Д-р Ивайло Димитров: Употребата на наркотици вече се приема за нещо „нормално“

Началната възраст, на която опитват, е от 13 до 15 години, което е ужасяващо

https://zdrave.to/index.php/saveti-ot-spetsialisti/d-r-ivailo-dimitrov-upotrebata-na-narkotici-vece-se-priema-za-neshho-normalno Zdrave.to
Д-р Ивайло Димитров: Употребата  на наркотици  вече се приема  за нещо „нормално“

В това интервю ще обсъдим новите реалности, касаещи употребата и злоупотребата с наркотични вещества. Ситуацията се оказва доста по-страшна, отколкото изглежда на пръв поглед. Но по-отчайващо е, че тревожната и плашеща тенденция за все по-нарастваща употреба на наркотици и алкохол се приема едва ли не за нещо естествено. Въпреки тази мрачна картина, дали все пак може да се открие лъч светлина в тъмния тунел, ще обсъдим с д-р Ивайло Димитров.

Визитка

Д-р Ивайло Димитров е специалист по психиатрия, психотерапия и хомеопатична терапия. В своята практика с доказани методи той помага за решаването на болестни проблеми и разрешаването на емоционални конфликти. С голям ефект и впечатляващи резултати д-р Димитров прилага създадената от него уникална в световен мащаб терапия на зависимости. Доказателство за това са стотиците благодарни излекувани пациенти.

- Д-р Димитров, в това интервю ще акцентираме на подходите в терапията, която прилагате за възстановяване на хората, особено младите и тийнейджърите, от наркотична зависимост. С какво да започнем?

- Преди няколко години излезе на екран един доста показателен в това отношение български филм, „Доза щастие“. Общо взето, ако се замислим, илюзията, която дават алкохолът и наркотиците за няколко минутки или няколко часа „щастие“, провокира страшно много хора, за съжаление не само млади, да посягат към забранените вещества. Казвам го с ясната идея, че това започва да се превръща в тенденция, в нещо едва ли не „нормално“ да се употребява алкохол или марихуана. И като се премине една граница, употребяващите да се прехвърлят към други видове дрога като метамфетамини, кокаин, пико. 

Именно тази некоординираност на употребата води до изключително сериозни проблеми сред младите хора. Да, в свят, в който пиенето на алкохол доскоро се приемаше за нещо нормално, някои хора ставаха алкохолици. Да, в света, в който нашите родители пият алкохол, защо ми правят забележка като пуша марихуана? Че то по-различно ли е от алкохола, казват пък младите хора. 

За съжаление, тази тенденция употребата на наркотични вещества да се приема за нещо естествено, набира все по-голяма скорост. Знаете ли, че началната възраст, на която опитват, вече е от 13 до 15 години, което за мен е ужасяващо. Аз в момента работя с много млади хора на тази възраст, те за мен са си деца, а се държат, особено момичетата, като изключително зрели жени. И въобще, усещането е за отровено, изгубено детство.

- Какво провокира тези интелигентни деца да посягат именно към забраненото?

- Всъщност желанието им да пораснат ги вкарва в един фалшив филм, в който няма невъзможни неща: щом големите го правят, защо да не го вършим и ние. И се  заформя нова тенденция в това отношение. В смисъл, „това е нашата революция, нашият бунт на младите“. Оттук се появява и големият проблем. Защото всичко, което се случва, става все по-страшно. 

В момента набира сила нов наркотик,  някаква смес между метамфетамини и хероин. Започна от Пловдив, Пазарджик и Асеновград, но, за съжаление, много бързо през последните два месеца навлезе в цялата страна. Там нещата са драматични, аз наистина съм изключително притеснен като лекар за това, че всъщност се случва една неконтролируема употреба.

Това, което родителите виждат у децата си, е рязката агресия, отказване да се ходи на училище. И  оттам нататък - същите последствия с престъпни деяния, за да се намират пари за поредната доза. Знаете, че това вече е свързано пък с криминална тенденция, която, за съжаление, също започва да се превръща в нещо „нормално“. 

- Вие като професионалист как реагирате на тази страшна ситуация? Какво предприемате, когато разтревожен родител докара детето си при вас? Пък и не само деца посягат…

- За мен като лекар голямото предизвикателство е да намеря начин да им помогна. Най-трудното винаги за мен е първата среща, на която трябва да се даде шанс на човека да осъзнае, че има проблем. Защото обикновено ги водят едва ли не за ушите при мен: хайде, трябва да се лекуваш.

Това обаче не е добър сигнал, защото е поредното едва ли не извиване на ръцете от страна на родителите, така го приемат тийнейджърите. Затова на тази първа среща е много важно да им дам усещането за това, че са минали граници, които много трудно могат да бъдат възстановени, ако не вземат решение сега да спрат употребата. Защото в света на дрогата всъщност има едни четири етапа на пристрастяването.

