Мнозина от нас влизат във фризьорския салон намусени и сиви, а си тръгват ведри, цветни и доволни. И нямам предвид това, че са си боядисали косата, а нещо друго.
Всеки от нас има нужда да излее душата си, да се пооплаче, да изговори мъката си, да бъде изслушан, без да му се дават съвети и без да бъде обвиняван. И от друго имаме нужда понякога - да набедим този, който ни е ядосал, да го обвиним изцяло за виновен за ситуацията, в която е намираме, да злословим за него, да изтъкнем добрите си качества (които той, разбира се, не вижда)...
Докато изливаме гнева и недоволството си пред жената, която едновременно се грижи за красивата ни прическа и ни слуша търпеливо, правим всичко, на което сме способни, за да я привлечем изцяло на своя страна срещу този, когото сме обявили за най-големия си враг в момента. А после, когато сме изговорили всичко и сме разтоварили гнева си, плащаме усмихнати и с нова прическа отиваме отново при този, който така безмилостно ни е скъсал нервите.
Не ви ли прилича този диалог (по-скоро монолог), който водим с фризьорката, на един друг? На този с мама?... Мнозина от нас имат тази потребност - да излеят това, което им тежи пред някой, който ще застане на тяхна страна, ще обвини другия за лош и ще му каже думи за утеха и в защита.
Не е така с психолога. Той ще ни изслуша, ще ни даде пространство да излеем мъката и болката, но когато непрекъснато “копаем в този кладенец”, ще ни спре и ще ни попита нещо такова: “Докога искаш да си в това положение?”, “Колко дълго ще обвиняваш другия?”, “Как ти допринесе за тази ситуация?”, “Какво смяташ да направиш, за да излезеш от нея?”, “Какво би направил, за да говориш с другия човек за това, което се случва между вас?”, “Как би могъл да изразиш гнева си, без да нараниш другия?”, “Какво би могъл да направиш, за да бъдеш по-рядко в тази ситуация?”, “Какво те спря да изразиш позицията си?” и т.н., и т.н. Все въпроси, които ни карат да поемем отговорност, да стоим в позицията на зрели и възрастни, да бъдем рефлексивни и активни.
А толкова е хубаво човек да помрънка
и да се пооплаче...! Тоооооолкова е хубаво! Дори аз го правя понякога. Действа ми благотворно. Когато го правя, разбирам, че и аз съм човек, а не само психолог, който се самонаблюдава, внимава във взаимоотношенията с хората, внимателно подбира думите си, разбира, изслушва и вижда в събеседника си силните му страни и ресурсите, открива възможности и решения в ситуациите и разбира, че за да постъпва някой някак с мен, той си има причина и тя не е свързана с мен.
Споделям откровено, че когато някой много е злоупотребил с търпението и разбирането ми, злословя по негов адрес няколко минути, клюкарствам и го очерням с най-черното черно, което познавам. Разбира се, не го правя пред друг човек, имам си кошче “за душевни отпадъци”. Като разтоваря така енергията на недоволството и гнева, вече мога, когато се срещна с човека, да проведа с него смислен и съдържателен разговор, изцяло издържан в стандартите на моята наука.
С чувство за хумор и лекота днес пиша по тази тема, защото зная, че хората, които четат статии като тази, имат култура и опит в психологическата работа със себе си и другите и разбират, че това, за което говоря, не е как да клюкарстваме и обвиняваме другите, а да обърнем внимание на това, че всеки от нас има нужда, когато говори:
• да бъде изслушан;
• да не бъде критикуван;
• да не бъде наставляван.
За да му олекне. За да извади от себе си това, което му тежи. За да покаже и нелицеприятната си страна, (когато злослови или е гневен на някого). Нуждата идва от това, че в такъв момент човек търси подкрепа за себе си, търси обратна връзка, че е прав.
Моментите, в които “заливаме” с думи фризьорката си, са мигове, в които не искаме да дълбаем в себе си. Искаме да изхвърлим онова, което сме натрупали в себе си. Защо стаяваме или премълчаваме? Причините на всеки са различни - обич, от уважение, страх, че ще загубим важен за нас човек, а може и да не искаме да бъдем първосигнални. Ето затова си търсим човек, който няма да влезе в ролята на експерт и няма да ни казва какво да (не) правим, а просто ще ни даде пространство да се разтоварим.
Докато пиша сега, не ме напуска една мисъл и усещане. Представете си, че вече сте изговорили всичко, което ви е тежало и сте представили в най-лоша светлина човека, за когото сте говорили.
Първоначално ще ви олекне
Но, ако продължавате все това да правите, идва едно друго усещане - на раздразнение, омраза, недоволство, непоносимост. То се появява от това, че сме прекалили. Когато злословим, ние всъщност проявяваме агресия - пасивна, вербална агресия. Обиждаме и унижаваме този, който ни е наранил. Правим го, защото сме се почувствали наранени, неуважени, незачетени от един важен за нас човек. Нали знаете, че не може да ни ядоса или нарани някой, когото не обичаме или ни е безразличен. Да се върна на усещането.
Когато прекалим със словоизлиянията си, имаме усещането, че с думите си толкова много сме прекалили, че любовта и уважението са си отишли от връзката ни с този човек. След тежки думи и обвинения не знаем как “да се върнем” към взаимоотношенията си с този човек. Когато сме изговорили много лоши думи по негов адрес, ние сме застанали срещу него и вече не сме до него. А когато двама души застават един срещу друг, те са в позиция за сблъсък, конфликт, война. Започваме играта: “Аз съм добрият, ти си лошият”. В нея няма победител, както знаете. В нея сме изгубили вече уважението, доверието, любовта, откровеността. Когато злословим за някого и отново се срещнем, той усеща нашето променено отношение.
Как да се върнем във взаимоотношенията? Не зная има ли правилен отговор. Питам се дали “разковничето” не е в това да внимаваме да не прекалим, да видим наистина с какво сме допринесли за ситуацията, в която сме, да помислим дали наистина искаме да застанем срещу другия, или искаме на глас да поразсъждаваме (с ругатни и псувни) как наистина сме се озовали в тази ситуация? Можем ли занапред да бъдем обективни? А дали можем занапред да говорим своевременно, за да не трупаме негативи? Можем ли да си създадем ориентир или да зададем граница, за които да бъдем внимателни и да не отиваме отвъд тях?
В трудни моменти сме склонни да надценяваме силата и лошите намерения на другия и да подценяваме собствените си възможности, с които можем да върнем ефективния диалог, любовта и уважението, за да възстановим сътрудничеството.
Борянка БОРИСОВА, психолог
