“Моята приятелка д-р Манушева навсякъде ме представя: “Запознайте се, това е извънземна”.
Когато се раждам в петък на 13. 12. 1944 г. в едно селце в Добруджа, на моето ляво ухо стърчала малка сливка с две листенца от плът. Майка и татко си спомнят как са срещнали турчин по пътя за лозето, на който му се мяткала същата сливка, само че дълга и голяма. Тогава баща ми взел ножицата и отрязал моя израстък. До годинка са ме чакали все да умра. Покрила съм се цялата с големи циреи и след изчистването им съм започнала да ставам човек.
Родителите ми се преместиха във Варна. На 4 годинки ме взеха в балетна школа. По-късно започнах да тренирам спортна гимнастика. Татко не ме пусна на лагер с националния отбор в София, който се готвеше за олимпиадата в Токио. По същото време татко ни напусна и аз, малката ми сестричка и майка трябваше сами да се издържаме.
Моята първа любов беше гимнастик, който учеше в Морското училище. Но се запознах с бъдещия ми съпруг. Водехме полов живот, но аз не забременявах. През 1965 г. ми спря цикълът и отидох на преглед. При прегледа се събраха 5-6 доктори, защото в корема ми имало три образувания. Веднага ме взеха в болницата. Бях пет месеца на легло. Когато плодът влезе в петия месец, ме оперираха. Бях на 20 години. В операционната имаше над 50 лекари от цялата страна. Травмирах се, когато ги видях всичките. Имала съм кисти в двата яйчника, а медицината отрича забременяване с кистозни яйчници. Проф. Илиев (лека му пръст)
изчисти двата яйчника от кистите,
затвори ме и продължих на легло моята бременност. Детето се роди 1700 г. Стоях още 1 месец, за да набави нужните килограми моето сладко лудо момиченце. Разбира се, и аз да се възстановя”, обясни началото на одисеята си варненката.
Не изминали 6 - 7 месеца и започнали неспиращи кръвоизливи. През този период организмът на жената съвсем отслабнал. Първо се разболяла от хепатит и от перитонит на гениталиите. Невероятният д-р Хубенов освободил лекарския си кабинет и за едно денонощие й направил 11 пункции без упойка, защото черният дроб не позволявал поставянето на упойка. Така той спасил Росица от първото й напускане на този свят. Но не се отървала само с това. Открили й миома в матката. Трябвало да я оперират, но тя била станала 35 кг, с много силна анемия и не можела да издържи тази операция.
“След месец легнах за втори път на операционната маса. Оказа се, че имам не само миома, но и начален стадий рак на матката, външно. Наложило се да ми направят хистеректомия. Може да ме помислите за луда, но аз пътувах в тунела. Тялото ми беше в хоризонтално положение и с невероятна скорост с краката напред летях към светлината на тунела, но все не можех да изляза. Не зная колко време съм била в кома. Събудих се за радост на всички. Въобще не можех да ходя, бях толкова немощна и слаба. Подпирах се по стените, за да се движа. Но в мен бушуваше мисълта, че трябва да се възстановя и да продължа живота си, защото у дома ме чакаше моята малка дъщеричка. Гледаха я моята майка и скъпата ми сестричка. Съпругът ми беше на дълъг рейс за една година. Изписаха ме от болницата със страшната диагноза. По това време нямаше химиотерапии. Реших да се занимавам с йога и за една година се възстанових.
Започнах работа като треньор по спортна гимнастика, по-късно бях спортен организатор на здравни работници. Заедно с отборите, които сформирах, участвах на всички състезания - плуване, лека атлетика, гимнастика.
За 2-3 години се възстанових и кандидатствах в Спортната академия.
През 1973 г. станах студентка - задочно обучение
и през 1979 г. се дипломирах със специалност учител. 10 години живях спокойно без болести и се радвах на живота. Но през 1990 г. се разболях от бронхит, пневмония, която премина в туберкулоза на белите дробове. Мина и това заболяване. Възстанових се. Аз не се паникьосвам, че съм болна. Просто казвам, че ще оздравея и толкова. Не след дълго ми оперираха лявото коляно от гонартроза”, спомня си Роси.
През 2004 г. попаднала в интензивното отделение след припадък. По една случайност съпругът й си бил у дома. Благодарение на него била спасена от масивен инфаркт. И така в здравното й досие се намесило още едно заболяване - ИБС - микроваскуларна форма. За минутка тя не се разстроила, че организмът й е толкова болен. Напротив, не спряла да работи върху себе си. Всеки ден става в 6 часа, пуска си музика и започва да играе. Направила си е комплекс от упражнения, които не пропуска нито ден.
