Интерпретацията не е ситуацията

Една автентична история...

https://zdrave.to/index.php/semeystvo/interpretaciqta-ne-e-situaciqta Zdrave.to
Интерпретацията не е ситуацията
Разбира се, разказвам я със съгласието на “притежателя” й. Защо? Защото, когато споделяме, намираме отговори, разпознаваме се в някаква част от чуждото преживяване и дори може да осъзнаем и назовем  чувство, което дълго е било “на върха на езика ни”. Ето го и разказа:

“Мен никога никой не ме е обичал. Никога не съм преживявала любовта - нито на родителите си, нито на любим. Днес имам приятелка, която много ме обича и подкрепя, но както и на нея казвам, аз го зная, прочитам го в действията є, но не го вярвам. Болезнено е. Не вярвам, че някой може да ме обича, не вярвам, че друг човек може да отдели от времето си, за да се занимава с мен. Отдавна изследвам човешките жестове, мимики и постъпки, за да прочета какво се крие зад тях. И всичкото това, за да разпозная любовта.

 Понякога успявам да я видя, но не я чувствам. Винаги ми е липсвала добра дума, подкрепа и прегръдка..., а най-много ми липсваше възможността да кажа: “Имам нужда да кажа, че ме е страх, да покажа слабостта си, моля те, прегърни ме”. Когато бях малка, все чувах: “Не плачи! Какво се глезиш, я заминавай където имаш работа!”. Нямах право на слабост, на емоция... За да не се разглезя, не получавах подаръци, не ми обръщаха внимание, когато се разболявах...

А в същото време виждах как това го можеше и имаше за сестра ми... Тя се страхуваше и я успокояваха, боледуваше и се грижеха за нея, допускаше грешки в домашните си и й обясняваха задачите... За нея намираха време за внимание и подкрепа, за споделена игра..., за нея имаше подаръци, тя можеше да прави любими неща, да ходи където й е приятно, без да има опасност да се разглези.... 

Днес се справям сама. Трудно ми е да искам подкрепа. Разбира се, че предимно работя. Не получавам подаръци и не вярвам, че някой може да ме обича.

Не вярвам, че съм ценна и значима за някого... В работата си и в общуването си с хората се стремя да съм полезна, за да не им губя времето. Ден след ден ми става все по-непосилно... Има дни, в които се чудя откъде да намеря сили да продължа напред, да се справя със следващата задача. Не стига, че не получавам любов, но не получавам и одобрение за свършената работа, все някой е недоволен от нещо, крещи или ме обвинява. Разбирам, че съм се справила, когато ми дадат следващата задача... А искам да обичам, да получавам и давам любов, искам да случвам мечтите си. Искам конструктивен диалог, без агресия. Страх ме е да предприема действие, защото зная, че ще бъда отхвърлена. Как да постъпя?”.

Реалност и интерпретация

Някога някой е постъпил някак и аз съм направил заключение, в което съм повярвал.

Например - като дете съм била здрава, весела, играела съм добре сама. Родителите ми не са счели за необходимо да ме опекунстват постоянно. И аз съм се чувствала добре до момента, в който не се е появила “конкуренцията” - другото дете. Тогава съм видяла отстрани какво правят родителите ми, когато обичат.

Обаче не съм видяла как го правят за мен. Наистина ли родителите ми не са ме обичали и са обичали повече другото си дете? Вие кое обичате повече - лявата или дясната си ръка, от коя бихте се отказали, с коя бихте се разделили? Въпросът е нелеп, нали? Но илюстрира как сме възприели ситуацията - по болезнен за нас начин. Да потърсим обяснението, ако то ще ни свърши работа... Защо родителите са постъпили така? Възможно е да са “учени”, че на дете не се радва, за да не се разглези, че е нужно да има дистанция във взаимоотношенията, за да има респект и уважение, че на този, който не може да се справи, му се обръща внимание. И ако те имат вярване, че за чувства не се говори, че в рана не се бърка, за да заздравее, то поведението отговаря на вярванията им. Как детето на тези родители ще интерпретира поведението им? В историята, разказана по-горе, така: “Те не ме обичат и нямат време за мен”. 

Възрастният не говори, а детето решава, че не го прави, защото не е ценно и значимо и затова не му отделя време и внимание. Не му говори, защото му е сърдит. Когато детето наблюдава любовта отстрани, но не получава  същото отношение към себе си, приема това като отхвърляне и създава в себе си вярването “За мен няма любов”. На базата на своята интерпретация прави заключение и вярва в него дотогава, докато болката стане непоносима и не носи нищо добро, най-вече любов... Тогава? 

