Антонина Кардашева, д.н., е психолог, психотерапевт, коуч и управляващ директор на консултанска компания. Магистър по психология е от Софийския университет “Св. Климент Охридски” по две специалности: “Медицинска психология” и “Психотерапия”. Член е на УС на Българската асоциация за тренинг и развитие. Хоноруван преподавател е в Нов български университет, консултант и психолог в областта на емоционалната интелигентност, експерт е по организационна и лична ефективност. Освен това е консултант по стратегическо управление и треньор по групово-динамичен тренинг, по социални умения, организационно поведение и управление на лични емоционални инвестиции. Автор е на учебни пособия и няколко монографии, между които две издания на “Психология за родители” и “За емоционалната интелигентност и индивидуалните различия на българите”.
- Г-жо Кардашева, споменахте термина ретрофлексия - какво всъщност означава той?
- Един от основните защитни механизми на човека в гещалт-терапията. Ретрофлексията носи смисъла “правя на себе си онова, което искам да направя на теб”. Терминът ретрофлексия (retroflection) буквално означава “връщане назад”. Това е поведение, често несъзнавано, в което поставяме границата между мен и другия, но я поставяме вътре в нас - така тя никога не достига реалното си място. С това поведение се свързват всички видове самонаказание, емоционален и физически мазохизъм, самонараняване, саможертва и най-голямото от тях - самоубийството. Онова, което наричаме психосоматични болести, се появява обикновено в резултат именно на този изпитан гняв в отношенията с някого, който се обръща против нас самите. Самоубийството е висша форма на ретрофлексия - убиваме себе си, вместо да убием онзи, който ни е причинил страдание.
- Какво е характерно за човек с ретрофлексивен характер?
- Човекът с такъв характер се отнася към себе си както би искал да се отнесе към други хора. Ако се саботира и самонаказва по някакъв начин, може да се постави въпросът: “За кого всъщност е предназначено това?”. Емоциите, реакциите, действията, които са предназначени за друг човек, променят посоката си и се обръщат към нас самите. Всъщност те не правят това сами. Правим го ние с доброто намерение да избегнем повече болка.
- Кога вътре в човека се... ражда ретрофлексията?
- Ретрофлексията, като задържан импулс вътре в нас, приятен или неприятен, възниква тогава, когато по някакви причини не можем да реагираме на натрупаните в нас емоции по външен начин. Например детето, обидено от родителите, не може да прояви гнева си към тях и е необходимо да го потисне.
Енергията на гнева не изчезва,
а само променя своята посока, превръщайки се в автоагресия, а след това в чувство за вина. Така другият няма никаква идея какво се разиграва в ума ни и колко мъчително може да е едно такова “въртене в себе си”. Такова психично състояние, което като правило започва в детството, не може да не намери повторение в поведението на възрастния. За да избегнем болката и рисковете, свързани с нови опити, ние се отказваме предварително. Средата, бидейки по-силна, побеждава и налага своите желания в противоречие с желанията ни. Въпреки това наказанието не премахва необходимостта от поведение, което се наказва - детето се научава да сдържа емоциите си, изразявайки навън само подходящите такива.
- Обществото влияе ли по някакъв начин на този начин на изразяване?
- Живеем в общество, което разцепва нашата цялост - издига в култ дружелюбността, любезността, комуникацията и действието и заклеймява агресията, гнева, мълчанието и тъгата. Всички в някакъв момент сме усещали този натиск. Като социално неприемливи чувства е много по-лесно да ги обърнем срещу нас самите, отколкото навън. Примери има безкрайно много - усмихваме се, когато ни се плаче. Говорим, когато ни се мълчи. Мълчим, когато ни се крещи. Питаме, когато искаме да отговорим. Страхуваме се, когато искаме да дадем. Замълчаваме, когато знаем, че имаме право. Така енергията се разделя на две - част от напрежението се стреми към първоначално изразяване и никога не достига тази цел. А другата част се връща обратно вътре в нас - за да задържи този стремеж под контрол. Така онова, което първоначално е било конфликт между нас и другите, постепенно
се превръща във вътрешен конфликт,
между една част и друга част от самите нас. При потискането на емоциите си ние губим осъзнаване за сдържаното. Стремежът е да се възстанови осъзнаването за самото блокиране, което ни дава възможността да усетим какво и как ние самите правим. Саморазрушителното поведение много често се крие зад заблуждението, че “гълтайки” реакцията, предназначена за друг, и правейки го на себе си - това не ни прави лоши. Мислим си, че това е по-безопасно и така няма да бъдем отхвърлени от другия - като нараним себе си и по този начин правим така, че другият да чувства вина. Истинското чувство за вината винаги е друго.
- Какво е според вас е истинското чувство за вината?
- Преди всичко самонараняващият се човек изпитва огромна, често непоносимо силна болка и единственият начин да я овладее е като си причини друга, още по-голяма, която да заглуши основната. По този начин нашите чувства реално не достигат външния си обект - ние сме поставили общуването с него вътре в нас и сме решили да се обърнем срещу себе си.
- Как може да се помогне на човек, който е попаднал в лапите на тези саморазрушителни импулси?
- Психотерапевтичната помощ при саморазрушителните импулси е свързана с връщането към истината на задържаната емоция. Така, тръгвайки от чувството за вина, се подкрепя изразяването на основното чувство, причина за автоагресията и промяна на фокуса отвътре - навън. В този случай заключеният импулс в тялото, който е разделял вътрешните ни части, наново се съединява и обединява в едно цяло всичко, което човек иска да изрази външно.
Едно интервю на Милена ВАСИЛЕВА
Самоубиецът посяга на себе си, вместо да убие онзи, който му е причинил страданието!
Саморазрушителното поведение много често се крие зад заблуждението, че „гълтайки” реакцията, предназначена за друг, това не ни прави лоши
