“Как мога да се отърва от лошия късмет и болките в краката?” - ме попита веднъж мъж в зряла възраст, който ме разпозна, докато се разхождах в парка. Спря ме, заразказва за живота си и завърши с изречението: “Не ми върви и ми е трудно да вървя“. После телефонът му звънна и той тръгна, без да дочака отговора. Покрай няколко случая, с които работя, се сетих за казаното от него. Затова днес ще ви разкажа за връзката между това да се сблъскваме с трудности и да ни е трудно да вървим чисто физически. Надявам се този човек да прочете статията.
Когато се страхуваме да вървим напред в живота си, когато ни е трудно да се адаптираме към нови обстоятелства, когато се страхуваме да извършваме непознати за нас дейности, когато приближаваме своя мечта (но не сме готови за нея), тялото ни (опорно-двигателния ни апарат) влиза в синхрон с нас и ни “помага” да не стигнем там, където още не сме готови да отидем, като спира вървежа ни. С други думи, когато в някаква ситуация несъзнавано казваме на себе си: “Това е твърде много за мен. Отидох твърде далеч. Само дотук мога да стигна сега”, тогава на помощ идват болките в краката или лошият късмет, за да ни спрат.
Лошият късмет какво общо има? - ще попитате. На въпроса ще отговоря с въпрос. Какво се случва, когато ни сполетят неприятности и трудности? Спираме. Консолидираме цялата си енергия. Насочваме усилията си към преодоляване на трудността. Натискаме паузата. Тоест - спираме всякакви други дейности в живота си, за да преодолеем препятствието. Губим енергия. Уморяваме се. Имаме нужда от време, за да се възстановим. След всичко това можем да продължим отново напред. А може и да ни е нужно време, в което да обмислим: “Аз това, към което съм тръгнал, наистина ли го искам?”.
Истински истории
Х е ведра, вярва в живота, има ясна цел, но постигането на каквото и да е в живота й се получаваше трудно, бавно, от n-тия опит и е свързано с твърде много дисциплина, работа и усилия.
Заради трудностите, с които се сблъсква, сме изследвали дали целта й не е в грешната посока. След като уточнихме, че посоката е нейната, се насочихме да изследваме нагласите й за живота. Тя имаше доверие в Живота; вярваше, че Вселената/Бог/Силата я подкрепя. Вярваше, че когато човек има цел и работи дисциплинирано, за да я постигне, животът му съдейства, за да я реализира.
Беше поела отговорността да реализира мечтите си и работеше активно за това. След тези теми изследвахме вярванията й - те, както знаете, не падат от небето, а идват в живота ни от важните за нас хора - родителите, предците, авторитетите, средата и определят начина, по който случваме/живеем живота си. В тази посока се натъкнахме на посланието: “Всичко става с мъка”, “Все нещо да не е като хората”, “Трябва да е трудно”. След това разкритие тя имаше задача всеки път, когато “се хване”, че влиза в сценарий, режисиран от вярванията си да реагира по различен начин, например да си повтаря и/или представя: “На мен ми се получава с лекота!”, “Аз съм късметлийка!”, “Ей сега ще стане, за нула време!”, “Всичко е както трябва!”, “Преживявам радост, докато правя...!”.
Въпреки свършената работа
реалността на живота й ни даваше обратна връзка, че не сме открили онова, което й пречеше, защото тя тъкмо се справеше с поредната трудност и я връхлиташе нова. Тъкмо изплатеше един кредит - изневиделица се появяваше непредвиден голям разход. Тъкмо приключеше дълъг проект и приготвяше багажа да почива, някаква ситуация я връщаше отново “на бойното поле”. Тъкмо спечелеше пари за пътешествие, нещо голямо се повреждаше.
Поредицата от трудности я умори. Последната неприятност я срина. Изцеди силите й. Непрекъснатата работа и живот в режим оцеляване я изчерпаха. Знаете, в живота ни е нужно да редуваме активност и почивка, за да възстановяваме енергия си и да сме креативни. Изтощението тласкаше Х към това да се откаже от целта си, което щеше да е предателство към себе си.
