“Следновогодишно ме е обхванал един мързел, не ми се ходи на работа, не ми се качва на кантара... Не мога да се убедя да тръгна на дълга разходка, да отида в планината или пък на фитнес. Искам да съм шеф на дистанционното, да гледам зимата през прозореца на топлия си дом и да поддържам стройна фигура, мечтаейки. Обаче ми е чоглаво, защото искам да съм здрава, стройна, енергична, с гладка кожа и изваяно тяло... Какво да направя, за да се мотивирам и изпълня обещанията, които дадох на себе си?”
Аз нямам готов отговор, защото той е различен за всеки от нас, но заедно с вас можем да се направим на детективи и да открием какви може да са причините да не правим това, което сме си обещали? Ще използвам обещанието за спортуване като пример. То може да се приложи към всяко друго обещание, което сме си дали.
Първа възможна причина - твърде дълъг списък за деня например:
• Ставам, правя гимнастика /йога (тичам в парка).
• Излизам с приятели.
• Ходя на културни развлечения.
• Уча, за да повиша квалификацията си.
• Уча език.
• Работя допълнително.
• Помагам на роднини.
• Ходя на практики за личностно развитие.
• Хоби.
Ако тези дейности запълват ежедневието ви, то е напълно вероятно просто да не ви стигат времето и силите. Само да отбележа, че в горния списък ги няма домакинските задължения, както и тези, свързани с децата, партньора и работата, а те са неизменна част от деня ни.
Втора възможна причина - неподходящ избор на спорт (или активна дейност). От общуването си с хората съм разбрала, че на някои от тях им е скучно във фитнеса, но когато танцуват например, дори не се сещат, че им е досадно. Напротив - забавляват се.
Трета възможна причина - липса на резултат. Когато спортуваме от време на време, няма как да поддържаме оптимално тегло, няма и как да видим ефекта и да преживяваме удоволствието да усещаме тялото си стройно и гъвкаво всеки ден. Резултатът, както знаете, идва от постоянството и дисциплината. Опитът е показал, че когато хората спортуват достатъчно дълго, те забелязват, че тялото им не само е добре оформено, гъвкаво и силно, ами в него няма напрежение и скованост. Това ги мотивира да спортуват редовно.
Четвърта възможна причина - не сме спортували достатъчно дълго, за да имаме опита и убеждението, че то ни дава енергия и тонус. В нас го има само разбирането, че то изисква усилия и дисциплина. Не сме открили (или не искаме да си спомним), че спортуването ни освобождава от натрупаното напрежение и стрес, укрепва здравето ни.
Пета възможна причина - преживяна загуба, заради която сме “потънали” и смятаме, че вече нищо няма смисъл.
Шеста възможна причина - много дълга самота, несподеленост, липса на надежда.
Седма възможна причина - млади сме, имаме достатъчно енергия, за да се справим с ежедневните задачи, тялото е още силно, издръжливо, гъвкаво, успява все още да се справи с това, което му причиняваме (работа, храна, алкохол в повече, по-малко почивка и спорт, повече уседналост).
Осма възможна причина - достатъчно работите, отговорни и дисциплинирани сте, че и в спортуването да проявявате същото. Време е за разпускане, отдих, биричка, нездравословна храна. Стига диети, ограничения, режими!
Девета възможна причина - отлагането е начинът хем да не правим нещото, което сме си обещали, хем да не сме се отказали от него.
Десета възможна причина - приемаме обещанията си като задължения, бреме, тежест, товар. Преживяваме ги не като грижа за себе си, а като нещо, което сме длъжни да правим. Умореният от задължения възрастен или непорасналото в нас дете отказва да бъде дисциплиниран, изпълнителен и отговорен за действията си.
Отговорност, действия, дисциплина.
Отново ли? Пак ли? Все аз ли съм в основата на всичко?
Ами... Кой друг?
Колкото и да не ни се иска, отговорността за изборите в живота ни и последствията от тях не е на някой друг, а наша.
Тук се появява темата за удоволствията и за начина, по който тя кореспондира с това, че отговорностите, които имаме за себе си, са ежедневие. Едни удоволствия имат краткотраен ефект, а за да преживяваме други (здравото и енергично тяло например), са нужни ежедневни действия.
Мотивацията да спортуваме идва от крайния резултат и последствията от него. Когато имаме разбирането за това, вече знаем, че и броят на баклавите и броят на обиколките на спортната площадка зависят само от нас. И когато прекалим с едното, за да се справим с последствията, ще трябва да увеличим и другото.
Какво още може да означава това, че
не искаме и нямаме желание
да се грижим за себе си? Може би искаме някой друг да се погрижи за нас? Или искаме да проверим дали някой друг ще го направи? Или искаме да проверим дали ще бъдем обичани такива, каквито сме? А може би не ни се полагат усилия? Може да не искаме да приемем, че зад всеки успех има труд, постоянство и грижа.
Възможно е да забравяме, че дори и трудните дейности можем да свършим лесно, стига да сменим отношението си към тях.
И не на последно място, за да се справяме с всичко, което вършим, и да сме удовлетворени от него е необходимо да определим приоритетите си, лимитите си, да си дадем сметка колко можем да направим, колко можем да постигнем, с колко можем да се справим, колко ни е нужно, колко ни е достатъчно и кое ни е важно.
Ако здравето на тялото, тонусът, енергията и преживяването на удовлетвореност са ни по-приятни от упреците и критиките към себе си, тогава вместо чипс ще имаме ангажимента към себе си да се храним с онова, което е подходящо за нас, да опитаме вместо да си поговорим с приятел в сладкарницата, да се срещнем в парка и да потичаме или на “задължителната” вечеря да наблегнем на танците и салатата. А когато искаме да помързелуваме - да се насладим на почивката с удоволствие.
Иначе влизаме в ситуацията: “Много искам, ама нямам желание”, и обвиняваме всичко, за което се сетим, че ни пречи да спазваме обещанията, които сме си дали.
Малко са наистина причините, които могат да ни попречат да превърнем това, което искаме за себе си, в начин на живот.
Борянка БОРИСОВА, психолог
