Мълчаливата агресия наранява повече от крясъците

Вербалното насилие е не по-малко травматично от физическото

https://zdrave.to/index.php/semeystvo/mylchalivata-agresiq-naranqva-poveche-ot-krqsycite Zdrave.to
Мълчаливата агресия наранява повече от крясъците
Думите, изречени с равен глас или мълчанието на близък човек, понякога могат да ни навредят повече, отколкото крясъците. Най-трудно се понася, когато ни игнорират и не ни забелязват, като че ли сме невидими. Това поведение всъщност, е насилие, обяснява писателката Пег Стрийп (автор на 11 книги, посветени на семейните отношения. Една от тях, “Изкуството да отстъпваш”, е написана в съавторство с Алън Бърнстейн). Тя е убедена, че когато се сблъскваме с мълчаливо насилие в детството ни, жънем плодовете му в зряла възраст.

“Майка ми никога не ми повишаваше глас и ако се опитвах да осъждам родителските й методи за възпитание: унизителни забележки, критика - тя се възмущаваше: “Какво искаш да кажеш! През целия си живот не съм ти повишавала тон.” Но словесното насилие може да бъде много тихо...” - споделя Ана, на 45 години.

“Като дете се чувствах невидима. Мама ме питаше какво искам за обяд, а след това приготвяше нещо съвсем различно. Питаше ме дали съм гладна, а когато й отговарях с “не”, слагаше чиния пред мен, обиждаше се или се ядосваше, ако не ядях. Правеше това постоянно, по различни поводи. Ако исках червени обувки, тя ми купуваше сини. Знаех, че моето мнение не означава нищо за нея. И сега, вече като възрастен човек, нямам доверие в собствените си вкусове и мнения”, казва Анелия на 50 години.

Проблемът не е само в това, че вербалното насилие се възприема като по-малко травматично от физическото, което между другото не е вярно. Когато хората си мислят за словесната агресия, си представят човек, който крещи бясно, не се контролира и се тресе от гняв. Но това не винаги е вярната картина.

По ирония на съдбата, една от най-тежките форми на вербалното насилие - е тихата. Тишината може да бъде начин за ефективен присмех или унижение. Тишината, в отговор на въпрос или мимолетен коментар, може да провокира повече шум от гръмогласната тирада.

Детето, жертва на тихото вербално насилие, често изпитва по-противоречиви чувства от тези, на които им викат или ги обиждат. Липсата на гняв предизвиква объркване: детето не може да разбере какво се крие зад многозначителното мълчание или липсата на отговор.

Много е болезнено, когато те третират като невидим, сякаш си толкова незначим, че дори и да ти отговарят, няма смисъл. Едва ли има нещо по-страшно и болезнено от спокойното лице на майката, когато дава вид, че не те забелязва.

Последиците от “тихото” вербално насилие могат да бъдат най-различни. Това преди всичко са:

• негативни промени в развиващия се мозък на детето
• образуването на навика към самокритика, приписването на неуспехи, недостатъци и грешката в собствения характер
• понижена емоционална интелигентност, проблеми със потискането и контролирането на емоциите
• формирането на опасни видове привързаности, което пречи на създаването на здрави социални отношения


Има няколко вида “тихо” вербално насилие, всеки от които по особен начин влияе върху детето. Разбира се, последствията се изявяват и в зряла възраст.

Човек-невидимка: когато те игнорират

Често информация за света и отношенията в него децата получават от втора ръка. Благодарение на грижовната и съпричастна майка, детето започва да осъзнава, че е ценен и достоен за внимание. Това се превръща в основа за здравословно самочувствие. С поведението си отзивчивата майка все едно казва: “Ти си добър такъв, какъвто си” и това дава сили на детето и увереност за опознаване на света.



Дете, чиято майка го игнорира, не може да намери своето място в света, то е нестабилно и неуверено.

Благодарение на Едуард Tроник и експеримента “Безизразно лице”, който се проведе преди почти четиридесет години, знаем как игнорирането се отразява на кърмачета и малки деца.
По време на експеримента се е смятало, че на 4-5 месеца децата практически не взаимодействат с майка си. Tроник записва на видео как бебетата реагират на думи, усмивки и жестове на майката. След това тя е трябвало да промени изражението на лицето си в напълно безизразно. Първо бебетата се опитвали да реагират по същия начин, както обикновено, но след известно време се извръщали от безчувствената си майка и започвали да плачат горчиво.

