Баскетболният треньор Иван Лепичев е роден на 3 август 1951 г. в Бобошево и вече 37 години е в треньорската професия. Под негово ръководство националният женски отбор стига до 5-о място на олимпийските игри в Сеул 1988 г., до бронзов медал на европейското първенство във Варна 1989 г., 8-о място на световното в Малайзия 1990 г., бронз в Игрите на добра воля в Сиатъл 1990 г., до 4-о място на европейското в Израел 1991 г. Като клубен треньор печели шампионските титли с женските тимове “Стомана Перник” (1992), “ДЗУ-Стара Загора” (1999) и “Монтана” (2003). В последните години е начело на “Рилски спортист-Самоков”. В момента работи в детско-юношеската школа на клуба. Специално за в. “Доктор” Иван Лепичев сподели как се е съхранил физически през годините.
- Г-н Лепичев, изглеждате чудесно, без наднормено тегло. Как го постигате?
- Преди няколко дни и Георги Глушков не вярваше, че тази година ще навърша 64 години. Аз съм израсъл в онези по-бедни години, когато се водеше по-здравословен начин на живот. На село бях много по-близо до природата. Цял живот съм благодарен на родителите си, че ми създадоха трудови навици. Моето поколение сме израснали на полето, на реката. Хранехме се със зеленчуците и плодовете направо от градините. В Бобошево знаехме кога са най-ранните череши, най-ранните сливи и ги беряхме от дърветата. Животът на сегашните деца е много по-различен. Те са много по-изнежнени и не са здрави. Втората причина да съм в отлична форма сега е, че спортувам от малък. Спортът стана и моя професия. Подмладява ме и това, че се занивам все с млади хора. Това поддържа моя дух и е тонизиращо за тялото ми. А и трябва да бъда пример за тях, след като изисквам. Не може да изисквам от възпитаниците си да бъдат стройни, стегнати, да бъдат винаги в добра кондиция, а да бъда пълен, грубо казано, да съм се изоставил. Не мога да напълнея и защото 37 години в треньорската професия непрекъснато се доказвам. Нашата професия е свързана с изразходване на изключително много нервна енергия.
- А пушите ли?
- Сега не съм пушач, не пия. Не съм божа кравичка. Пушил съм, не съм се лишавал от това да се почерпя. Но не съм прекалявал, въпреки че съм имал въможности за повече удоволствия на базата на едно по-добро материално положение. Може би това ме е съхранило. Добре е, че работя. Защото много колеги, като се пенсионират, започват да се чувстват ненужни и изведнъж се състаряват.
- Вероятно и малкият ви син ви подмладява?
- О, той вече не е малък, на 20 години е. Симеон учи в Техническия университет в Поатие и тренира баскетбол във Франция. Израсна висок, има баскетбол в него. Големите ми синове от първия ми брак пък от 25 години живеят в Канада.
- От какво почина първата ви съпруга?
- Рени почина от рак на дебелото черво. След като се разделихме, тя замина с децата в Канада. Аз съм бил в чужбина 6 години - в Малайзия и във Франция, и знам, че там е борба за оцеляване. Доволен съм и от двете места, но въпреки всичко си оставаш чужденец. А
Рени се грижеше за двамата ни синове
Представям си какво е преживяла. Жалко, че природата не я благослови да се радва на синовете. Тя си отиде млада, на 52 години.
- Лекарите в Канада не можаха ли да й помогнат?
- В началото е лежала в една болница, не й откриват тумора. След това продължават проблемите. Когато най-после я диагностицират, тя умира по време на операцията. Големият син каза, че ще ги осъди. Но не знам как може да стане това. За да ги осъдиш, трябва да имаш страшно много пари.
А майка й Добринка Джамбазова е все още жива. Тя е капитан на женския национален отбор, поколението на Ваня Войнова. През 1958 г. стават европейски шампионки в Полша.
- Здрав ли сте, пиете ли лекарства за нещо?
