Познато ви е - имате любим човек, обичате го, но има нещо, което не ви достига в партньорските взаимоотношения, за да кажете: “Щастлив съм! Това е човекът!”. Какво е онова, което трудно назоваваме с думи, пречи ни или не ни достига във взаимоотношенията?
Ето някои ситуации като пример за заблудите, нагласите и вярванията, в които можем да намерим отговорите:
Част от разочарованията, които се появяват във връзката, идват от очакванията и представите, които партньорите имат за нея. Те се пораждат от фантазиите каква “трябва” да бъде връзката, какво да правят двамата партньори в нея, как да се грижат един за друг, как да протича съвместният им живот, каква да е посоката, в която ще вървят.
Матрицата, идваща от романтичните филми, книги и песни, създава в нас представа какво да е съдържанието на партньорските ни взаимоотношения. Социо-културните модели също ни създават картина какви трябва да са те и когато реалните ни взаимоотношения не ги покриват, правим заключение, че нещо не ни достига и сме нещастни. За ваше успокоение мога да ви кажа, че ако нещо трябва в една връзка, то е да бъдете себе си, да усещате, че можете да бъдете естествени и да сте такива, когато сте с партньора си. И още нещо - да го приемате такъв, какъвто е.
Откъде още може да идва чувството на неудовлетвореност от връзката? От това, че показваме любовта си по различни начини и вторачени в своя свят не отчитаме този на партньора. Може да ви звучи тривиално, но е така. Например, може да сте от онези хора, които показват на партньора си, че го обичат, като го
поставят на първо място в приоритетите си
и дейностите си, и в деня, и в живота си. Може да изразявате любовта си, като му правите кафе, стъпвате безшумно, докато спи, приготвяте любимата му храна, уважавате заниманията му.
Къде е “заложена бомбата” тук? Ако, когато го правите, очаквате и той да прави същото за вас. И ако той не го прави, да заключите, че не ви обича. Нека продължа разсъжденията в тази посока. Обичате да се гушкате, а партньорът не ви гушка - вие решавате, че не ви обича. А сега си представете следната ситуация - той/тя отива да спи на дивана в хола посред нощ. Ако не вземем предвид индивидуалността на човека и конкретната ситуация, от това действие може да се почувстваме нежелани, не на мястото си, излишни... Горе-долу същият сценарий се завихря и когато имате нужда да чувате от партньора си, че ви обича, а той не е словоохотлив. Или ако очаквате да ви отваря вратата, да пазарува, да планира съвместната ви почивка, а той е на друга вълна - заключението пак ще отиде в посока “Той не ме обича!”.
Какво друго може да ни накара да си задаваме въпроси по отношение на връзката ни? Различните посоки. Можем ли да имаме връзка, когато имаме различни приоритети? Образование, кариера, дом, хоби... Единият партньор иска семейство, а другият - професионална реализация. Или... постигнали сме вече материалното, имаме успех в професионалното си развитие и позиция, и си казваме: “Еха, време е за любов, радост от взаимоотношенията и живота!”. Да, ама не - другият има свой ритъм и стил на живот и ни включва в него, когато има потребност, но... не всеки ден.
И тогава въпросите в главата ни пощуряват: Имаме ли връзка всъщност, обича ли ме, защо не сме заедно всеки ден, какво ни пречи да живеем заедно, какво прави, когато не е с мен, за какво или за кого иска да има свободно време и пространство... От подобни мисли “жичките” в главите ни могат да прегреят, да изпепелят душата ни и една доста уязвима част от нас - самочувствието ни.
Често гледаме на партньора през призмата на минали болки и разочарования. Заради тях сме се “свили”,
създали сме си защитно поведение,
което да ни предпазва от евентуален “удар под кръста”. Тази наша защита е сред причините да не успяваме да “разчетем”, че действията му към нас са продиктувани от любов.
