През страданието или през щастието да подредим живота си?

В моменти на избор се обострят непреработените вътрешни конфликти на човек. Той се чувства объркан. Няма устои. Няма опорна точка. Губи равновесие, вътрешен мир, сън. В себе си се усеща разхвърлян. 

Кое е водещото, когато човек избира? Какво го води, когато е изправен пред избор? 

На тези и още въпроси отговаря психологът Боряна Борисова.

Моделът на мислене, който е наложен, е изборът на разума - рационалното, практичното или прагматично пресмятане на ползи. Обикновено това са материални ползи. Когато човек избира нова работа или иска смяна на настоящата, търси по-добро заплащане, развитие, израстване в кариерата. 
Когато един брак или дълготрайна връзка не “върви” - кое е това, което кара човек да остане в нея? Навикът, познатото, сигурното, удобството, притеснението: “Как ще приемат раздялата ми важните за мен хора - родители, деца, приятели?”. Или притеснението  “Какво ще кажат околните”.

Когато един млад човек прави избор на образование, сфера на развитие, място за живеене - какво го ръководи? Как средата, семейството и действителността се отразяват на избора му? Кой и кога го учи да прави избор?

Какво прави и как се чувства човек, изправен пред въпроса: “Накъде?”, “Кое да избера?”, “Кого да избера?”, “Как да разбера, че съм направил правилния избор?”.

Ето примерите от две автентични истории:

Х.Х. “Страх ме е... страх ме е да тръгна. Страх ме е от новото, от това, което исках (м), страх ме е да оставя това, което ме измъчва години наред, което не ми харесва. Страх ме е да оставя пустотата. Страх ме е да оставя самотата. Страх ме е да се проявя. Страх ме е да правя. Страх ме е да случа живота си. Страх ме е от онова, което искам. По-лесно ми е да седя и да се оплаквам. Да рева, че нищо не става. А кога го станах? Кога направих така, че да се случи нещо. Седя и чакам. Да дойде. Да се случи. Да го направи. Да се появи. Да се заяви. Аз какво правя освен да рева и да чакам?

Сега пред мен е възможността, пътят, човекът. Защо стоя? Какво ме спира? Обръщам се назад да търся “стари спирачки”. Отдавна минали, ръждясали. Търся оправдание. Търся страхове и забрани от миналото, за да не тръгна напред. Лесно е да бъда жертва. Лесно е да рева и да търся причината в някого, в миналото и в реакцията си тогава, когато нещо неприятно ми се е случило и която определя и управлява живота ми сега. 

Защо ми е нужна причина от действителността или обстоятелствата, за да направя това, което искам. Какво искам? Наистина ли го искам? Какво ми пречи да случа живота си, да го направя  такъв, какъвто искам? 

Съобразявам се с норми, клишета, стереотипи и икономическа ситуация. Търся оправдания, за да не тръгна. 

Какво ме спира? Вменена отговорност (когато правя избор). Важност (години наред съм се учила да бъда отговорна, сериозна, да гледам задълбочено на всичко от живота). 

Страх ме е да тръгна - трябва да обясня желанието и избора си, трябва да го защитавам. Но защо?  Пред кого е нужно да изтъквам причина? На кого трябва да давам обяснения? Кой е отговорен за моя избор, решение и щастие?

Аз! Само и единствено Аз. Аз съм отговорен за своето щастие и то зависи от мен. Сянка от миналото ме дърпа. Тя е само сянка. А усещането е като за реално съществуваща опасност. Опитвам се да помня и да мисля:  “Това е спомен от миналото, това не е реалност”.

Страх ме е да тръгна по пътя си, да взема живота си в ръцете си, да го творя сама.”

