Хенриета Илиева-Стоянова: Хората със срутените къщи в Мизия са във вторична шокова фаза

 Хенриета Илиева-Стоянова е сред първите психолози, които работиха на терен в потопения във вода град Мизия. Тя е родена през 1968 г. Магистър по педагогика и по клинична и консултативна психология. Член на Европейската мрежа за оказване на социално-психологична подкрепа при бедствия и национален обучаващ на БЧК и външен консултант по програмите за бедствен стрес, психосоциална подкрепа и работа с деца и младежи. Дни след като се завърна от Мизия, г-жа Стоянова даде интервю за в. „Доктор”.

- Г-жо Стоянова, има ли БЧК изградена система за психологическа помощ при бедствия?
- През 1994 г. беше поставено началото в Българския червен кръст на обучение за първа психологична помощ при бедствия, аварии и катастрофи, което е част от системата за обучение на Международната федерация на Червения кръст и Червения полумесец. Методиката се разработва в Копенхаген, Дания, от специална институция заедно с няколко водещи университета в света.

Методиката е за оказване на психологическа помощ при бедствия, при войни, аварии и катастрофи. През годините бяха обучени страшно много хора в България. Това са колеги, завършили психология, социални дейности, педагогика. Но това не е професионална терапия, а само първа помощ на терен. Нашите доброволци са две в едно – те могат да оказват първа долекарска помощ и паралелно с това да оказват първа психологическа помощ. След това идват нашите професионални екипи от психолози, психотерапевти и психиатри, които преценяват дали човек трябва да се насочи към специализирана помощ. Ние от БЧК не сме сами. На терен работят и колегите от Военномедицинска академия, които имат много силен екип, и колегите от Института на МВР. Има работа за всички. Помежду ни съществува много добра синхронизация.

За дните, в които бях в Мизия, там се появиха и колеги от неправителствени организации, а и психолози консултанти, които идват доброволно да разговарят с хората и да ги подпомагат.

- Нещо като психотерапия на терен ли правите?
- Това не е терапия. В полето на бедствие няма време за нея. Единственото, което правим, е да помогнем на хората да отреагират след първоначалния шок, да вентилират емоциите. По този начин превантираме навлизането след време в посттравматичния синдром, който е опасен. Защото при него вече говорим за психосоматика и за физиологични промени, да не дава Господ.

Екипите се редуват, престояват от 3 до 5 дни, като един ден те се засичат, за да обменят информация. Не си представяйте, че ние се обозначаваме като психолози и психиатри. Разпознават ни по знаците и униформите, които носим. В страха си хората се събират спонтанно на групи. Ние се приближаваме до тях, като ги подканяме да си вземат хранителни продукти и вода или да минат на сянка, защото тези дни в Мизия бяха изключително горещи. Говорим естествено с бедстващите, докато им помагаме да си съберат част от покъщнината. Обикновено те ни разказват какво им се е случило.

Някои разказваха 7-8 пъти една и съща история

Те имат нужда от това и ни търсят. Аз стоях на площада, където се събираха много възрастни. Те не могат да си представят да се преместят да живеят в други градове при децата си. Синове и дъщери ме молеха да убедя родителите им да се преместят при тях поне за известно време.

Хората идват, мърморят. Важното е да им дадем обезопасено пространство да си излеят гнева, мъката и отчаянието. По-острите емоционални реакции обаче вече започват да затихват.

- Кои хора реагираха най-тежко? Вероятно тези, на които къщите са се срутили?!
- Абсолютно всички реагират тежко. Реакцията е много силен шок, много силен стрес. Хората от срутените къщи са още във вторична шокова фаза. Наистина тези, на които къщите са залети, чиито къщи се срутват, при тях мъката, отчаянието и тъгата са най-силни. Останалите също реагират остро, защото си дават сметка, че животът на този град вече няма да е същият.
Спасителните екипи също са подложени на стрес, защото работят по 24 часа. Те посвоему оказват психологическа подкрепа на местните, но и те самите имат нужда от подкрепа.