Д-р Ивайло Димитров

- Да ги припомним, д-р Димитров…

- Да, ще ги припомним, че са важни. Първият етап е т.нар. експериментиране с наркотични вещества. При дрогата, каквато и да е тя, общо взето 10-ина експеримента водят до следващата фаза. Това е фазата на активното търсене, тогава, когато вече се появява „приятелска“ среда, която подкрепя употребата. Следва много по-усилено търсене на повече информация за това какъв е наркотикът, откъде може да се закупи, как се употребява. Общо взето – любопитството на младия човек. 

В тези две първи фази – фазата на експериментиране и на активното търсене, възможността да бъде спряна употребата е 100-процентова. Но, за съжаление, пък точно тези 2 фази остават скрити от родителите. Защото се прави веднъж на седмицата, на 2-3 седмици и родителите приемат, че това са някакви тийнейджърски прищевки. За съжаление обаче, много бързо след фазата на активното търсене се преминава към фаза на т.нар. проблемна употреба.

Тогава, когато започва вече да се съчетава ритъмът на живот спрямо употребата на веществото. Тук започват и първите криминални прояви. Тогава родителите за първи път получават сигнал, че нещо става с детето. И оттам нататък вече много бързо, в рамките на месец-два, се стига до фазата на пълното пристрастяване, която ние, лекарите, наричаме зависимост. 

За мен е много важно да се знае, че това всъщност не е болест като обичайните заболявания, а един чисто поведенчески проблем, който съм нарекъл липса на контрол на поведението. И всъщност тук се фокусира цялостната терапия на зависимостите – да убедим младите хора, че трябва да наложат пълен контрол върху собственото си поведение и да носят отговорност за него.                 

- Как успявате да ги мотивирате?

- Това е най-трудното: да мотивираш един човек и всъщност да му докажеш, че ти не си в ролята на родителя, който ще го следи, ще го санкционира и т.н.. А ще бъдещ плътно до него в тази много трудна битка. Защото за тях наистина се оказва много трудно, особено през двете фази (на проблемната употреба и зависимостта), да намерят мотив, за да спрат. И всъщност тези първи няколко срещи са много важни, за да може да осъзнае човекът, че той не е сам. Да приеме, че в екип със своя лекар-терапевт той съвсем спокойно може да намери пътя към осъзнаване, към емоционално порастване. 

Много е важно да усетят, че аз наистина не съм в ролята на лошото ченге, което ги разпитва, за да получава информация. А по-скоро обратното: да усетят, че чрез мен те стават част от един екип. Аз им казвам: приемете ме не като лекар, а като ваш учител; като човек, с когото можем заедно да изработим една цялостна концепция за промяна на отношението към самите себе си и в решаването на проблемите в живота.

- Да, но аз, доколкото ви познавам, наред с разбирането, което проявявате, вие държите да се изпълняват вашите препоръки и съвети, държите на дисциплината.

- Така е, но, ако не се направи това, човекът продължава да живее в едно състояние на „оставете ме на мира да си правя каквото си искам“. Имам няколко такива случая в годините, знаете, че повече от 20 години работя с наркозависими и алкохолици. Пак ще го повторя: много е важно да усетят, че вече не са сами в битката с решаването на проблема. А за мен истинското справяне с проблема е в средата, която ги провокира. 

Много често, естествено за добро, родителите изпращат децата си в различни общности или в болница, или, за съжаление, някои хора попадат в затвора. Но това е среда, където няма наркотици. Естествено, проблемът се изчиства, но в момента, в който излезе, първото нещо, което прави, е да си каже „а, чакай аз да отида само за една доза…“ 

- Значи не това е решението?

- За мен това не е решение. Аз затова шеговито казвам: ако изпратиш 3-ма човека на някоя друга планета, със сигурност един от тримата ще бъде наркодилър. Изключително важно е да осъзнае такъв човек, такова дете, че истинското справяне е в средата, която го провокира. И че трябва да изработим модели за справяне. Имаме два вида провокации. Едната е провокацията на външната среда, с която работим изключително активно да се научим да казваме „НЕ“ на външната провокираща среда. И втората провокация, когато „змията на навика“, както аз я наричам, изработена в месеците и годините на употреба, е човек да се научи да реже главата й, т.е., да се справя в моментите на кризи. 

И тук е важно да кажа, че има три абстинентни кризи. 

Първата абстинентна криза е между първия и 10-ия ден, където има доста физически симптоми:  агресия, безсъние, напрежение. Слава Богу, с терапията, която съм създал, знаете, тя е доста популярна не само в България, успяваме да изчистим тези кризи, да игнорираме изцяло такъв тип агресивно поведение. 

Втората вълна продължава три седмици – между 20-ия и 40-ия ден, и третата вълна, която е най-дългата абстинентна криза, обхваща целия трети и четвърти месец. И е много важно, че във всяка от тези абстинентни три кризи човек да изработи модели за справяне. Разбира се, с моя помощ. Това е, което правим. Практически аз давам шанс на хората да изработят един модел, който ще им служи цял живот.

