Понякога живеем така, сякаш щастието е срамна болест!

“Работя, създавам, поддържам темпото или вървя напред, но... когато остана насаме със себе си, нещо ме гложди, яде ме отвътре, не ми дава спокойствие, разбирам, че се чувствам не добре. Вътрешният ми глас ми казва, че не живея добре, че не съм радостен, удовлетворен. 

Какво ми пречи да живея добре, какво ми пречи да правя това, което наистина искам? Защо в живота ми все има празнина, която не мога да запълня?”. Мнозина от нас си задават тези въпроси. Отговорите често са невидими и неясни за нас, но ето мнението на психолога Борянка Борисова.

Отговорът е тривиален - защото правя компромис със себе си и в някакъв аспект от живота си отстъпвам от себе си. Защото правя нещо за друг и заради това пренебрегвам значима своя потребност. Или се подчинявам на нещо извън себе си, воден от “разумни” доводи.

Една от причините да постъпвам така е чувството за вина и нагласата, че съм задължен да го направя.

Ето няколко “образа” на чувството за вина: 

1. Поех собствения си път и с това излязох от ежедневието на родителите си, преместих се да живея в друг град - изпитвам чувство за вина, че съм ги изоставил. 

2. Разделих се с партньора си, защото срещнах друг.

3. Напуснах партньора си, защото вече не бях щастлив с него.

4. Отидох да се срещна с мъж, а не съм с детето си.

За какво ни е необходимо чувството за вина? 

То ни държи цялостни. В убежденията, вярванията, ценностите ни има постулати, които някога безкритично сме приели за истина. Те са ни зададени от средата, в която живеем, от културата, морала, семейството, значимите ни хора. Служат ни като ориентири, казват ни кое е правилно и кое грешно и ни помагат, когато правим избори.  Но могат да бъдат в разрез с ценното за мен. Така например, ако в убежденията ми има вярване, че съм длъжен да се грижа за майка си и баща си, ежедневно да им помагам и да извършвам различни дейности от задачите, които те са си поставили, то тогава аз отделям време, за да извърша “задълженията” си спрямо тях, но на мен не ми остава време да живея своя живот и да правя това, което ме кара да се чувствам добре, отнема ми от времето за себе си, за моето собствено семейство (ако имам такова). Върша това, което нормата е задала към мен като към син/дъщеря, отговарям на очакванията на родителите си, които са приели нормата за постулат, а вътрешно изпитвам гняв и недоволство. Те се трупат в мен. И идва ден, в който обвинявам родителите си за това, което са ми “причинили”. 

А истината е, че те нищо не са ми причинили. Аз съм се подчинил на общоприетата социална норма, не съм направил нищо, за да се разгранича от нея, не съм бил откровен с родителите си, за да им кажа как се чувствам, не съм поставил личните си граници, не съм договорил с тях какво е добре за мен, не съм бил отговорен за собствения си живот. 

Може би тук е мястото да си припомним и нещо друго - и то е, че идва време, в което родителят е нужно да “пусне” детето си. И даже не да го “пусне”. Добре е да съзнаваме и помним, че детето се появява в нашия живот да задоволи една наша потребност - да продължим себе си и да отгледаме наследник. Водещият принцип при отглеждането му е да му създаваме умения за живот - за неговия живот. Да му дадем спокойствие, любов, свобода. Нужно е да го научим на умения за независим живот, да го научим 

да избира и отстоява себе си, 

да проявява себе си, да реализира себе си, да сътворява собствения си живот, а не да живее, за да обслужва моя. Детето не е слуга на родителите си. То не реализира техните мечти. То живее, за да реализира своите. То не проявява тяхната същност, а своята.

Как да постъпи порасналото дете в опита да има свой живот? Наистина, по-лесно е да обвиним другите и да твърдим, че ни създават ограничения и ни поставят изисквания, по-удобно е да потърсим отговорност от тях, да очакваме те да се променят и да сменят отношението си към нас. Така търсим резултата отвън. Но отговорността за моя живот е моя. И помнейки това,  в такава ситуация “детето” е необходимо да се научи да поставя личните си граници и да каже твърдо и с любов какво е желанието му.  Работеща стратегия за човека, изпитващ чувство за вина, е да бъде автентичен, да говори с родителя (партньора/човека, към когото изпитва чувство за вина) от позицията на своите чувства - да каже какво иска, какво е добре за него и да сподели, че не иска да избяга от родителя си или да го зареже. Винаги има варианти за ситуации от типа: “И вълкът - сит и агнето - цяло”. Могат да се договарят съвместните дейности във време, удобно и за двете страни. 

