Лекар попада на малък тропически остров, “оборудван” само с медицинските си познания. Без екип и техника той трябва да се погрижи за оцеляването на десетки хора. Опазването на човешки живот при такива екстремни условия е кошмар, от който повечето медици биха искали да се събудят веднага. Д-р Костадин Ангелов от Втора хирургия на Александровска болница, понастоящем неин шеф, обаче не е измъчван от съмнения. Единственото, с което признава, че не е могъл да свикне, са комарите на Карибските острови. Българският лекар не отказва медицинска помощ и на местни жители, които се нараняват при изграждането на трасетата и сглобяването на съоръженията за игрите в риалити шоуто “Сървайвър”.
“Каквото и да се случи, си сам. Трябва да се справиш с всяка ситуация тук и сега. Няма на кого да разчиташ. Нямаш медицинска техника, клинична лаборатория и възможност да се консултираш със специалист, когато се налага. Имаш само глава, две ръце и слушалка. Оправяш се, както намериш за добре”, разказва хирургът доц. д-р Костадин Ангелов.
Той е сред най-младите висши мениджъри в здравеопазването, роден е на 7 юни 1977 г. По специалност е хирург, по душевна нагласа - търсач на предизвикателства за преодоляване. В юношеството бил очарован от идеята за справедливост, която виждал осъществена, когато лошите отиват в затвора - като в нашумелия тогава сериал “Октопод”.
- Всичко друго, само не и лекар... Това са ваши думи, доц. Ангелов...
- Това решение беше в много ранен етап в моя живот. Като дете много боледувах от белодробни инфекции и всяка зима по няколко пъти ми слагаха пеницилин, мускулно, което беше много болезнено. Като наближаваше часът, в който трябваше да дойде фелдшерът с инжекцията, започвах да плача. Слагането на инжекцията беше същинско мъчение - държаха ме 3-4 души - баба, дядо, мама, сестрата. Тогава “намразих” белите престилки и бях категоричен, че ще стана всичко друго, само не и лекар.
Но, както обичам да казвам, омразата и любовта са едно и също чувство. На практика, когато човек започне да мрази някого, той всъщност го обича.
- С какво ви грабна шефът на Червения кръст няколко години по-късно?
- Това се случи, когато бях в 10-ти клас. В часа на класния ръководител дойде и започна да разказва колко много неща е преживял в своята кариера на лекар, как хората са му благодарели, колко пъти е побеждавал смъртта, колко лишения е изтърпял, за да стане лекар. Тогава не разбирах значението на думата благородство, но по един или друг начин, реших, че ще стана като него. Той разказа и за една книга на д-р Тотко Найденов - “Аз, лекарят”, която след това на един дъх прочетох. И вече нямах никакво колебание, че искам да стана лекар.
- Вие с какво запомнихте първите си стъпки като лекар?
- Започнах работа в спешно отделение, в шокова зала. Още в самото начало, след около 15 дни, докараха едно момченце, на година и половина, от катастрофа, но вече беше починало. Помня първите си стъпки със смъртта на това детенце - до ден-днешен помня името му, лицето му - всичко. Не можех да повярвам, че това се случва. Тогава много исках да захвърля и престилката, абсолютно всичко, свързано с медицината - докато ме обучаваха, никой не ми
беше казал, че
и децата умират
Беше труден момент в живота ми...
- Кога се превърнахте в доктор на рискови и екзотични предавания като “Сървайвър”?
- Никога не съм вярвал, че мога да бъда толкова решителен, толкова безразсъден, както ме оценяват някои мои колеги. Да поема такава отговорност и да тръгна към незнайното. За първи път като лекар заминах през 2006 г. в Доминикана. Тогава бях много млад, твърде зелен, но исках сам да направя нещо голямо. Просто помогнах на съдбата с желанията си.
Там, в неизвеството - каквото и да се случи, си сам. Трябва да се справиш с всяка ситуация тук и сега. Няма на кого да разчиташ. Нямаш медицинска техника, нито възможност да се консултираш със специалист, когато се налага. Имаш само глава, две ръце и слушалка. Оправяш се, както намериш за добре.
- Там отивате само със знанията си - няма апаратура, няма лаборатории, няма колеги...
- Първата година наистина бях сам, след това имах колега, но винаги аз съм взимал крайните решения. Това е много голяма отговорност, то трябва да е резултат от всички мисли на хората на този остров - продуценти, режисьори, участници, колеги. Там все едно си на края на света - няма телевизия, няма интернет, няма телефон.
Гледат на теб като на сила,
която може всичко, контролира и се оправя с всичко. Истината е, че целта ни винаги беше - нищо от лошото да не се случва, защото сме на остров, с лоши комуникационни връзки. Мисли се от хигиената до храната, през игрите и физическата натовареност на участниците. Тоест - за всичко.
- Какво ви остана от тези пътешествия като ярък спомен? Помагали сте и на местното население...
- Българите, когато попаднат на остров, далече от цивилизацията, са различни от това, което са тук. Там сме всички заедно, единни, помагащи си, без конфликти, просто ставаме по-добри хора. На местата, където сме били с риалитито, бяха много добронамерени към нас, много трудолюбиви, отзивчиви, усмихнати. Може би, колкото един човек е по-беден, колкото е по-близо до природата, колкото по-малко информация има какво му липсва и от какво е лишен в битието си на острова, толкова той е по-истински щастлив. На практика тези хора ни приемаха като част от себе си - никога
не сме се чувствали екскурзианти
и винаги ставахме част от техните обичаи и нрави.
