Идва ден, в който се прибираме вкъщи и там никой не ни чака, и знаем, че никой няма да се прибере след нас. Идва ден, в който знаем, че днес няма да видим любимите си хора, няма да бъдем в присъствието им. Идва ден, в който децата си тръгват от дома. И тогава в него се настанява тишината. В къщата изведнъж има много място и всичко си е на мястото, чисто и подредено е... Но... чистотата и редът не радват окото на домакина... Как да преодолеем порастването на децата и да се радваме на свободата и времето си разказа психологът Борянка Борисова.
Трудни са дните, в които родителят приема “раздялата” с детето си. С разума си той знае, че това е естествена част от живота му, че е поредната стъпка от него; с разума знае, че е дошло времето за себереализация на детето; че раздялата е само физическа; че любовта помежду им я има. С разума знае, но очите плуват в сълзи, когато затвори вратата след себе си и влезе в празната къща.
Децата порастват. Учат. Намират професионална реализация. Стават финансово независими. Създават семейство. Това са естествени жизнени етапи. Но успяваме ли да “пуснем” децата да тръгнат? А самите ние в ролята на деца успяваме ли да се отделим от биологичното си семейство и да тръгнем по пътя си? Не всички... Каква е причината?
Някои от нас умело намират оправдания - във времето или в държавата, за да не поемат лична отговорност към себе си, пътя си, чувствата си. Но под тази “реалност” стои друго - невъзможност да напуснем семейството, в което сме израснали.
В живота си често и безкритично приемаме модели на поведение, реакции и житейски сценарии от хората от близкото си обкръжение. Често дори не виждаме как прехвърляме личната си отговорност, отдаваме жизнената си сила, обвиняваме друг за изборите си.
Какви са причините за “заплитането” между членовете на семейството. Какво е “заплитане” в семейството? Това е, когато членовете на едно семейство не следват своя собствен житейски сценарий, а се включват активно в този на роднините си - родители, сестри, братя - и живеят техния живот.
Причините...
Съществуват заплитания от страх. Например страх да остана сам със себе си. Има едни семейства, за които често се мисли, че са сплотени, задружни, толерантни и подкрепящи се един друг. Родителите често помагат на вече порасналите си деца - да наредят дома си, подпомагат ги финансово, участват в отглеждането и възпитаването на децата им, пазаруват, плащат сметки... Нездравото тук е, че тези семейства са заплетени чрез страха - страха на родителите да не останат сами със себе си. И страха на децата, че няма да се справят сами. Дали страхът е изначален и е
страх от самотата
или е породен от това, че взаимоотношенията между родителите отдавна са изчерпани и връзката дълго време е съществувала през съвместната грижа за отглеждането на децата... Дали страхът на децата не идва от научена несигурност в себе си? Тук си заслужава да потърсим отговора! Така или иначе, тези семейства остават заедно и вплетени един с друг през страха всеки да остане сам със себе си. Защото насаме със себе си човек прави равносметка, чува гласа си, чува и отговора си - живях ли добре, живея ли добре сега, правя ли това, което искам, защо не го правя... И когато си “позволи” да чуе от дълбините на съществото си и въпросите, и отговорите си,... тогава идва страхът, че ще “трябва” да направи крачка към случването им или да се отрече от силата си, да каже “не може, няма как” и да изживее живота си, завистливо гледайки отстрани “по-зелената трева в двора на съседа”.
Друг тип заплитане между членовете на семействата е през емоциите. Има хора, чиито емоции са силни - и тъгата, и радостта, и мъката, и болката, и гневът, и любовта. Интензитетът на емоцията при тези хора е висок. От една страна, преживяването на емоцията е болезнено, а от друга - тези силни емоции трудно се управляват. Имайки такъв емоционален свят и реакции, родителите го предават на децата си. Когато дойде денят децата да поемат пътя си,
родителите приемат драматично
този етап от живота им и го интерпретират като раздяла завинаги, като изоставяне. Когато децата напуснат родния дом, за родителите като че ли идва краят на живота.
Дните им стават лишени от радост, от грижи, от диалог, от ангажименти. Те страдат. Не прикриват своето страдание. Децата, вече пълнолетни млади хора, изпитват чувство за вина - че искат да живеят, да се радват, да се осъществяват, да имат семейство. Някои от тези “деца” дълго се лутат, преди да си “разрешат” да имат собствени семейства. Други ги имат, но изпитват чувството, че предават родителите си, че ги изоставят и това чувство за вина стои у тях като постоянен фон на настроение и отношение към живота. И поради това, за да запази себе си, да се предпази от пречупване, “детето” изпитва гняв и недоволство към родителя заради това, че не го “пуска” да изживее свободно, с лекота живота си. “Детето” тук се учи да си “разреши” да живее собствения си живот. Родителят се учи да пусне живота, който е създал.
Има семейства, чиито членове остават вплетени един в друг чрез болест или нещастие. В този случай страдащият (от болест или нещастие) все има нужда от грижа, подкрепа и някого до себе си. Даващият така и не стига дотам пълноценно да изживее живота си. А когато пожелае, в него се борят чувството за вина и дълг, че изоставя любим човек в нужда, с желанието за забавления, радост, удовлетворение.
Други семейства дълго остават свързани, делят общ дом или домовете им са на близки разстояния, подпомагат се в ежедневните си дейности. И докато ден след ден са заедно, улисани във взаимопомощта, размиват границите и на личността, и на семействата си. Вплитат се един в друг, в чувствата и потребностите си, поради което трудно се отдиференцират. Или казано с други думи, в такива
семейни модели на личността
не й е много ясно какво иска самата тя, какви са нейните лични желания, предпочитания, нужди. В някакъв момент от живота си тези хора разбират, че са неудовлетворени и сякаш живеят чужд живот.
Какво да направим? Как да се “отплетем”? Как да не се “заплитаме”? Как да живеем добре? Как да бъдем и заедно, и да живеем живота си?
Тук отправна точка е да осъзнаем, че аз съм този, който твори живота си, взема решения, действа. Че моят живот зависи от мен самия. Че отговорността за моя живот е моя. Разрешението и случването няма да дойдат отвън. То е в мен.
Родителите, чиито деца вече са напуснали семейното гнездо, могат да насочат вниманието си към четене, гледане на филми, разходки, пътувания, правене на различни любими неща - отглеждане на цветя, плетене, посещаване на семинари, срещи с нови, интересни хора. Това е време, което успешно могат да използват, за да развиват нови умения, да учат. Дочувам въпроса: “На тази възраст?”. Остаряването е въпрос на себеусещане и нагласа.
Да изпълним дните си със съдържание е само наша отговорност. Усвояването на нови знания и умения отваря, разширява личните ни граници, освобождава ни от стереотипи в мисленето и действията, открива пред нас нови пътища и хоризонти. Ще тръгнем ли? Ще действаме ли? Това вече зависи от желанието ни да живеем добре, извън ролята на жертва на обстоятелствата и хората.
Борянка Борисова
Прегърнете живота и след като децата поемат по пътя си
„Детето” се учи да си „разреши” да живее, а родителят да го пусне