У.У. “Имам си всичко. Дом, обзавеждане, избрано от мен и мъжа, с когото живея.  Детето ни е здраво и ни радва всеки ден. Чудесни са взаимоотношенията ни с близките - разбираме се, подкрепяме се. Имам приятели, с които споделям това, което ме вълнува. Дните ми минават приятно и леко. Имам работа - тежка, но чрез нея научих много за човека. За работата си можех да кажа, че е развиващо ме предизвикателство.  Нямах усещане за липса или празнота.  Живеех в хармония със собствения си свят и със себе си. Един ден срещнах мъж. Познах любовта. Изведнъж разбрах, че в света ми не е имало любов.

Разбрах, че не искам да живея без нея. Открих, че любовта е несигурност. Открих, че любовта е привличане, на което не мога да устоя. Питах се мога ли да живея с един човек, ако това, което ни свързва, е само едно - любовта. Любовта достатъчна причина ли е да променя живота си - да изляза от спокойното и приятно съществуване, където всичко си е на мястото, и да вляза във взаимоотношения с човек, към когото ме привлича само едно неустоимо чувство. Какво ще обясня на детето си? Как да го кажа на мъжа, с когото съм живяла добре 13 години? Как да го обясня на важните за мен хора? Кое е това в мен, което ме кара да се впусна в нова връзка, в която има само любов и нищо друго? Защо казвам, че любовта е несигурно чувство? Защо казвам, че във взаимоотношенията ми с новия човек има само любов и нищо друго? Защо смятам, че любовта ще изчезне и... аз ще съм направила “грешен” избор? Кой е правилният избор? Как тази любов дойде и помете спокойното ми и сигурно съществуване?  Когато тя се появи, какво ми каза, че не я е имало досега в живота ми? Как да обясня желанието си за раздяла с човека, с когото живея без никакъв конфликт? Как да си отида, без да го нараня? Как да му кажа, че го обичам - като приятел, другар, баща на детето ми, но към него не изпитвам любов... А как да остана в тази връзка, след като познах любовта и разбрах, че тук я няма... И никога не я е имало.”

В такива моменти от живота човек се обръща към доверен приятел, към психолог, към себе си. Нужна ни е подкрепа в такъв момент. Нужно ни е 

някой да ни изслуша, без да ни осъжда 

Да ни остави да говорим, докато не изкажем на глас всичко - и объркаността си, и страховете си, и тревогите си, и болката, и мъката, и надеждата, и радостта. Психологът или истинският приятел ще слуша, докато излеем всичко. И радостта от новото, което влиза в живота ни; и болката от неотработения негативен опит от миналото.  

Това, което ни спира, са болезнените спомени, скрити в нас. Или установените като клишета норми на обществото, средата, културата, в които живеем. Нужен е човек да ни слуша - без да дава оценка, без да осъжда, критикува или налага своето мнение, гледна точка, докато говорим ще осъзнаем страховете си и ще видим доколко реални са те. Основателни ли са. Докато говорим, ще осъзнаем какво искаме и защо го искаме.

А после, за да направи избора си човек, е хубаво да остане насаме със себе си, да притихне, да чуе вътрешния си глас. Да чуе това, което му казва същността му. Защото отговорът е в нас. Той няма да дойде от външния свят. Когато притихнем в себе си, ще чуем това, което ни трябва, за да вземем решението си. Ние сами знаем кое е най-доброто за нас. Трябва само да оставим външния свят с всичките му условности, норми и чужди истини. Трябва (ако изобщо нещо “трябва”) да чуем себе си. 

Правилният избор се разпознава по усещането за мир със себе си. Аз зная кое е най-доброто за мен, само трябва да чуя  себе си. Да, ще ми се наложи да вляза в конфликт с външния свят. Но и това е илюзия. Когато взема правилното решение за себе си, тогава и външният свят се подрежда в унисон с мен.

Срещам разбиране или животът ми оставя зад гърба ми хората и обстоятелствата, които “не са мои”, и ме среща с нови хора и нова действителност, която е в синхрон с мен. Правилното решение е това, което ми носи покой, усещане за “моя посока”, “мой път”..., усещане, че не съм предал себе си, че съм себе си, че проявявам и отстоявам себе си. Аз съм себе си, когато правя това, което искам, и се чувствам добре от това. 


Боряна Борисова, психолог