Дебютира за мъжкия национален отбор през 1985 г. и е неизменна част от него до 1998 г. Печели бронзов медал от световното първенство във Франция през 1986 г. Любо Ганев вече е бизнесмен - фирмата му изгражда метан станции и извършва изпитания на газови бутилки. Представител е в България и на известна фирма за спортна екипировка, като само преди дни отвори нов бутик. Продължава да бъде и ръководител в спорта - вицепрезидент е на Българския олимпийски комитет и член на Управителния съвет на волейболната федерация. Ето какво сподели Любо за своя живот сега.
- Любо, ти беше аташе на българската олимпийска делегация в Рио. Страх ли ви беше от вируса Зика или от нещо друго?
- Няма от какво да се страхувам, защото вирусът Зика влияе на бременни. Аз нито съм бременен, нито имам намерение да забременявам. Знаете, че в Бразилия преди години стреляха по мен. Така че съм и гърмян заек, както се казва. И от това не съм се притеснявал, независимо че говореха за голяма престъпност в Бразилия. В интерес на истината мога да се оплача от организацията на олимпийските игри. Имаше още какво да се желае, но за мен беше по-важно да изкараме добра олимпиада като състезание, да дадем поне малко увереност на българските състезатели, да ги вдъхновим да покажат най-доброто от себе си. Радвам се, че успяхме. Български спортисти взеха три медала, а имаха възможност за още 3 - 4, но не можаха да ги постигнат. Важното е, че пътят, по който вървим, е правилният.
- Припомни историята с гърменето по теб, моля те.
- През 1990 г. с отбора бяхме в едно градче близо до Сао Пауло. След един от мачовете бяхме излезли да се разходим, да направим 100 крачки след вечеря. Бях с един съотборник и предложих да отидем в уличката на 200 метра от хотела и после да не се връщаме по същата уличка, а да минем по друга. И тогава дойдоха някакви момчета, изкараха пистолет и го насочиха към нас. Искаха ми часовника - пластмасов, за 20 долара. Въобще не си помислих, че пистолетът е истински. Дотогава бях виждал пистолети само по филмите. Мислех си: ”Сега ще му ударя един юмрук на тоя, дето си мисли, че има пистолет, и ще тръгна да бягам”. Тъкмо се обръщам да видя къде трябва да го ударя и той стреля. Уж да ме уплаши, а ме уцели по пръста. Голям крак имам и бях по джапанки. Ако имах по-малък крак, нямаше да ме уцели. След това избягахме и се прибрахме в хотела.
- Какви бяха пораженията по пръста ти?
- Беше ударен точно под нокътя и всичко беше сплескано. Куршум не беше останал, но си беше сериозна рана.
Трябваше дълго лечение, докато тъканите се възстановят. Можах да играя чак след три месеца.
- Сега как си със здравето?
- Перфектно, всичко ми е на шест. Не мога да се оплача. Чувствам се отлично с моите 180 килограма, разпределени много добре.
- Докторите са убедени, че килограмите разболяват. А пък ти си добре.- Да знаеш, че аз не съм дебел. За тези килограми трябва да съм висок 270 см. Просто съм нисък с моите 210 см. С това се успокоявам - още не съм дорасъл за тези килограми. Докторите виждат, че изследванията ми са перфектни и няма какво да кажат. Чувствам се добре, хапвам си, пийвам си, обикалям напред-назад.
- Как точно се храниш?
- Сутрин не закусвам, почти никога не обядвам и затова вечерта искам масата да е обилно натрупана. Поръчвам от първа до четвърта страница на менюто. Не изяждам всичко, естествено. Но не се лишавам от нищо. Успявам да преживея с едно хранене на ден. (смее се)
- Някога някой карал ли те е да отслабваш?