- Придобихте ли някаква представа как се лекуват тамошните жители? От какво най-често боледуват?
- Най-често боледуват от тропически заболявания - инфекции на кожата, рани, които не се обработват. На практика там няма хирурзи, една отворена рана заздравява вторично, без да се шие, без да се обработва, остават големи и грозни белези. Пневмониите минават от само себе си. Децата са недохранени, с диарии - боледуват от всичко, предизвикано от техните микроорганизми. И защото няма достъп до лекар, на практика, освен че сме бели - за тях белите са висша класа - трудно приемаха нашето добродушно отношение към тях, като към свободни и равни нам хора. Смятаха лекарите едва ли не за богове, макар че съвсем безкористно винаги им помагахме.
Изненадвах се от техните местни болници - обикновено 2-3-4 бараки, с пригодени условия за спешно, с операционни. Странно беше, но те там правеха медицина. Иначе в столицата имаше хубави частни болници, както и добри държавни за социално слаби.
- Какво “прихванахте” от тяхното лечение, от начина им на живот?
- Основното нещо беше да намeря време за себе си, да се радвам на малките неща, които са около мен и не забелязвах до тогава. Те искрено се радваха на слънцето, на китовете как правят фигури във водата.
Връзката им с природата е изключително силна
От тях се научих да ям плодове, защото не ги долюбвах. Научих се да пия чайове, да помагам на хората около себе си. Като се върнем обаче от такива места, се променяме, цивилизацията ни действа задушаващо, “реже” ни крилете. Там видях истински щастливи хора - на лицата им се виждаше.
Другото, което си “донесох”, е да бъда решителен, да вземам решения сам в дефицит на информация, в дефицит на време и на апаратура. Това много ми помага сега в работата ми на директор на болницата.
- Защо намразихте толкова много комарите?
- Много имам да ви разказвам за тях. Няма как да ги заобичам - видях, че отношението на комарите към всеки от нас е строго индивидуално. Никога преди това не съм имал толкова много ухапвания от комарите от всички българи на острова. Почти не съм ползвал репеленти, но се къпех с един техен био сапун - така никакви комари не те хапят. Това е тяхното природосъобразно решение, което им помага в оцеляването и битката с комарите.
Имаше и едни дребни мушици, които се раждаха във въздуха. Много хапеха и болеше, но намирахме начин да се крием от тях. Когато бяхме с голи крака, се потапяхме до късите си панталонки във водата, отгоре бяхме с едни дъждобрани. Хем вали дъжд, хем си във водата...
- Обичате да пътувате. Какво още искате да видите?
- Много обичам да пътувам. От известно време имам желания, дето още не знам дали ще сбъдна. Тази година мисля пак да изкача Мусала, лятото имам амбицията да покоря Монблан. Най-голямата ми мечта за догодина е да изкачим с приятели връх Килиманджаро. Сега чета, тренирам, опитвам се да вляза в някаква добра физическа форма за тези две върхови места. Ако успея, ще занеса знамето на България и на Александровска болница, за да знам, че съм ги прославил и аз там.
Победите над смъртта
Никога няма да забравя един пациент, Мехмед, беше с рак на стомаха. Много старание вложихме в операцията му. Непосредствено след като затворихме корема, си купих кафе и вода и исках малко да си почина. И виждам една сестра маха и ми казва да отида в операционната. Когато влязох, видях, че от двата дрена имаше около 3 л кръвозагуба.
Много бързо, без ръкавици, без облекло, без маска, с един скалпел и една ножица отворих корема и спрях кръвта. След това още един час работих по коремната кухина. Не знам как съпругата му беше разбрала за тази ми постъпка, но дойде, плачеща, и ми благодари.
На една жена пък правехме всекидневни превръзки, беше с рана, при която почти липсваше предната коремна стена. Страшни болки изпитваше, но аз я бях накарал да вярва, че колкото повече я боли, толкова повече побеждава смъртта и се доближава до оздравяването. Така стана накрая - дойде и ми каза: Докторе, не знам какво направихте с мен, но сте единственият човек, на когото вярвам в живота си!
Такива случки няма как да бъдат описани, нито разказвани, нито изживявани отново. Те са много лични, трябва да си много навътре в ситуацията, за да ги усетиш и изживееш. Но тези неща ме зареждат силно. Имам колекционерска страст - събирам картички, изпратени ми от пациенти. В кабинета ми има над 200 картички, всяка една от тях ми дава увереност и сили да прескоча някои трудни моменти, които са неизбежност в лекарската практика. Това са малките ми победи над смъртта...
Хирургът - съвършеният лечител
“За болния лекарят е съвършеният лечител - когато имаш време да поговориш с него, да си съпричастен на страданието му. При хирурзите тази връзка с пациентите е задължителна и без нея много трудно може да успее лечението. Хирургията е различна от другите специалности. Човекът ти се доверява изцяло, той в буквалния смисъл ти дава в ръцете живота си. Отнемат му съзнанието в операционната, а всяка твоя грешка може да е смъртоносна. Осъзнаваш го, пациентът също, макар и не в такива детайли. После той се събужда и му обясняваш всичко, каквото си направил. Ако липсва доверието, лечението е провал. А това доверие, което ти се гласува, за лекаря е много тежко бреме и персонална отговорност”, допълни доц. Ангелов.
Люба МОМЧИЛОВА
