Неделя сутрин, получавам съобщение: “Разстроена съм, удобно ли е да те чуя”. Стара другарка... “Удобно е!” - отговарям. И се започна: “В работата не ми върви, не ми е интересно, карат ми се, напрегнато ми е, не знам дали тази работа е моята. С любимия положението е горе-долу, ама не защото той нещо, ами може би защото аз съм изнервена... (Последва половинчасово самоубеждаване, че връзка и любов има). На въпроса ми: “Къде е той сега?”, отговорът бе: “Честно да кажа - не знам. Май има ангажименти със семейството си”. Слушах, слушах и реших да задам въпрос, за който знаех, че ако не изплющи като камшик, със сигурност ще прекъсне разговора: “На колко години си? - попитах”. “На 42...” - отвърна тя.
Сигурно ви изглеждам груба, сурова, безчувствена, но страданието на жени, пилеещи живота си в неяснота и заблуда, резонира в мен. И затова темата днес е за гаджетата, чакането, надеждата, интимността, партньорите, свързването, заедността, съзидаването, взаимността и етапите в живота.
Ще започна така: “Михаил отвори вратата на дома си, покани приятеля си да влезе и с изпъчени гърди показа с ръка: “Виж какво съм направил за нея и с нея. Много работих, много пари вложих, много часове посветих на това. Но се гордея и се радвам на всяко нещо. Хубаво ми е да се прибирам тук, в дома ни, и да си почивам. Приятно ми е докато дремя да я чувам как си подсвирква из кухнята.”.
Когато на почти четирийсет години сме в плен на галантен чаровен омайник, който ту ни дава нещо - отношение, радост, гъдел, присъствие сегиз-тогиз, ту ни взема много повече - време, мечти, свобода, пространство за изява, всъщност сме в плен на някоя стара болка, свързана с взаимоотношенията. Когато на четирийсет години сме зареяли поглед в нищото и под лупа гледаме жестовете на чаровника омайник и търсим под вола теле, това означава, че някоя рана не е заздравяла. Защото ако беше, този любим хубостник щеше да е наш пратньор, щяхме да живеем заедно, щяхме да сме правили нещо съвместно в почивните дни, щяхме да знаем има ли нужда от нови чорапи, щяхме сутринта да му връчим нежно и дипломатично списък с няколко задачи. Щяхме да сме му разказвали сексуалните си фантазии, щяхме да познаваме част от неговите, щяхме на излизане да му пожелаем: “Хубав ден!” с поглед, в който се долавя, че след като си свършим задачите по дома и децата, довечера (ако ни останат сили) ще поиграем на: “Горе ръцете!” под завивките. Или... щяхме да сме му казали достатъчно ясно, че нямаме време за губене.
Ако бяхме излекували раната в душата си, щяхме да имаме ясна представа в коя област искаме кариерно развитие и искаме ли въобще, какъв да е домът ни, какви взаимоотношения ни удовлетворяват. Защо ни
отлита умът по чаровника омайник и влизаме във
или не излизаме от играта му?
Кое ни държи в нея. Ето няколко въпроса за детектива вътре във вас: Заради какво отивам при този мъж? Поставя ли ме в конкуренция с друга/и жени? Искам ли да съм единствена, избрана, предпочетена, любима? Започвам ли да се боря за вниманието му, времето му, любовта му? Искам ли да победя? Чувствам ли се отхвърлена и нежелана? На кого искам да покажа стойността и значимостта си? На него ли? На себе си ли? На някой от миналото ли? Какво ме спира да говоря открито с него? Какво е това, заради което не му задавам въпросите, които ме вълнуват? Кое е това, заради което не чувам или не приемам отговорите му? Страхувам ли се, че ще си тръгне? Какво е моето вярване, свързано с това? Какво най-страшно може да ми се случи, като си тръгне? Вярвам ли, че друг мъж няма да прояви интерес към мен? Кой е най-големият ми страх, свързан с това, че ще си тръгне? Как съм се справяла в друга подобна ситуация? Защо искам да го променя, а не търся мъж, с когото да се чувствам добре и да създавам?