Затова в последната сесия решихме да дадем думата на трудностите, препятствията и лошия късмет и да чуем посланията им. Направихме следното упражнение. Подредихме/очертахме символично един път, който беше образ на нейния път до целта й. Поставихме трудностите, препятствията, лошия късмет и ги попитахме какво послание имат за нея. “Не може цялата ти сила да е само за теб! Не може само за себе си да мислиш! Трябва да помагаш и на близките си. Не си готова за собственото си щастие, не можеш да го понесеш. Ти не можеш да си представиш себе си щастлива. В твоята глава няма сценарий за твоето щастие - само за това на другите. Ти не си свикнала да работиш за себе си. Твоите очи гледат доброто на другите .- “Изрекоха” “препятствията”. - Твоят лимит на щастие и на пари е малък, ограничен, затова всичко, което е над него, изчезва, отива си, разпилява се. Не можеш да си представиш да си по-щастлива, отколкото роднините ти са били. Отвори се, разшири се, задай си други параметри. Ние можем да стоим и край пътя ти, а не на него”.
Няма нужда да коментирам посланията на препятствията.
Посланията им бяха ясни, както и това с чии гласове звучаха (майка, баща, среда, регион, в който се беше родила). Освен “казаното” от препятствията, реших да изследвам и посланията от семейната й история - това, което тя носеше от предците, ролите, играни в семейството й, лоялността, семейните правила и техните ефекти, тайните и неизказаното. Потърсихме с кого от предците си тя се свързваше чрез трудностите. Дали не бяха те отражение на лоялността и обичта й към някого от рода й? Възможно ли бе трудностите да са отражение на несъзнавано чувство за вина, че действията й са насочени към себеосъществяване и постигане на собствена мечта, а предците й са работили не за да се себеосъществяват, а за да изхранят семейството? Възможно ли бе да се самонаказва за това, че не се е подчинила на сценария: “Работи, за да осигуриш нужните за ежедневието доходи. Работата е работа, тя не е удоволствие и престиж”.
Изследвах в това поле, защото тя беше дръзнала да излезе от познатото, надскочи неувереността, разкри и използва потенциала си, работеше да го развива, за да сбъдне мечтата си. В момента тя учеше и се изравняваше с профисионалистите в своята област, имаше усет и въображение за работата си, а това не беше характерно за нейното “обикновено” семейство.
От предците й дойде посланието: “Не гледай само себе си, грижи се и за другите”. Тя осъзна, че не може да почива и да се забавлява.
Изпитваше чувство за вина
Казваше: “Аз се наслаждавам на живота, а някой там е страдал”. (Кой е този някой?). “Аз си живея добре, а някой там се е мъчил”. (Кой е този някой?). “На мен тук ми е добре, а някой там някъде живее в неуредици. Трябва ми трудност, която да преодолея, за да мога да си разреша да си почина, отпусна и забавлявам. Трябва да е заслужено”. (Пред кого?).
Виждате как водени от невидима и несъзнавана лоялност ни е трудно да си позволим да бъдем осъществени и удовлетворени.
Тогава й казах да си представи как хората от рода й, нейните баби и дядовци й казват: “Случвай живота си както ти искаш и бъди щастлива и заради нас!”.
Водена от лоялност към начина на живот на предците си, тя “поставяше препятствия пред себе си”, защото не можеше да понесе вината да се чувства щастлива и удовлетворена от начина на живот, който си бе избрала и случила.
Дотук ви разказах за лошия късмет, но каква е връзката с болките в краката? Когато в ума ни има идея за ограничения или имаме страхове от и за живота и не осъзнаваме това, тогава този несъзнаван страх се материализира в заболявания на опорно-двигателния апарат.
Идеята за ограниченията ни пречи
да се движим и вървим напред. Страхът, че вървим към своя край - също.
ХХ работеше със себе си, посещаваше различни семинари, работеше в групов и индивидуален формат с терапевт. Отработваше различни свои теми. “Но с годините започнаха и ограниченията, които идват от тялото” - ми каза тя. - “Въпреки грижите, които полагам за себе си не мога да запазя способността си да се движа. И при мен се появяват ограниченията на възрастта!”.
Надникнахме в невидимото. Доскоро тя смяташе, че неин близък й пречеше да прави това, което иска. Но той почина. Сега нямаше кой да я спира. Можеше да прави каквото си иска, когато и както реши. В тази нова ситуация ограниченията зазвучаха по друг начин: “Какво ще си помислят хората? Какво ще говорят за мен? Ще ме осъждат ли? Ще ме разберат ли? Ще ми дадат ли право да ...?”.
