия начин и аз уча моите по-млади колеги, на които предавам занаята. Докато стоя там и ги гледам, те ще се справят, но е по-важно да се справят, когато са сами. Няма по-тежко бреме от отговорността за човешкия живот. А на студентите казвам много добре да си помислят, преди да изберат хирургията за специалност.
- Налагало ли ви се е да оперирате абсолютно сам?
- Ако е за някоя дребна манипулация, имало е много случаи. Но за големите операции няма как да работиш сам. Те се правят от трима хирурзи, и то с опит. Така се коригираме един друг, а и учим някой по-млад как да реагира в подобни ситуации.
- Как минава денят ви?
- По цял ден имам операции, особено при дежурства с всичките спешни случаи. Отделно обучавам и студенти. Сега пиша дисертация на тема “Усложнен колоректален рак”. Всичко това накуп е моето ежедневие.
- Какво ви тревожи, че се насочихте към тази тема в докторската ви дисертация?
- Тревожното е, че
профилактиката в България е силно занижена,
че всички пациенти с усложнения на колоректален карцином се бавят много, докато стигнат при нас да ги оперираме. Понякога е толкова късно, че не можем да им помогнем радикално и да им спасим живота, а по-скоро правим нещо, за да го удължим известно време.
- Проблем на системата на здравеопазване ли е болните да идват в толкова напреднал стадий, или е въпрос на лична немарливост към здравето?
- И е проблем на системата, и е до човек. Да, в системата има много неща, които трябва да се доизкусурят, но ако човек с оплаквания не потърси навреме лекарска помощ, забавянето може да е фатално. Българите се пазим от лекарите, все си казваме, че ще ни мине, но когато се касае за злокачествено заболяване, не минава просто така.
- Какво предлагате?
- Да се започне от профилактиката, както се прави на Запад. От определена възраст да се ходи задължително на прегледи. Колоректалният карцином е рак на възрастните хора. След 60-годишна възраст има бум на това заболяване. Но като всяко злокачествено заболяване колоректалният карцином започва и да се подмладява. Наскоро оперирахме 33-годишен пациент с рак на дебелото черво. Лошото е, че ракът у младите хора се развива много бързо и агресивно, а прогнозата е по-лоша.
- На какво се дължи това “подмладяване” на тежките заболявания?
- Все си мисля, че за тези 20-30 години преход изядохме и изпихме боклуците на Европа. Говоря за
вносни храни и напитки с много консерванти
Много са вредни пържените храни, нещата, които предлагат веригите за бързо хранене.
- Вие как успявате да се храните здравословно?
- Като бях по-млад, не обръщах внимание, но от две години не ям месо, с изключение на риба. Това е моята лична профилактика. Преди не сядах на масата, ако няма месо на нея. Нямам доверие на месото, което се продава по магазините. В него има всичко, което може да си помислите - от антибиотици до кортикостероиди, за да може животните да пораснат по-бързо и да са по-големи. По този повод имах спор със студентите. Те ме контрираха с това, че месото на домашно отгледаните животни не е вредно. Но и тези животни се хранят със смески, в които има същите вредни вещества. Тезата за полезните домашно отгледани животни и растения вече не важи.
- Явно сте отвратен от това, което виждате по червата на пациентите?
- Не. Когато си в операционната, се абстрахираш от всичко и гледаш само да си свършиш работата максимално. Аз съм хирург от близо 15 години. Майка ми е акушер-гинеколог и от малък с нея си говорехме, че ще ставам лекар, и то хирург. Това ми беше мечта, вече е сбъдната.
- Реално ли е това, което виждаме по телевизионните докторски сериали?
- Не, не е реално, особено това за спешните отделения. Художествена измислица. Ходил съм доста в Европа, но такова нещо няма. Иначе като обстановка и апаратура нещата са доста по-напреднали при тях. Но
лекарите тук сме по-добри
Бедният човек е жив дявол и ние с малкото правим много. Докато те имат много, а правят същото, което и ние. В немотията се принуждаваме да измисляме какви ли не начини, само и само да достигнем тяхното ниво. Понякога дори ги надминаваме.
- Имате ли хоби извън медицината?
- Обичам да плувам - ходя на басейн веднъж или два пъти в седмицата, когато имам време. От малък съм тренирал плуване и това ми остана като навик. Другото ми хоби е да правя снимки. Купил съм си хубав фотоапарат и снимам. Най-близо ми е да отида до Витоша и да наснимам хубави гледки. Сега точно, през пролетта, идва периодът за красивите снимки.
- Най-далечното място, до което сте пътешествали?
- Най-далечното е Америка. Бях във Вашингтон още в ученическите години. Трябваше да уча там една година, но не издържах. Оттогава не харесвам Америка. Може би бях малък, но не разбрах тяхната философия на живота. При нас всичко е много по-различно. Ние сме различни по манталитет.
- А можете ли да си представите, че ще работите в чужбина?
- Да ви кажа честно, като гледам как никак не вървят на добре нещата в България, много често се замислям дали да не замина някъде в чужбина. Всички петнадесетина хирурзи, които работим в тази университетска клиника, имаме всякакви сертификати за квалификация - и за миниинвазивна хирургия, и за големи оперативни интервенции. Където и да си подадем документите в чужбина, веднага ще ни вземат. Но дали защото не събирам смелост, или още харесвам България, не тръгвам за чужбина. Сега съм на 39, точно силните години за хирург. Лошото е, че неуредиците в нашето здравеопазване са много и ако не се предприемат сериозни и драстични мерки, нещата няма да се оправят. Стискам палци на новия министър да може да реформира системата, да пробие, защото всичко е много политизирано и трябва здрава политическа подкрепа.
Мара КАЛЧЕВА
