Симеон Варчев има впечатляваща кариера на баскетболист, треньор и спортен ръководител. 14 години Варчев е директор на Двореца на културата и спорта във Варна. Като треньор на националния отбор (1989-1993) два пъти класира тима за европейско първенство. Под ръководството му националите побеждават отбора на Гърция, тогавашен европейски шампион с великите Галис, Янакис и Фасулас. През 1992 г. Симеон Варчев е избран за Треньор №1 на България.
Като състезател играе в Разград, ВИФ, “Миньор” (Перник) и “Лъсков” (Ямбол). В “Лъсков” Варчев претърпява тежка контузия на ахилеса, когато е на 25 години, в разцвета на силите си. Но продължава да играе, като паралелно с това се занимава и с треньорство. От 1968 до 1980 г. е в Ямбол. Две години е треньор на “Балкан” (Ботевград). После пренебрегва няколко предложения, за да отиде в “Черно море” (Варна) и посвети кариерата си на треньор на този отбор. Още на третата година извежда тима до шампионската титла (1985). В същата година неговият възпитаник Георги Глушков е избран от “Финикс Сънс” в драфта на НБА и става първият българин, който играе зад океана в най-престижното баскетболно първенство.
Освен битките в спорта Симеон Варчев се бори и с тежко заболяване - Паркинсонова болест. По този повод баскетболният специалист даде интервю за в. “Доктор”.
- Г-н Варчев, в тв-репортажи от мачове в Двореца на културата и спорта във Варна се видя как сте превит на две. Защо бяхте в това положение?
- Имам проблеми с прешлените на гръбначния стълб. Понеже не гледам много сериозно на здравословните си проблеми, стигнах дотук. То и сега не съм много изправен. Просто не ме боли толкова много. От само себе си минава. Понякога съм по-изправен, понякога - по-наведен.
- Останаха ли ви контузии от времето, когато бяхте баскетболист?
- Стана така, че в продължение на една календарна година, на една и съща дата, срещу един и същи противников отбор - “Берое”-Стара Загора - първо скъсах ахилес, а после счупих ръка. Казах си: “Господ нещо ме е наказал, я да се захващам с треньорство”. По това време играех в “Лъсков” (Ямбол) бях на 25 години и тъкмо бях станал много добър играч. Започнах треньорство, подбирах си сам деца, тренирах ги, но продължих и да играя. Въпреки тежките травми играх баскетбол още осем години. В този период селектирах талантливи деца, някои от които станаха големи баскетболисти, като Георги Глушков, Георги Ковачев, Георги Станков, Юри Недялков. От 1968 до 1980 г. бях в Ямбол. След това две години бях треньор на “Балкан” (Ботевград), защото там играеха няколко много талантливи младежи - Сашо Везенков, Венци Славов, Бог да го прости, Емил Йонов. Но възникнаха противоречия с председателя на дружеството и предпочетох да отида в “Черно море” (Варна). Още на втората година станахме трети в първенството и за Купа България, а на следващата година (1985) бяхме шампиони на България - първият провинциален отбор след “Балкан” с шампионската титла. 1985 г. се случи и още нещо много интересно - взеха Георги Глушков във великата НБА. Ние не знаехме тогава какво е НБА. От федерацията по баскетбол ни казаха, че сборен отбор на Европа ще играе с някакви студенти от САЩ. А всъщност Глушков беше избран в драфта на НБА, а аз имах щастието 23 дни да следя предсезонната подготовка на отбора “Финикс Сънс”.
- Как си лекувахте скъсания ахилес?
- За ахилеса правих операция през 1968 г. в тогавашната Републиканска болница по възстановителна хирургия в София на ул. “Урвич” №14. Не всичко беше добре след операцията. Подбедрицата се състои от триглав мускул, но засегнаха нерв и мускулът ми стана двуглав. Това промени физиката ми, техниката ми в баскетбола. Но продължих да играя.
Варчев на мач на “Черно море”
- Как стигнахте до диагнозата Паркинсонова болест?