- О, караха ме да отслабвам, когато играех волейбол. Направих плах опит за някаква диета, комбинирана със сауна, докато бяхме с националния отбор на един от лагерите на Белмекен. В интерес на истината свалих няколко килограма, но на тренировките едва забивах топката. Имах чувството, че топката лети толкова бавно, че ще мога да отида от другата страна и да я посрещна. Тогава се убедих, че диетите не са за мен. Това беше първият и единствен опит, когато съм опитвал да отслабвам. Вече такива грешки не правя.
- Доколкото си спомням, си беше много добре като състезател.
- И аз така си спомням. Играех добре, чувствах се добре.
- Понякога не ти ли се иска да поиграеш волейбол?
- Иска ми се, но вече знам, че когато човек е спортувал професионално, всяко движение на игрището му е инстинктивно. Ако тръгна да правя същото, нито мускулите ми са същите, нито ставите. Така че със сигурност ще се контузя. Затова
вече спортувам само след 12 ч. вечерта
Завърших цялата си спортна кариера без нито една травма. Сега съм близо на 51 години и мога да кажа, че нищо абсолютно никога не ме е боляло. Все едно не съм спортувал никога.
- В какви случаи обуваш маратонки?
- От 1999 г., когато спрях да играя волейбол, до 2012 г. не бях слагал маратонки на краката си. В последните 4 години ходя само с маратонки. Аз съм все пак голям човек, искам да ми е мекичко на краката, затова ще ме видите да нося най-добрите модели. Въпреки че моят номер е 51,5 и трудно се намира. Ще е чудно обаче ако аз, чийто бизнес е свързан със спортната марка ”Асикс”, да не може да си намери маратонки! Като състезател не само че носех същата марка маратонки, но станах и първото рекламно лице на бранда в Италия през 1992 г., когато отидох да играя за отбора на ”Кунео”.
- Разбрахме, че отваряш втори бутик в столичен мол. Какво ново в технологично отношение при спортната екипировка?
- ”Асикс” е един от най-технологичните брандове за всички видове спорт. Особено при маратонките - подобряват отскока, помагат за издръжливостта при бягане, омекотяват досега с настилката. Малко хора знаят, че Фил Найк, който е бил дистрибутор в Америка на марката, която е създадена още през 1949 г., прекопирва един модел маратонки ”Асикс” и създава бранда ”Найк”. Отворихме на 1 септември втори представителен магазин на ”Асикс” в един от моловете на София. Дори хора с по-ограничени финансови възможности могат да намерят по-евтини неща от стари колекции.
- Имаш ли дълголетници във фамилията?
- Не знам дали имам - надявам се аз да съм първият.
- Когато навърши 50 години, какво си помисли?
- Въобще нямам никакъв проблем с годините. Не е важно човек на колко години е, а на колко се чувства. Виждам, че акълът ми не е още на 50-годишен, което е радостно. Не мога да се оплача от нищо. Синовете ми вече са големи и двамата работят в семейния бизнес, много ми помагат. Ефтим е на 29, Любо е на 25. Големият ме направи дядо.
Имам прекрасна внучка Любомира,
на годинка и половина. Децата ми спортуват. Малкият ми син ходи пет пъти седмично на фитнес, големият играе баскетбол.
- А ти как релаксираш от напрежението в бизнеса?
- Никога не съм имал такъв момент в живота, в който да съм потиснат или да съм изпадал в меланхолия, в депресия. Тези чувства и състояния не ги познавам. Обичам като се прибера, да седна пред телевизора, да изгледам някое филмче, да поиграя на компютъра. Има хиляди начини да релаксирам. Много обичам да ходя на кино. Голям киноман съм. Ходя по ресторанти, по заведения. За мен това не е натоварващо.
Моето отлично здраве се дължи преди всичко на това, че не се притеснявам за нищо. Защо да се ядосвам, като ще ми мине! Живея си живота. Спортът ме е научил, че дори и да срещна някаква трудност, удрям си главата в стената, падам, след това ставам и пак продължавам напред. Нямам никакви притеснения. Смело напред! И преди три години говорихме с теб, тогава бях здрав, а сега съм по-здрав.
Мара КАЛЧЕВА