Междувременно й направили още една операция. Този път на дебелото черво. Когато я оперирали от карцином на матката, оставили маточната шийка, прикрепена към дебелото черво. Така тя направила беля.
През 2008 г. отново попаднала в болница. Имала хипертонична болест III стадий, ИБС, ангина пекторис III Ф. К. кас едноклонова. Реално била с нестабилно кръвно налягане. Изравнявала границите. “Лекарят ми каза: “Отивай в София в болница “Токуда”, там ще те оправят. Във Варна нямаме такава модерна апаратура.” Послушах го и зет ми ме качи на колата. Веднага ме приеха. Коремната аорта всеки момент щеше да се спука.
Диагноза - аневризъм на коремна аорта. Направиха ми резекция и пластика на абдоминалната аорта заради аневризма. Когато ме изкараха от операционната, ми спря сърцето. Лекарят започна да ми прави изкуствено дишане и масаж. Но нова беля - спукан далак. Отново в операционната. След това съм изпаднала в клинична смърт. 13 дни в кома. На тринадесетия ден сънувам как при мен дойдоха две човечета с много големи глави и очи. Застанаха от двете ми страни и започнаха да бъркат в стомаха ми. Говореха на език, който не разбирах. Отидоха си и аз станах на леглото, поисках да отида до тоалетната.
Лекарите от интензивното се събраха учудени
За мен бяха закачени 8 компютъра, а лекарите даваха 50/50 шанс за живота ми. Не зная кои бяха тези човечета в бели престилки с големи глави и очи, но мисля, че те ми помогнаха да се възстановя”, разказва препатилата жена.
Прибрала се във Варна и отново започнала гимнастика, танци, басейн. Получила две хернии и също била оперирана. Работела като учителка, като застрахователен агент, като дистрибутор и брокер на недвижими имоти. Минутка свободна нямала. С група от жени, болни от остеопороза, се занимавала 3 пъти в седмицата. Играели специални упражнения за остеопороза. През лятото водела жените на 10-дневна почивка с интензивни занимания. През деня правят упражнения на пясъка, а вечер танци.
“Моят съпруг преживя зле моите заболявания и се разболя от карцином на белите дробове. Оперираха го в София. Всичко мина добре. Нямаше вече разсейки, но той се отчая.
По същото време при мен отново дойде заболяване - карцином на пикочния мехур. Всеки месец ми правеха цистоскопия. Влизаха в пикочния мехур и почистваха, по-точно изгаряха раковите клетки. За една година от лечението нищо не излезе. Взеха решение за операция. В същото време съпругът ми съвсем се предаде и почина.
Останах сама със страшната диагноза. През октомври 2011 г. ме оперира проф. Петкова. Благодаря на Господ, че попадам все в добри ръце. Само че десният ми бъбрек почти не функционира. Сложиха ми изкуствен уретер на бъбрека.
Шест месеца бях на химиотерапия. Две години на всеки три месеца ми правеха цистоскопия. След една година от операцията някой ми звънна на телефона: “Излез на портата, аз съм пред вратата”. Излизам и кого мислите, че виждам. След 50 години, пред мен стоеше моята първа любов. Не можех да повярвам. Оказа се, че той е братовчед на една от моите приятелки. Той решил да ме види и да ми помогне. Разбрал, че чрез компютър и запер-детоксикатор се лекуват раковите клетки. Инсталира ми компютъра, запера с програмата за лекуване. Направи ми билки.
Не ме оставяше, придружаваше ме до болницата, където ми правеха химиотерапията. Даде ми крила, жажда за живот. Постоянно ме подкрепяше. Всеки ден телефонът звънеше по два пъти на ден да ме чуе и разбере как съм. Страшно му благодаря.
Но отново получих тежест в гръдния кош. Кръвното ми играеше. Глезените ми се подуваха. Пак при кардиолог. Сложи ми метален стент на главната артерия на сърцето. Но хич не ми пука. За минута не съм си внушила, че съм сериозно болна.
Направих си равносметка, че коремът ми е рязан 10 пъти и имам 30 пълни упойки. Сега ми предстоят две операции за херния.
Мили хора, не мислете, че съм луда. Не, аз просто съм оптимист. Навърших 70 години и знам, че ще живея дълго. Може би съм извънземна, както ме нарича моята приятелка д-р Манушева. Не знам! Аз не съм баба с бастун, а жизнена жена.”
Мара КАЛЧЕВА
Росица Чернаева: Аз съм извънземна - имам 10 операции и 30 пълни упойки!
Оцелях след две ракови заболявания и масивен инфаркт, 2 пъти бях в кома