- Какво ви порази лично в Мизия?
- Работя над 20 години за БЧК и Мизия не е първото бедстващо селище, което виждам, но няма привикване към това. Много ме порази историята на един човек, който се опитваше да спаси част от животните си. След като видя, че почти всички са издавени, непрекъснато повтаряше „Животинките ми, животинките ми...” След отдръпване на водата по-възрастните хора установиха издавянето на зайци, прасета, магаренца – животни, които за тях са като членове на семейството. Това преживяване беше доста тежко за психическо отработване. Мъката по животните звучеше като рефрен в Мизия.

- А как реагираха децата?
- Децата най-бързо са спасени. Всяко семейство е намерило начин да ги премести някъде. Те се появиха чак на 7-8 август в Мизия.

При 12–15-годишните още личи страх в погледите им

Те са по-затворени, притихнали са. Докато по-малките деца живнаха, започнаха да играят, закачат се. По-големите – от 16 нагоре – помагат на възрастните с каквото могат. Помагаха и на хората от БЧК, и на пожарникарите. Много от местните не спряха през цялото време да помагат като доброволци, да пренасят неща със собсвените си коли, да изхвърлят кал. В Мизия дойдоха доброволно и много лекари от близките населени места. Имаше много полиция, жандармерия, хора на „Гражданска защита”, екипи на „Пожарна безопасност”. Видях синхронизирана работа между отделните институции и местната власт. Непрекъснато идват и спонтанни доброволци – това са млади хора от Козлодуй, Ловеч, Троян. Просто си хвърлят саковете, минават през инструктаж, нарамват лопати и тръгват да помагат. Това увлича децата и юношите, които питат представители на институциите с какво и къде да помогнат. Група от местни хора работеше наравно с другите и много отговорно. Те бяха много полезни, защото това е техният град, познават района, всички пътеки и пътища. Нямаше човек, който да не дава 100% от себе си. Настъпи момент, в който общността се събуди от шока и хората започнаха да си подават ръка.

- Как ще обясните това, че хората не са се изтеглили от домовете си, когато са били предупреждавани за наводнението?
- Това се е случвало и при други бедствия. Дали е български синдром или балкански, дали не е прословутото ни неверие: „Това няма да дойде до моята къща”, или „Аз няма да си оставя дома, пък да видим какво ще стане”? Може би нямаме доверие към някои от институциите. Може би ни липсва превенция. Много уроци ще вземем от това лято – от Мизия, от Добрич, от Аспарухово.

- Хората обвиняват ли някой, защото излезе информация, че са отнесени язовирни стени?
- Много слухове се чуха, но хората не са обвинявали никого.

- Какво се случва с човек, когато не може да отработи адекватно емоциите си?
- При такава тежка, неочаквана промяна в нормалния ритъм на живот на цялата общност, всеки човек реагира с различен интензитет на това, което се случва. Има хора, които отказват да разговарят на този етап. По-чувствителните хора, до които не е достигнала помощ или не са я поискали – защото ние не можем насила да им помогнем,

получават посттравматично психично разстройство

Изразява се в повишена тревожност. Може да се достигне до депресивни състояния, както и до физиологични проблеми, като силно главоболие, разстройство на стомашно-чревния тракт, треперене, загуба на апетит.

Има и хора, които са в другата крайност – преекспонират емоциите си. Започва процес на крайни реакции, който е свързан с промяна на поведението, на общуването. Нядавам се, че по-малък процент от хората ще достигнат дотам.

- Обикновено колко време е необходимо екипи от психолози да работят с хората?
- Добре е още три месеца хората да бъдат насърчавани да разговарят с психолозите. Когато се възстанови ритъмът на живот, ще се появят вече и психотерапевти. Хората от Мизия ще имат тази възможност, въпросът е дали ще се възползват от нея. Това е решение на всеки човек.



Мара КАЛЧЕВА