- Как стигнахте до диагнозата Паркинсонова болест?
- Преди 12-13 години ме заболя дясната ръка в лакетната става. Аз имам големи кучета и реших, че съм се контузил, докато им хвърлям предмети по време на разходките. Ходех на масажи, на физиотерапия, но вместо да се подобрявам, се влошавах. Година и половина не можаха да установят какво ми е. Трудно откриха болестта, защото симптомите хем бяха типични, хем не бяха. Но с времето симптомите се засилиха и лекарите се убедиха, че е Паркинсонова болест. След намесата на проф. Ара Капрелян се разбра окончателно диагнозата ми. За съжаление болестта се разви скорострелно, въпреки че вземах мадопар и други лекарства. Имах подобрение само за определен период от време. После започваше едно треперене, подскачане. Преди да ми сложат помпа с дуодопа, беше ужасно - подскачах като луд. Като вземех хапчетата, едно 30 до 50 минути беше добре горе-долу и след това започваше трагедията. Движенията ми бяха ненормални, неволеви. Трудничко беше и да се храня нормално. Докато бях на другите лекарства, ставах и през нощта да ям. През деня много подскачах, това е голям разход на физическа енергия и не ми стигаше храната, която поемах. Сега вече всичко е нормално. Не трябва да спазвам някаква диета. Ям всичко, което обичам.
- Какво е най-трудното в живота с Паркинсон?
- Има две трудни неща. Едното е чисто физическото - преставаш да се движиш. Ако не вземаш тези лекарства, даже и да подскачаш неволно с тях, ти просто не можеш да мръднеш. Скован си.
- Как се мотивирахте да се движите? Защото повечето хора, на които е трудно да се движат, биха се предали и прекарвали времето си в легнало положение.
- Не съм се предавал. Подскачах при тези неволеви движения, но бях и на мачовете на “Черно море” миналата година, когато спечелихме пак Купата на България. Аз съм такъв човек, особен характер, свикнал съм да се боря. Вземах си хаповете и ходех на работа. Не съм спирал да работя. Просто беше битка с болестта.
Паркинсоновата болест е много особена. Освен че засяга мускулите и движението, действа изключително лошо и на психиката. Понякога на човек не му се иска да живее. Казваш си: “За какво да живея, по-добре да умра, това не е живот”. Изключително си депресиран и трябва да имаш голям характер, за да преодолееш това състояние. Заради това съм много удовлетворен от това, което направиха за мен в болница “Св. Наум” в София акад. Иван Миланов и колегите му. Скоро ще стане една година, откакто ми поставиха помпата с дуодопа.
- Как се чувствате с помпената терапия?
- Сега се чувствам много по-добре Разликата с предишното ми състояние е огромна. Несравнимо е положението. Затова пожелавам на лекарите да направят колкото е възможно повече операции и да сложат много помпи на болните. Знам, че лечението е скъпо, но си заслужава. След като ми направиха операцията и ми сложиха тази машинка - помпата с касета лекарство, моят живот значително се подобри. Начинът, по който се чувствам сега, няма нищо общо с времето, когато пиех мадопар и другите хапчета. През нощта помпата не подава лекарство по ред причини. Така са решили от Здравната каса. Все пак, когато спиш, нищо не чувстваш. Но през останалото време, поне за 14 - 15 часа в денонощието, това лечение ми дава самочувствието и увереността, че съм нормален човек. Свикнах с помпата. Така е направена, че се вижда чантичка и едно кабелче, което отива под ризата. Ако има неудобство, то е как ще реагират при вида й другите хора.
Внукът Симеон Варчев също играе баскетбол
- За какво мечтаете сега?
- За какво мечтаете сега?
- Мечтите ми са свързани с моя внук, който е кръстен на мен и на 19 април навърши 10 години. Искам да се развива добре и в баскетбола, и в училище, и като човек. Той тренира сериозно, четири пъти в седмицата. Дано тръгне по моя път в спорта.
Мара КАЛЧЕВА