- Само простатата алармира. Аз съм над 60, а няма мъж или са редки явления да нямат проблем с простата. Не съм извънземен. Преди 7-8 години във връзка с нервното напрежение в работата получих страшно главоболие. Оказа се високо кръвно налягане. Благодарен съм на моята лична лекарка в Самоков д-р Андреева, която ми предписа лекарство и ми каза да обръщам сериозно внимание на проблема с кръвното налягане, защото професията ми е рисков фактор, а и годините се натрупват. От 8 години си взимам по едно малко хапче всяка сутрин и също лекарство за простатата. Не ми се налага да взимам други медикаменти.
- Някога лежали ли сте в болница?
- Миналата година от изключително голямото напрежение, което се породи в нашия отбор “Рилски спортист”, получих коремни болки. Една вечер отидох в “Бърза помощ”, хоспитализираха ме, за да ми направят едно изследване. Съмняваха се да не е нещо на дебелото черво. Оказа се само леко възпаление. Препоръчаха ми лека диета - да избягвам по-пикантните храни. Преди това не ми се е случвало да попадам в болница и дано не ми се случва. Вярвайте ми, че всички болести при треньорите се появяват най-вече от напрежение. Но
понякога всичко е и въпрос на ген
Един от големите ни баскетболни съдии Жоро Ганчев си отиде от този свят от рак на белия дроб. Той никога не беше запалвал цигара, не беше прекалявал с алкохол. Но това е индивидуалност, природа. В нас са заложени гените на нашите предци. Дядо ми по майчина линия почина на 98 години. Майка ми, Бог да я прости, си отиде на 92 г. Нейна сестра почина също на 92. Има живи брат и сестра, които са над 80. Божа работа е дали ще наследя това дълголетие в рода.
- Останаха ли ви болежки от стари травми от спорта?
- Приключих спортната си кариера още на 24 години и веднага започнах като треньор. Преди това съм се натоварвал много и имах по-леки травми - мускулни разтежения, връзки на глезен и на коляно. Но не съм имал никога тежка операция. Баскетболът сега стана много силов, изключително агресивен и човек трябва да поддържа отлично физическо ниво, за да може да се предпази от травми.
- Къде обикновено насочвахте вашите възпитанички да се лекуват при травми?
- В момента медицината и специално спортната травматология е на високо ниво. При по-леки травми в самия клуб разполагаме с апаратура и възможности за бързо възстановяване на състезателите на “Рилски спортист”. Две момчета - рехабилитатор и физиотерапевт - работят много професионално при травми, свързани с разтежения. Ако контузията е свързана с оперативна намеса, нещата опират до консултации на по-високо ниво, обръщаме се към травматолози и хирурзи. Сега техниката е на такова високо ниво, че се правят безкръвни операции, като артроскопията, без да се отваря коляното. Магнитният резонанс веднага дава пълна представа за пораженията. Така много по-бързо се открива проблемът и спортистът се възстановява бързо. По мое време като баскетболист ги нямаше тези неща. Имаше само ултразвук и някакви възстановителни процедури. Когато работех с националния отбор, имахме лекар, масажист. Държавата беше застанала финансово зад нас. Имал съм състезателки, като Марияна Чобанова и Полина Цекова, които си правеха операциите в чужбина. У нас нямаше такава хирургия и използвахме медицината на по-напреднали държави, като Германия и Франция. Сега всичко това се прави от български лекари. Но и преди, и сега се дават много пари за лечение.
- Вие лично доволен ли сте от българското здравеопазване?
- Имат право да се оплачат хора, които са изстрадали, които са преживели някаква трагедия. Аз не мога да се оплача. Доволен съм. Самоков е малък град, хората ме познават, включително и лекарите. На мачове има задължително присъствие на доктор. И когато имам зравословен проблем, те се държат към мен като към познат човек. Отношението и поведението на лекарите е по-добро. Макар че според Хипократовата клетва трябва да се отнасят еднакво към всички. Все пак и лекарите са хора.
Мара КАЛЧЕВА
Иван Лепичев: Първата ми съпруга почина от рак в Канада!
От напрежението в треньорската професия получих високо кръвно
