Днешната тема дойде сама рано сутринта, още на първото кръстовище. Трябваше да се включа в пътя с предимство, но по него имаше “гирлянд” от коли. Изчаках да се появи достатъчно разстояние, за да се включа, и през това време (за три минути!!!) зад мен се наредиха десет коли. И като се разсвиркаха! И като ми задумка сърцето! А във върволицата пред мен няма разстояние! Бибиткат те, а аз си мисля, че си мислят: “Къде си тръгнала, като не можеш да караш?!”.
Отдавна отлагам да разгледаме темата за критиката, критичното отношение, как да го приема, как да го преживея и как да продължа напред. В тази връзка ето какво сподели жена, която консултирах:
“Мисля, че не мога повече да понасям това преживяване! Непрекъснато, за всяка дейност - била тя работна задача или ястие, което трябва да сготвя, или разговор, който имам да проведа - да се притеснявам как ще се справя и дали другият няма да ми се развика, че нищо не съм направила, че не го правя както трябва, че не е най-доброто, че...
На работното си място предимно чувам колегите, които ми правят забележки, дават ми работа, твърдят, че аз трябва да свършва определена задача (която според мен е тяхна, но аз не им го казвам). Те си отиват, забавляват се, а аз чета, търся информация, на следващия ден предлагам, а те критично питат: “Това ли са вариантите?”, “Какво друго би могло да се направи?”, “Тук не ми харесва това и това!”.
Не мога да им кажа: “Абе, я стига! Това е обща задача! Ти защо не остана да я направим заедно?Аз това съм направила! Като не ти харесва - поработи и ти!”.
Онзи ден от старание да се справя получих следната обратна връзка: “Михаелооооо, я по-кротко! Я се отпусни! Изцъклила си се и си се взела много на сериозно! Глътнала си поне два-три бастуна!”.
Е така ревах! Беше ми толкова трудно, толкова се старах, не почивах, а получих подигравка! Така че днес вече съм готова да захващаме трудната и болезнена за мен тема!”.
Да, съгласна съм, преживяването е болезнено
И ако не се отработи, вместо удовлетвореност от свършената работа човек страда, защото никой не вижда усилията, които е положил.
Да навлезем в темата, като се запознаем с критика. Да го осветлим. Да го разпознаем. Да го видим кой е. Чий е гласът, който ви критикува? Кой е този, който ви се кара и ви казва, че не сте се справил/а? Кой непрекъснато изисква от вас? Майка ви? Баща ви? Чий е гласът на критика вътре във вас? Какво разбирате от това, което ви казва този глас? А какво ли всъщност иска да ви каже този глас?
Ще използвам езика на психодрамата, за да кажа, че другите (колеги, приятели, познати, партньор) отразяват поведение и огласяват думи, които има в нас. Когато отработим това, което се случва в нашата вътрешна реалност (в емоционалния ни свят), тогава и външната реалност “се променя”. Това не означава, че никога няма да чувате забележки. Означава, че ще ги преживявате и ще реагирате спрямо тях по друг начин.
От личен опит знам колко болезнено е преживяването, колко са тежки и остри думите на критика и колко дълбоко влизат в ума. И моята майка все ме питаше: “Така ли трябва да се направи? Това ли е най-доброто?”. Да... Затова ние, психолозите, разбираме хората, защото и ние сме минали през своите големи болки.
“Още помня строгия поглед на мама, стиснатите устни, дистанцията, липсата на други думи, липсата на похвала, на прегръдка, погледа, който казва: “Нищо не става от теб!”. Моите постижения никой не ги виждаше, нямаше празник за успехите. Аз бях длъжна да имам шестици! Когато направех нещо, чувах изречението: “Може и по-добре!”. А това, което мразех най-много, беше: “Надка го прави по-добре!”.
