Често чувам от клиенти: “Днес искам да поговорим за моите натрапчиви мисли. Не си давах сметка колко ми пречат, докато не отидох на почивка. Нещо като че ли избухна. Изобщо не можах да се насладя на ваканцията. Тъкмо изляза на разходка или опъна кърпата на плажа, и из главата ми започват да кръжат въпроси от типа: “Заключих ли стаята?”, “А входната врата на дома си?”, “Предадох ли важните документи в сейфа в хотела?”, “Изключих ли ютията?”, “Може ли да ми вдигнат колата?”, “Добре ли направих презентацията? Шефът защо още не ми се обажда? Справих ли се?”.
Не зная какво става с мен. Искам да разбера какво е това, което ми пречи да се отпусна и наслаждавам на живота”.
Това е само началото на една история, в която мнозина ще разпознаят себе си. Няма да я предавам в детайли. “Нахвърлих” само основните щрихи. Желанието ми днес е да ви провокирам да насочите погледа и мислите си към дълбоките кътчета на своята душа.
Ще започна предизвикателството така: Представете си, че сте на морския бряг или на любимо място в планината. Колкото и невъзможно да ви се струва, представете си, че сте почивали две-три седмици и имате още толкова. (Да, да, зная, че няма такива отпуски. Приемете мисловния експеримент. Не се съпротивлявайте още в самото начало).
Отпочинали сте, наспали сте се, ходили/плували сте достатъчно дълго, погрижили сте се добре за тялото си. Всички мисли, свързани с работни задачи, са отшумели. Децата ви са във ваканция (или вече са поели своя път) и нямате спешни/неотложни ангажименти с тях. Партньорът ви е до вас, взаимоотношенията ви са удовлетворяващи.
Но... нещо ви гложди, човърка, не ви дава мира, генерира напрежение, отвежда мислите ви в посока: “Тревога! Опасност! Бъди нащрек!”.
Какво може да е то?
Какво е това, което изплува от дълбините на мислите и чувствата ви и иска да го видите, да му обърнете внимание, да му отделите време? Кое е това толкова силно, притеглящо и неустоимо нещо, което не можете да подминете просто така? Защо то е едновременно плашещо, ужасяващо, вцепеняващо и вълнуващо. Кое е това, от което толкова много се страхувате, че в ежедневния ритъм на живота го затрупвате с какво ли не (работа, ангажименти, социална ангажираност, свръхзаетост, грижа за семейството, роднини), за да не изплува?
Досещате ли се вече? Не? Тогава се запитайте:
“Ако не мислех за това (работа, ангажименти, социална ангажираност, свръхзаетост, грижа за семейство, роднини, натрапливи мисли), за какво всъщност щях да мисля?”.
Ето два възможни отговора
Х непрекъснато мислеше за мъжа, който я беше напуснал. Разглеждаше ситуацията откъде ли не. Извличаше всякаква възможна опитност от нея. Когато й зададох горенаписания въпрос, тя видимо спря, затаи дъх, замълча, мислите й отидоха в друга посока. След около две седмици събра смелост да заговори и на един дъх изрече думите: “Ако не мисля за Х, това, за което щях да мисля, е, че животът ми отлита, младостта отмина, зрелостта също, на крачка съм да прехвърля билото на живота, нямам семейство, в живота ми има само работа, съобразявам се с изискванията на другите, но не и със собствените си, не правя онова, което искам, не се радвам на живота, само мечтая, но не осъществявам мечтите си, не работя това, което ми се иска, дните ми са като разписание, което изпълнявам, но в края на деня, изтощена от умора, не съм удовлетворена, защото с нито едно мое действие не съм направила крачка към мечтаното. Непрекъснато се страхувам, че нещо лошо и непоправимо ще се случи, не знам какво - нещо. Страхувам се, че ще загубя малкото хора, които обичам. Мисля за това дали ще ме намери някой, когато умра, ще има ли кой да ме погребе, сама ли ще умра (така както живях). Не мога да кажа дали смъртта ме плаши, или мисля за нея с облекчение. От една страна, съжалявам, че не изживях живота си така, както си представях, но, от друга, се радвам, че ще умра, защото смъртта ще сложи край на самосъжалението”.