Аз им давам рамката и им казвам: оттук нататък ти трябва да го адаптираш така, че да ти върши работа през целия живот. Защо? Защото обикновено, когато става въпрос за провокациите вътре в самия човек, те са на две нива: едното е „нещо позитивно ми се случва, чакай да се наградя с нещо (с дрога или алкохол)”. И другото: „много съм ядосан, притеснен, объркан, чакай да взема нещичко или да пийна алкохол, за да се „успокоя“. При тези два отключващи момента на провокация е много важно човек да изработи модел за справяне.

- Как се случва това – да се изработи модел за справяне?

- Да се научи човек да се награждава по различен начин и да умее да се справя не с употребата на вещества, а с начина на активност. Всъщност аз така съм го и нарекъл: основният начин да отрежеш главата на змията е хапчето - активност, оръжието - активност. Просто изместваш мисълта си в посока на нещо, което в момента е важно да направиш. Има ли действие, то унищожава провокацията. 

Така ги уча моите пациенти и страшно много хора преминаха и продължават да вървят напред. С ясната идея, че да, трудно е и времената, виждаме, че стават все по-тежки, но истината е, че точно сега човек трябва да изработи много по-устойчиви модели за справяне в кризите, на които всички сме подложени. 

- Нашата цел, въпреки трагичната картинка като цяло, е да покажем, че все пак има начин.

- Да, за нас е много важно да покажем, да видят тези млади хора, че има светлина в края на тунела и е много важно да променят отношението към себе си и към провокациите на външния свят. Вземат ли това решение, са спечелили половината битка, това е много важно. Тук задължително държа на екипната работа от страна на семейството. Затова им казвам: „Моля ви, в момента не ги критикувайте, не връщайте лентата назад, нека да минат 2-3 месеца, да се успокоят нещата, тогава съвсем спокойно може да се говори.“ 

Да не се натяква. Дори съм въвел едно понятие по отношение на семейството към проблемния човек, като им казвам: „Давате доверие на кредит.“ Всъщност идеята е: да, даваме ти доверие, макар че не го заслужаваш. Ти си наше дете, ние ще го направим, но при определени условия. Моля те, контактите с външния свят да стават само с хора, за които и ние знаем.

Просто такива малки договорки, които увеличават нивото на контрол на самия човек. В крайна сметка, кой ако не твоят родител, ще те подкрепи. Въпросът е  родителят да не влиза в ролята на лошото ченге, човекът, който контролира и постоянно следи детето си. Много е важно родителят да бъде подкрепящият човек, а не изплашеният, ужасеният човек, който застава между детето си и дрогата с идеята, че дърпайки го нея, нещата ще се подобрят. Истината е, че децата ни живеят в този свят и те трябва сами да се научат да казват „НЕ“ и да отстояват собствените си позиции спрямо наркотиците. 

Пожелавам на читателите на вестник „Доктор“ наистина да бъдат много по-нахъсани и спокойни в това да знаят, че няма невъзможни проблеми за решаване. Въпросът е да се намерят правилните механизми и инструменти за справяне с този тип проблеми. При мен, естествено, идват всякакви хора, в т.ч. известни, популярни, хора на ръководни позиции, със собствени бизнеси, които също имат проблеми от този тип. Трябва да кажа, че по никакъв начин  работата с тях не е по-различна, отколкото с тийнейджърите.

Естествено, говорим за много по-различни неща, но на практика отново е това осъзнаване и да се премине правилно през тези 3 абстинентни кризи. Но най-важното е човек да приеме, че може да получи подкрепа и че не е сам в решаването на  своя проблем. За мен това е много важна тази екипна работа. 

- В тази връзка дали този подход, който прилагате и споделяте с нас, може да се отнесе и към другите емоционални и психологически проблеми?

- О, да. Аз много често работя с пациенти с панически атаки, с тревожни разстройства, с гранични личностови разстройства и т.н. и съм забелязал, че хората някак си се страхуват да потърсят помощта на психиатър и да споделят. А всъщност, когато тръгнеш да споделяш, заедно със своя терапевт, изговаряйки проблемите, стигаме до решение, когато човек сам си казва: „Аз досега не съм виждал нещата по този начин.“ 

Както сме си говорили, използвам метода на индийката, имам опита на индийците. Те на много сложни казуси ти дават простички отговори и казват: „Ето, виж колко лесно можеш да се справиш“. 

И за мен най-важното нещо е да уча моите пациенти с панически атаки,  че когато са тревожни, те се стягат и започват да се фиксират върху тревожността. А трябва да се направи точно обратното. Аз ги уча да се отпускат. Да приемат, че в такъв момент на слабост нищо не можеш да направиш, освен да се отпуснеш, да изчакаш тази тревожност да мине, след това да се обърнеш и ако е имало някаква провокация, да я решиш. Често дори не е необходимо и хапчета да се вземат. Когато човек се научи да прави това, той много лесно се справя с всички проблеми в живота, защото все пак провокациите са на всички нива.

Яна Бояджиева  

Горещи

Коментирай
1 Коментара
hexagonal
преди 9 месеца

Да се бориш с наркотиците е като да пълниш каца без дъно, лекарите си намират занимавка, а дилърите действат с пълна пара, политиците прибират пачки, а глупавите родители кършат ръце, олеле, ама що става тъй...!!!

Откажи