Направо ми идваше да взривя Надка, да я убия, да крещя на майка си, че няма очи да види аз какво правя и какво е постигнала Надка. Та те бяха несравними, аз бях три нива над нея. Поне! Надка?! Аз решавах задачи по химия за национална олимпиада, а тя събираше сапуни?!?!?! А ако се осмелявах нещо да кажа, чувах думите на татко: “Не стъпвай толко(ва) от високо, наведи тая глава! Един път си го направила и вече си мислиш, че можеш! То така еди-какъв (еди-какво) си не се става! Трябва отговорност и непрекъснато да се работи!”, продължи разказа си моята клиентка.
По-горе споменах за миналите ни големи болки и подчертавам “минали”, защото, ако не работим върху тези свои преживявания, те могат да ни “подарят” следното: неувереност, липса на реална преценка за собствените възможности, свиване, затваряне, страх да се покажем и заявим, страх да бъдем видени, страх да се разгърнем и покажем какво можем, страх да не сгрешим, свръхотговорност (дори по отношение на миенето на чинии), страх да изговорим идеите и да покажем креативността си, страх да се конфронтираме или обратното - арогантност, високо самочувствие, свръхекспозиция (непрекъснато да показваме какво можем), непрекъснато да провокираме (за да отмъстим, за да ядосаме, за да се противопоставим на гласа на този важен за нас човек). Промискуитетно поведение - безразборни и многобройни сексуални партньори, чийто избор всъщност цели себеутвърждаване през сексуалния акт. Директорски постове. Учителска професия. Литературен критик. Анализатор и коментатор на социални събития. Съдия. И т.н.
Как да излезем от омагьосания кръг?
Разбира се, че ще напиша, че няма универсален начин и че всеки от нас открива отговора за себе си в лична терапия. Но, ето какво искам да споделя с вас.
За да се справим с гласа на критика, е нужно “да го намалим” и да чуем собствения си глас. Да застанем на достатъчно разстояние, за да развием умения за самостоятелност и независимост. Далеч от гласа на критика да създадем пространство, в което да учим, работим и усвояваме умения. Да намерим хора, с които да общуваме и учим и чиято обратна връзка е конструктивна, а нагласата им е ориентирана към възможности и “изключения”. Такива хора ни дават пространство да се разгърнем, те виждат, отразяват, потвърждават ресурсите и силните ни страни. Тези хора ни подкрепят с присъствието си, с мълчанието си, с думите си.
В това пространство, в което разгръщаме потенциала си, можем да преживеем и да утвърдим друга опитност - тази на постижението, успеха, справянето, достатъчното. В такова пространство добиваме достатъчно смелост, за да опитаме да направим това, което искаме по своя начин; да опитаме да направим онова, което отдавна искаме, но за което не ни е стигал кураж.
В такова пространство учим и разбираме без заплахата и страха от критика и затова успяваме да научим и трайно затвърдим. Това е много важно, защото после в реални ситуации, когато чуем забележка, ще можем да й отговорим от позицията на човек, които познава силните си страни, уменията си и има смелостта да заяви и отстои себе си и да види реалната ситуация, в която се намира (може другият да е нервен, да иска да прехвърли работна задача, да омаловажи постижението ни, да иска да попречи на успеха ни и т.н.). От тази позиция няма да се “закачим” за думите на другия, няма да хукнем да търсим грешките си, от тази позиция няма да водим война или спор, от тази позиция можем да преценим дали сме постъпили “правилно”, тоест адекватно на ситуацията. От тази позиция сме устойчиви.
И както приказките, така и тази история ще завърши с любов. Ако гласът на критика е гласът на родителя ви, може да си кажете, че родителите ви са ви дали най-доброто, на което са били способни. Дали са ви това, което и те са получили някога. Дали са ви това, което са имали. И са ви го дали с цялата си любов. Тях никой не ги е учил да бъдат родители. Думите им са имали за цел да ви научат, да ви предпазят, да ви подготвят за времето, когато ще останете сами, защото са ви обичали.
Борянка БОРИСОВА, психолог