Господин Y: “Непрекъснато си мисля дали ще се справя със шофирането и ще успея да стигна дотам, където съм тръгнал. Ако не мислех за това ли?... Не знам защо, но ми идва това да ви кажа... Не прозирам смисъла. Не разбирам защо изобщо полагам такива неимоверни усилия да се образовам, да работя, да съм добър в работата си, да изплащам жилище, да отглеждам деца, да им създам ценности, като в крайна сметка смъртта ще сложи край на всичко това?! Наистина се питам какъв е смисълът да живея?! В същото време не мога просто да стоя така... Това с шофирането просто ме влудява”.
Ама и аз каква съм! Каква тема подхванах в горещите летни дни! Но, така е... Когато се отпуснем и отпочинем от ежедневното, тогава от дълбините ни “изскачат” въпросите, които истински ни вълнуват. Когато нямаме работа, задължения, ангажименти, тогава “изплуват” дълбоките ни страхове.
Питам се, ако сега осветлим страховете, дали ще “покачим нивото на тревожност”, или ще го снижим? Нека опитаме, а?
Страхът от смъртта слага много маски и влиза в различни роли. Прави го, за да “си пробие” път до нас и да ни накара да си поговорим за живота - за смисъла, стойността и съдържанието му. Но всеки от нас се плаши от този разговор. Постоянното безпокойство, което генерира напрежение и несигурност в човека, се нарича страх от смъртта. Нашият живот и този на хората, които обичаме, има край. Знаейки това, ни е трудно да се отпуснем, да се доверим, да се наслаждаваме и да живеем.
За всеки от нас страхът от смъртта изглежда по различен начин. В следващите редове ще изброя някои от проявленията му. Едни от нас полагат много усилия да оставят следа след себе си и да “живеят” и след земните си дни (художници, писатели, музиканти, скулптори, учени, хуманисти и т.н.).
Други “удължават” своя живот чрез този на децата си. Трети оставят идеи, книги, предават опита си, като обучават ученици. Четвърти живеят за мига и се отдават на удоволствията. Пети се справят със страха от смъртта чрез повишена сексуалност и множество връзки (“Мощната жизнена сила на сексуалността успява да надвие страха от смъртта”, казва Ървин Ялом).
Шести - с неувереност и безкрайни въпроси относно това дали ще се справят. Седми - извършват дейности, свързани с риск и опасност. Осми - не влизат във връзки и не живеят пълноценно, за да не загубят твърде много. Девети посвещават живота си в търсене на смисъл на живота. Десети будуват и са постоянно нащрек (за смъртта)... Разпознахте ли се някъде?
Съзнаваме или не, ние търсим утеха за своята преходност и се ориентираме към постижения, за да придадем стойност на съществуването си.
Как да се справим със страха от смъртта и какво можем да направим, за да не съжаляваме, че сме пропуснали времето на своя живот, най-пълноценно можем да открием в индивидуалните сесии със своя психолог.
За да ви вдъхновя да работите с него по темата, ще повдигна малко завесата и ще споделя с вас някои идеи, които намаляват ужаса от смъртта и дават усещане за смисъл:
• Да признаете и цените дарбите си, да развивате талантите си.
• Да правите (работите) това, което наистина харесвате, обичате, интересува ви, “горите в него”.
• Реализирате се според собственото си разбиране за успех.
• Създавате си нравствени ориентири, чрез които цените и уважавате себе си и другите.
• Създавате и поддържате взаимоотношения, наситени с любов и свързаност. Такива взаимоотношения облекчават болката от преходността.
Успех и смелост! Както съм ви казвала преди - ако не можем да говорим за същественото, за нищо друго не бихме могли!
Борянка БОРИСОВА - психолог, системен фамилен и брачен консултант