Чувството за вина блокира личността да живее живота си “на своята честота”. Изпитвайки чувство за вина, човек не може да осъществява дейностите, който харесва, обича, предпочита, защото, извършвайки ги, изпитва усещане, че предава другия, че той няма да се справи, че ще му е трудно, тежко, ще се чувства сам, пренебрегнат. И двете страни в тази ситуация реално изживяват тези състояния. Ето пример, илюстриращ това: “С  партньора ми живеем съвместно от 10 години. Във взаимоотношенията си с него аз съм подкрепящ, разбиращ, толерантен. Но партньорът ми често ме увлича в своята “игра” и аз от подкрепящ се превръщам в основен извършител на действия, които са негови.  Това натрупа у мен недоволство. Аз не желая повече да върша неговите неща вместо него. Искам в живота ми да се случва и моя живот! Зная, че 

трябва да си тръгна... 

Но изпитвам вина, че ще го зарежа, че ще го изоставя и ще го оставя сам. Разкъсван съм от противоречия. Да избера себе си или своя живот, или него?!”.

Във взаимоотношенията, водени от любовта, и искайки да бъдем обичани, често приемаме да извършваме действия вместо другия. В основата на това е любовта и желанието на любимия да му е добре, но извършвайки действието вместо другия, му отнемаме възможността да се справи сам със ситуацията. В допълнение с това създаваме очакване у него да поемаме задълженията му. Когато това продължава дълго време и се намесваме в значими негови ситуации, на пръв поглед това ни сближава, но в по-дългосрочен план натрупва в активния партньор  умора, напрежение, недоволство. Той постепенно се отдръпва, оттегля в себе си. 

Какво ми дава чувството за вина? 

Погледнат отстрани, човекът, изпитващ чувство за вина в описаните ситуации, напълно се вписва в общоприетите критерии за “добър”, ангажиран, всеотдаен”. Хората говорят добре за такъв човек - хвалят го, ценят го, дават го за пример. Какво се случва всъщност? 

Аз, изпитвайки чувство за вина по отношение на някого, подхранвам илюзията си, че съм слаб и не мога да се справя. Отдавам личната си сила.  Човекът, изпитващ чувство за вина, отдава личната си сила на този, към когото изпитва чувство за вина и към ситуацията. Енергията му изтича. Той приема ситуацията, в която се намира за непосилна, смята, че не може да се справи, да излезе от нея, придава стойност и важност на обстоятелствата, каквато всъщност те нямат. Човекът, изпитващ чувство за вина, отрича своята сила, не я вижда и не я използва.

Чувството за вина е много силно 

и в една категория майки, които сами се грижат за своите деца. Те смятат, че трябва да им дадат достатъчно, за да компенсират липсата на бащата. Отричат се от своя живот, забраняват си да живеят добре, да пеят, танцуват, пътуват, творят... да търсят партньор, с когото да се чувстват добре. Смятат, че това не се вписва във връзката им с детето. Смятат, че е егоистично да имат свой живот, да живеят добре и да функционират пълноценно. Обричат се на самота, преминават през живота си, имайки предимно задължения. В резултат на това се превръщат в жени майко-татковци. Но хубавото на живота е, че не търпи крайности и ги поставя в ситуации, в които да отключи у тях желание да изживеят своя живот. Появява се мъж, който им припомня радостта, копнежа, вълнението. Или попадат на човек, който се радва на живота си и на онова, което харесва да прави, и им припомня истинския копнеж на сърцето им. Тогава тази дълго отричана енергия на живота ги подтиква да видят чувството на вина, да осъзнаят че са влезли в играта “длъжен съм”. 

Какво да направят? 

Да влязат в разрешителен режим. Да си разрешат да направят това, за което копнеят, да си позволят да се чувстват добре. Разрешаващият сценарий няма да дойде отвън. Позволението е в нас самите. Нарича се отговорност към себе си. Само наша е отговорността да бъдем себе си, да вършим това, което ни кара да се чувстваме добре и осъществени.


Борянка Борисова