Друга причина, поради която не сме наясно с връзката си, е, че не разпознаваме в нея семейния модел, в който сме израснали. Търсим го и ако не го открием, не сме сигурни дали сме обичани. Семейството, в което сме отгледани, ни е задало моделите за живот във всички направления - стил на живот, взаимоотношения, показване на чувства, решаване на конфликти, справяне с трудности, преминаване през болести, справяне с раздели, начини на работа и почивка, избори... Когато влезем в партньорски взаимоотношения, привнасяме в тях своя модел, а партньорът ни - неговия. Ако във връзката си не разпознаем повтарянето на модела от семейството, в което сме израснали, можем да не видим любовта и да не разберем, че сме обичани.
Често в подобни ситуации задаваме въпросите: как да се справим с връзката си, имаме ли връзка, как да сме уверени, че сме обичани?
Всъщност тук въпросът е разпознаваме ли любовта? И как да го направим.
Чрез лична осъзнатост, доверие и отговорност към другия... Чувам вашата реакция: “Уфффф, вие, психолозите, много обърквате хора, все задълбавате, не може ли да е по-простичко... Как да съм осъзнат, когато съм гневен, изпитвам болка и разочарование”.
Добре е да знаем, че другият не ни принадлежи, не е наша собственост, свободен е да избере дали да остане в живота ни. Не е в наша власт да променим това или да настояваме за повече от това, което може да ни даде. Ако не ценим уникалността на другия, присъствието му, добруването му и съответно той нашите - няма как да “отглеждаме връзката” си всеки ден. А когато не се чувстваме добре в една връзка, по-добре е да си тръгнем.
Любовта има много лица и проявления. Някои обичат, критикувайки, други - чрез постоянни провокации, трети - от разстояние. Ако вече ви е омръзнало да проявявате разбиране и искате да ви обичат по разбираем и приятен за вас начин, тогава е време да кажете какво искате, да чуете и приемете отговора на другия.
В ежедневието по-често живеем на автопилот, поради гореизброените причини преминаваме неосъзнато през взаимоотношенията си. Когато натиснем паузата за малко и си зададем въпросите, които ни измъчват, ще чуем и отговорите. Следващата крачка е да съберем смелост (а тя ни е нужна, защото ни е страх от раздяла) и да зададем въпросите на партньора си, да изкажем желанията си. Това е начинът да имаме удовлетворяващи взаимоотношения. За тях още е нужно да опознаем партньора си, да видим индивидуалността му, неговите цели, интереси, хобита, начин на обичане. Да приемем предизвикателството да му се доверим.
Когато имаме усещане за собствената си ценност и значимост и вярваме, че партньорът ни ги оценява, тогава имаме успешна, удовлетворяваща връзка с другия, защото всъщност имаме такава със себе си.
Празнотата в мен и партньора
Ако бъдем честни ще кажем, че очакваме партньорът ни да ни завърши, довърши и запълни празнотата в нас... Но неговата роля в живота ни не е тази. Ние навлизаме в партньорството с надеждата то да ни изпълни и сложи край на нашата самота. Дори когато любовта преминава в партньорство, незавършеността на душата ни си остава и тази самота е такава, че партньорството не може да я запълни. С всяко отпадане на нереалистичните надежди, партньорите стават “нарастващо отворени” и могат да се видят и обичат другия такъв, какъвто е.
Истинската любов приема и желае другия такъв, какъвто е. Това докосва нещо много дълбоко и позволява на любовта да се развие.
Във всички наши взаимоотношения, основните ни нужди си взаимодействат по комплексен начин:
- Нуждата да принадлежим е нужда от свързване.
- Нуждата да поддържаме баланса между даването и получаването, е нужда от равновесие.
- Нуждата от сигурност на социално споразумение и предсказуемост, е нуждата от ред.
Взаимоотношенията ни са успешни, когато ние сме способни да удовлетворим тези нужди и да ги балансираме едни с други, и стават разрушителни, когато не можем.
Борянка Борисова, психолог
Обичаме се, но… не се разбираме. Защо?
Когато не сме щастливи заедно, по-добре да си тръгнем