Когато си отговорим честно на въпросите, ще открием кое е това, заради което сме в тази ситуация. Но искам да ви предупредя - “това” не е мъжът чаровник и омайник. Това е стара болка.
Мъжът, който иска да бъде с една жена,
намира време, начин, смелост, решителност да го направи.
И го прави.
Открива в себе си и дар слово, и фантазия, за да ухажва любимата. Мъжът, който иска връзка, е готов да сътрудничи и носи отговорност. Този мъж полага грижи за децата си, работи, за да осигури ресурса за домакинството, споделя свободното си време със семейството си, може да каже „Не!“ на мама
Копнее вечер да се прибере у дома, да прегърне жена си, да се порадва на тялото й докато тя шета. Радва се да чуе безспирното бърборене и шум, идващи от детската стая, наслаждава се на боричкането с децата си, намесва се компетентно в някоя детска драма, слуша с цялата си сериозност за Цнуфка Шаренка, която живее в ъгъла под леглото и закусва с детски страхове. И... тези мъже са реални, съществуват, мият чинии, грижат се за колите, пускат перални, пазаруват, обичат хубавия секс, имат богат активен речник, обичат да се забавляват заедно с партньорката и децата си, нощем сърфират в нета, за да намерят добра оферта за фритюрник.
Мъжът е ориентиран да живее тук и сега и да се радва на живота, на тялото си, на жената и децата си сега. В този момент. Той не отлага живота си за “по-подходящ период”.
Защо попитах старата си другарка на колко години е? Не защото не зная, а защото исках да й припомня за Ерик Ериксон и неговите осем периода в жизнения цикъл на човека.
Първият етап от психосоциалното развитие на човека според Ериксон започва от раждането и завършва приблизително около 18-ия месец. В този период се създава доверието. Ако детето не получава адекватни грижи от родителите си, то развива недоверие към хората.
Вторият етап е “автономия срещу срам и съмнение”. Детето развива самоконтрол и се учи да регулира телесните си нужди (учи се да ползва тоалетна). Учи се и да избира. Резултатът от успешното преминаване през този етап е самочувствие и вяра в себе си. Неуспешното завършване на този етап оставя чувство за несигурност и съмнение в собствените способности.
Третият етап настъпва след 3-ата година и продължава до навършването на 5 години. Най-важните събития през този етап са играта, социалните отношения и изследването на средата, а “кризата” на тази възраст е “инициатива срещу вина”. Чрез играта и социалните отношения детето се учи да поема инициатива и да взема решения. Родителите и близките в този период окуражават детето и го напътстват във вземането на решения, помагат му да учи повече за света и заобикалящата го среда. Неглижираното в този етап дете развива чувство за вина и срам и развива зависимост към помощта на другите.
Четвъртият етап е кризата “трудолюбие срещу малоценност”. Този период обхваща първите години на училищната възраст (от 6 до 11-годишна възраст). Според Ериксон това е най-важният етап за развитието на самочувствие и вяра в собствените ни способности. Децата тръгват на училище и им предстоят нелеки задачи за преодоляване. Затова имат нужда от много подкрепа, за да могат успешно да се справят с новите изисквания на средата. Успешното преминаване през този етап води до вяра в себе си и развиване на умения за труд, а неуспешното - оставя чувство за малоценност и съмнение в собствените способности.
Петият етап обхваща периода на пубертета и юношеството. “Кризата” е “идентичност срещу объркване”. Това е възрастта на развиване на самостоятелност и независимост, на намиране на себе си.
Шестият етап се простира между 20 и 40-годишна възраст, а най-важното събитие тук е намирането на партньор и възможността за създаването на интимни отношения с него. Кризата на тази възраст е “интимност срещу изолация”. Интимност е умението да се свързваме с другия, да градим и запазваме отношенията си с него.
Исках да припомня на моята другарка, че на 42 вече познаваме грешката, опита, радостта от успеха, отговорността към собствения си живот, насладата от взаимността и имаме яснота какъв е мъжът, който ни прави щастливи.
Борянка БОРИСОВА, психолог
Защо жени на 30-40 г. пилеят живота си с мъжа чаровник
