- Г-н Яхнаджиев, какво представлява дарът на дислексията?
- Когато рисувам с тези деца, успех е, ако успея да им изградя самочувствие. Българските деца въобще, не само тези с дислексия, имат нужда преди всичко от самочувствие. Те не се нуждаят от скромност, както ни учеха нас, възрастните. Някога казваха: “Скромността краси човека”. Мисля, че това е погрешно. Децата с дислексия трябва да имат самочувствие, защото техните творби могат да стоят добре в европейските изложбени зали, защото умеят да разпознават кое е изкуство и кое не, умеят да гледат картини и да ги рисуват. Смятам, че трябва да възпитаваме децата в самочувствие, защото това е много важно за тяхното изграждане като личности.
- Защо работите с деца с дислексия?
- Те са много искрени и спонтанни. Мисля, че всички ние, художниците, сме дислексици. И преди всичко с дислексично мисленето са големите художници в историята на изкуството. Например Рембранд, Пикасо, Салвадор Дали, Хуан Миро. Те са притежавали точно дара на дислексията и затова са големи. Затова мисля, че ако помогнем на нашите деца с дислексия да се развият и да изградят самочувствие на творци, някои от тях наистина ще ни прославят със своето изкуство по света.
В Рим също преподавам рисуване на деца. Когато анализираме това, което са нарисували през месеца, винаги присъства духовник и психолог. Творбите на децата говорят много за психиката им, за това, което ги вълнува, защото детето е напълно искрено, когато рисува. Не можеш да го накараш да нарисува нещо, което не иска. И ако си добър психолог, ще разбереш от какво е болно, от какво страда, може много дълбоко да се види къде е проблемът на това дете. Ако вечерта родителите са се карали, или пък ще се развеждат, или има други семейни проблеми, нямате представа в какви черни краски рисува детето. Направо ми става мъчно. Ако родителите видят тези мрачни рисунки, вероятно ще коригират много неща в отношенията помежду си. Шоколадът и сладоледът не оправят работата. Те не може да компенсират липсата на любов. Политиците и възрастните изобщо трябва по-често да гледаме детските рисунки. Те ще ни кажат всичко. И това не е шега.
- Какъв е реално проблемът на децата с дислексия?
- Аз не виждам проблем. Те са като всички други, реагират по един и същи начин на цветовете, рисуват по един и същи начин, въпреки че всяко дете по свой начин построява формата, рисува небето, слънцето. Не ми харесва само, че училището ги унифицира и ги кара да правят едни и същи неща.
Особено ме дразни изискването да се работи по тема. Това е убийствено за едно дете. То не може да има тема, в която да го ограничаваш. Темата му е детството, неговият свят, всичко, което го вълнува точно в този момент. А в училище им се налагат рамки и шаблони, като смятаме, че така ще станат по-добри. Напротив, може само да се отегчат. Детето е символ на свободата. То не търпи ограничения. Те го убиват.
- Как опазихте вие детето в себе си?
- Ще отговоря чрез думите на 90-годишния Пикасо: “На 18 г. рисувах като Реноар, после като Мане... Трябваха ми 90 години, за да се науча да рисувам като дете”. Сега
започнах 70-та си година и имам основание да кажа, че съм възрастен. Но още съм дете по душа.
- Здрав ли сте и как се грижите за своето здраве?
- Здрав съм. Чувствам се добре, когато имам възможност да работя с децата, когато виждам резултата - например тази изложба. Направихме над 30 картини. Това може да реализира наистина здрав човек.
- Какво е мнението ви за българските лекари и за медицината?
- За мен медицината е своеобразна магия, защото не я познавам като наука. А лекарят е нещо като художник. Той трябва да ти усети болката преди всичко, да стане съпричастен към нея. Като поговориш с лекаря, да се почувстваш по-добре и въпреки, че не си взимал аспирин, главоболието да мине. Силата на лекаря е в общуването с пациента, а не точно в изписването на лекарства, макар че и те са важни.
Повечето лекари са и много чувствителни на тема изкуство. Имам клиенти лекари, които купуват мои картини. Те са чудесни събеседници, с които с удоволствие разговарям.
- Имате чудесна фигура, изглеждате добре. Как го постигате?
- Всичко е до култура и вътрешно усещане за баланс. Мисля, че това е в основата на доброто здраве. Трябва да имаш воля да се ограничаваш в някои неща. Не можеш да се напиеш, да преядеш до такава степен, че да загубиш усещането за истинския вкус на храната. Ям малко. Ако приемам много храна, не се чувствам добре. Това е много важно за доброто здраве - да хапваме в малки количества. Прекалявам само с кафето. В Италия по някаква инерция пия доста кафе, понеже то е символ на артиста. Но не ми е добре от него. Много ходя пеша, и то бързо ходене. Харесва ми да се движа по този начин. Майка ми беше такава, и аз приличам на нея.
- Какво не си позволявате?
- Отдавна не пия алкохол и не пуша. Не правя изобщо нещо, което мисля, че ми пречи. Навремето ние, художниците, много пиехме. И смятахме, че колкото повече сме пияни, сме по-големи художници. Сега си давам сметка, че това е било някаква криза, избиване на комплекси.
- Как се отказахте от цигарите? Много хора опитват и не успяват обикновено.
- Направих го изведнъж. Просто реших и го направих. Но трябва да си убеден, че пушенето е глупаво занимание. Непрекъснато трябваше да мисля как да имам винаги на разположение кутия цигари. Това много ме затрудняваше. Казах си - как така да мисля само за някакви цигари, те да ми диктуват поведението и да ми създават проблеми! Освободих се от тази зависимост за един-два месеца и вече 20 години не пуша.
Алкохол не употребявам, защото първо организъмът ми не го понася, и второ - това също е безсмислено занимание като пушенето.
- А пиете ли лекарства?
- Пия аспирин и други лекарства. Но нямам хронично заболяване, за което да се налага всеки ден да приемам хапчета. Все още нямам нужда от билки и от сериозни лекарства. Слава Богу, защото това е Божа работа.
- Имате ли дълголетници в семейството?
- Баба ми беше дълголетница. Почина на деветдесет и няколко години. Тя живееше спокойно. Спокойствието е в основата на дълголетието според мен. Дълги години бяхме толкова стресирани, че вече ни омръзна.
Мара КАЛЧЕВА