Сега, когато само от нея зависеше да прави това, което иска, изплува темата за отговорността за собствените й действия и избори. В този момент от живота й в това беше разковничето - да застане зад изборите си. Когато си даваме позволение да правим това, за което копнеем, ние разкриваме себе си, поемаме риска другите да видят кои сме, а това може да ни кара да се чувстваме уязвими.
Например: Ще стана късно, ще пия кафе в градинката у дома (или в леглото по пижама), ще пътувам през уикенда, ще се занимавам с медитация, ще ходя на танци, ще каня приятели у дома, ще се забавляваме. Да, обаче когато живея в малък град, (село или квартал), в който всички ме познават, когато моите занимания се различават от субкултурата и правилата на общността, в която живея, ще стана различен от тях. Това повдига въпросите: Ще ме приемат ли? Ще мога ли да защитя себе си и интересите си? Ще бъда ли отново част от общността? Ще запазя ли авторитета си?
Когато ХХ разбра за себе си, че вече не се притеснява за това как ще я приемат хората, потърсихме причините за болките в краката на друго място. Тя казваше за себе си, че е активна млада пенсионерка. Помолих я да ми разкаже какво за нея означава да спре с активната дейност, да работи по-малко, да се отдаде повече на дейностите, за които преди не е имала време. Какво за нея е “млада пенсионерка“? И от дума на дума се появи темата за смъртта.
Човешкият живот е лимитиран,
той има край, ограничен е от смъртта. През целия си живот вървим напред, преминаваме през какво ли не - трудности, успехи, връзки, мечти, постижения, раздели, нови срещи, но отвъд края на живота не можем да преминем и да продължим напред. Ако животът е низ от възможности, то с приближаването на смъртта те се ограничават, а самата смърт слага край на възможностите. Смъртта ни казва, че всичко в живота ни има граници, самият той - също.
ХХ разбра, че не искаше да върви към старостта и смъртта. Тя искаше да живее така, че да запази силите и енергията на тялото си, за да се наслаждава на живота си. Идеята за смъртта я ужасяваше точно толкова, колкото всеки от нас.
Докато пишех за смъртта и живота, ми хрумна как се справяше с ужаса от смъртта един герой от романите на Ървин Ялом - потапяше се в живота. Живееше го. Радваше се на безценния дар на самото съществуване.
Замислих се за това, че смъртността ни може да ни подтикне да открием у себе си друго отношение към парите, властта, славата, желанието за престиж, смисъла и съдържанието на живота. Можем да търсим своите отговори на въпросите:
Как живеем живота си?
Така, че да му се радваме? Така, че да сме недоволни от него и сме му гневни? Така, че да почитаме дара му? Кога можем да приемем факта, че сме смъртни? Когато имаме преживяването, че сме изпълнили живота си със своя смисъл и сме го изживели през него? Когато сме обичали? Когато сме го изпълнили със своето съдържание? Когато сме гледали на него като на ценност? Когато сме го живели с радост и удовлетворение? Когато сме били автентични и честни?
И накрая, след толкова размисли за лошия късмет, способността да вървим и смъртта, ще ви кажа, че въпросът не е никакъв въпрос, ако му знаеш отговора. Ето ги и тях:
• Срещам трудности, пречки, препятствия - за да не постигна целта си, защото тогава ще трябва ясно да покажа кой съм и за да живея през собствената си идентичност, ще трябва живея така, че да “наложа”, да отстоя и заявя себе си и стила на живот, които искам да живея (често това последното е само в собствените ни глави и не идва от реалността).
• Имам трудности с опорно-двигателния апарат, за да не се придвижа напред в желаната от мен посока.
• Имам трудности с опорно-двигателния апарат, за да не бъда щастлив така, както не са били щастливи моите предци.
• Имам трудности с опорно-двигателния апарат, за да продължа живота на вярванията, с които съм израснал.
• Имам трудности с опорно-двигателния апарат, за да не ми се налага да се справя с вината, че съм щастлив.
• Имам трудности с опорно-двигателния апарат, защото вярвам, че остарявам и се разболявам.
• Имам трудности с опорно-двигателния апарат, за да не вървя към смъртта.
Борянка БОРИСОВА, психолог