С малките деца моделът се повтарял. Те също така се опитвали да привлекат вниманието на майката по обичайните начини, а когато това не се случвало, й обръщали гръб. Избягването на контакта е по-добре от усещането, че сте игнорирани, незабележими, не ви обичат.

Разбира се, когато майката отново се усмихвала, децата в експерименталната група идвали на себе си, въпреки че това не е било бърз процес. Но ако детето се игнорира всеки ден, това оказва огромно влияние върху развитието му. В него се формират механизми за психично адаптиране (тревожност или отбягване на привързаност), които остават с тях и в зряла възраст.

Гробна тишина: без отговор
От гледна точка на детето мълчанието в отговор на въпрос много прилича на игнориране, но емоционалните последици от тази тактика са други. Естествената реакция е гняв и отчаяние, насочени към човека, който използва тази тактика. Не е изненадващо, че схемата “искане/избягване” (в този случай - “въпрос/отказ на отговор”) се счита за най-токсичният вид взаимоотношения.

За специалиста по семейните отношения Джон Готман това е сигурен знак за обреченост на двойката. Дори за един възрастен човек не е лесно, когато партньорът откаже да му отговаря, а за детето, което не може да се защитава само, тази ситуация е много депресираща. Вредите, нанесени върху самооценката, се базират именно на факта за невъзможността да се защити само. Освен това, децата обвиняват себе си, че не са успели да спечелят вниманието на родителите си.

Обидна тишина: насмешка и презрение
Вредата може да бъде причинена, без да повишаваш глас - само с жестове, изражения на лицето и други невербални прояви: въртене на очите, презрителен или обиден смях. В някои семейства тровенето е почти отборен спорт, ако се разреши и на другите деца да се присъединят. Контролиращите родители или тези, които искат да бъдат в центъра на вниманието, използват тази техника, за да управляват динамиката в семейството.

Примамват, но не дават: газлайтинг
Газлайтингът кара човек да се съмнява в обективността на собственото си възприятие. Терминът идва от името на пиесата (по-късно - на филма), в която един мъж се опитва да убеди жена си, че тя полудява.

При газлайтингът не е нужно да се крещи - просто трябва да се внуши на човек, че определено събитие всъщност не се е случвало. Отношенията между родители и деца първоначално са неравностойни, малкото дете вижда родителя като абсолютен авторитет, затова и никак не е трудно да се прилага газлайтингът.

Детето не само започва да се мисли за “психо“ - то губи увереност в собствените си чувства и емоции. И това не остава без последици.

“За твое добро”: остри критики
В някои семейства и гръмогласното, и тихото вербално насилие се оправдават с необходимостта да се коригират недостатъците в характера или поведението на детето. Острата критика, когато всяка грешка щателно се изследва под микроскоп с оправданието, че детето “не трябва да расте тщеславно”, а е нужно да “се държи скромно”, “да знае кой командва тук”.

Тези и други извинения са прикритие за насилствено поведение на възрастните. Родителите се държат външно естествено, спокойно и детето започва да се възприема като недостойно за внимание и подкрепа.

Пълна тишина: липса на похвали и подкрепа
Силата на неизреченото е трудно да се прецени, тъй като оставя огромна дупка в психиката на детето. За нормалното си развитие децата имат нужда от всичко това, за което злоупотребяващите с властта си родители премълчават. За детето е важно да му се обясни защо е достойно за любов и внимание. Това е толкова необходимо, колкото храната, водата, дрехите и покривът над главата.

В сенките на тишината: насилието като норма
За едно дете, чийто свят е съвсем малък, всичко, което се случва с него, значи се случва навсякъде. Децата често смятат, че са си заслужили вербалното насилие, защото са били “лоши”. Това е по-малко страшно, отколкото да спреш да се доверяваш на човека, който се грижи за теб. Така се създава илюзията за контрол.

Дори и в зряла възраст такива деца могат да рационализират поведението на родителите си или да го смятат за нормално по редица причини. И на мъжете, и на жените им е еднакво трудно да осъзнаят, че хората, които са били длъжни да ги обичат, са им причинили болка.

Оплакванията от вербално насилие не са толкова редки, но се говори и пише за него не достатъчно често. По-голямата част от обществото не са запознати с трайните му последици. Нека да нарушим тенденцията и да започнем да обръщаме внимание на “тихите” форми на насилие.

Милена ВАСИЛЕВА
 

Горещи

Коментирай