“Това е само мисъл, а мисълта може да се промени”, казва Луиз Хей.

Дошло е време за промяна. Не можем да променим другите. Нито отношението им, нито миналото. Но можем да променим своето вярване, отношение и поведение. Дали ще изберем да го направим, зависи от нас. 

Как? Нека отново видим модела: Друг човек прави нещо спрямо мен, аз интерпретирам поведението му, реагирам и предприемам действие, с което да се защитя от него. Начинът, по който тълкувам поведението на другия към мен, се превръща във вярване. Това вярване саботира взаимоотношенията ми със значимите за мен хора и мечтите ми. То ме ограничава и ми пречи да видя реалността и да постигна целите си. Хубавото е, че щом аз съм го създал, аз мога и да го премахна. 

Нека поемем малко въздух, да застанем отстрани и да се опитаме да разберем, че реакцията и поведението на другия човек са продиктувани от негови преживявания и вярвания и нямат общо с нас. Той постъпва така заради свои болезнени спомени, а не защото ме мрази или не ме харесва. Напомням му нещо преживяно и затова той реагира така спрямо мен. А не защото не ме цени или обича. Заради нещо негово е. Възможно е така да е възпитан или сам да е избрал това поведение. Но то няма нищо общо с това дали ме харесва, обича или не. Просто аз му напомням за нещо друго...

Как да постъпим? 

Време е да пораснем. В трудните ни ситуации реагираме като малки деца. За да не затъваме в блатото на болезнените емоции от миналото е нужно да изработим отговорно поведение към себе си. 

Какво означава това? Да изясним ситуацията за себе си. Да поемем риска да попитаме: “Ти защо постъпваш така с мен”, всъщност трудността тук идва от това да чуем отговора. И да го приемем. Без кривото огледало на интерпретацията. Когато попитаме и получим отговор, много вероятно е да разберем, че постъпката на другия няма нищо общо с нас и за нея той си има своя причина и логика. 

Ако питаме навреме, ще чуем истината на другия. Но дали ще й повярваме? Ето тук е разковничето. Хората са различни. Всеки от нас има свое основание за поведението си. Когато разберем причината на другия за постъпките му спрямо нас, може да открием, че не сме му толкова важни, че да иска да ни тормози и наранява. Когато поговорим с него с цел да се изясним, пада напрежението, откриваме мотивите, излизаме от ролята на жертва, смъкваме важността си за другия.  Добре е и да сме наясно, че след този разговор другият няма да започне да постъпва спрямо нас така, както ни се иска и както очакваме. 

Интерпретацията не е ситуацията. За огромно съжаление на хората, които обичат да страдат и обвиняват другите, нека ви кажа, че обикновено нито хората, които сега са в обкръжението ви, нито най-близките ви в миналото не са имали желание да ви тормозят. Те са искали да ви дадат най-доброто, на което са били способни, и са го направили по начина, по който са могли. Разбирам, че страданието ви е силно, но... то е неоснователно. Нямате причина да живеете живота си като жертва. Освен ако не го искате, разбира се. 

Как да се справим? 

Как да повярвам, че има за мен? Като допуснем не само че има, но и ни се полага. И то в достатъчни количества. Нямането зависи от вярването. Изобилието е като дъжд, а ограничителните вярвания са като чадър. От нас зависи дали ще го свием. Какво да направим, когато попаднем в задънената улица на ограничителното вярване? Да се опитаме да чуем себе си. Да си зададем въпросите: Какво всъщност е моето послание към другите? Какво имам да им кажа и да им дам? Какво ме кара да страдам в тази ситуация? Тук частният отговор е - искам да давам и получавам любов, но се страхувам да го направя, защото смятам, че ще бъда отхвърлен. Затова и решението е - във всяка ситуация постъпвай от себе си. Щом твоето желание и лично послание е да даваш и получаваш любов - прави го. Колкото и да ти е трудно, колкото и неразбираемо да е за другите, колкото и да им изглежда налудничаво твоето поведение.

Всъщност то е лишено от логиката на агресията, обидата и омразата. Обичай и остави любовта да тече свободно по всички канали на комуникацията и действията. С поведението си ще кажеш на тях и на себе си: аз съм тук, за да давам и получавам любов! 

И за финал искам да направя уточнението, че напътствията в текста са съобразно конкретната ситуация. Те не са универсални. Може да ги използвате само ако разпознаете нещо свое...


Борянка Борисова, психолог

Горещи

Коментирай