Ранна утрин. Ставам преди всички, за да мога да изпия чаша кафе и да се събудя в тишина. Поглеждам графика за деня - задачите организирах още вчера. Днес само изпълнението им предстои... Вечер, свещ, чаша вино. Въздишам дълбоко и уморено се отпускам - всичко планирано изпълних. Утре - следващите задачи. Сега ще ги организирам. Полунощ е. Време за сън. Аларма в 6,00 ч. Сценарият се повтаря, само задачите са други. Пролет, лято, есен, зима, година, две.... 20... Бели коси, бръчки, умора, нови хоризонти, предизвикателства. Семейство, роднини, професионално развитие, работа (все повече), почивка (свършва много бързо). Задачи, бързане, адреналин, скорост, лягам, чувствам се като чувал с картофи, който всеки момент ще се изсипе.
Познато ли ви е?
Кога задачите и дейностите ни поглъщат и стават по-важни от живота ни. Кога прекрачваме границата? Кое ни движи към нови задачи и нови хоризонти? Какво не ни дава мира? Заради какво не можем да спрем? Кое застава на първо място в приоритетите ни? Как така се случва, че дублираме срещи, наслагваме дейности, губим ценни хора и не ни остава време да живеем? От какво бягаме? Към какво сме се устремили?
Наскоро една жена ми каза: “Тази година имах възможността да свърша с всички задачи преди отпуската си. В първия ден от ваканцията се наспах. Вторият мина неусетно - излежавах се в леглото, не бързах за никъде, гледах филм, излязох на разходка. Но на третия... действителността се сгромоляса върху мен. Животът ми сякаш беше чекмедже, от което бях опразнила задачите и вътре не бе останало нищо. Видях, че животът ми е празен!”.
Тридесетгодишна жена - сгромолясва се на канапето в кабинета с думите: “Имам толкова задачи, че вече ги наслагвам една върху друга. Вместо да се развивам и разраствам, започвам да се давя. Не мога да спра! Искам да правя това, което правя, не искам да спирам!”
Мъж около 40-те: “Купил съм велосипеди за всички от семейството преди четири години. Още не сме ги карали. Не мога да освободя дни за отпуск”.
Искаме още и още
Искаме повече и повече. Да можем. Да имаме. Да отидем. Да видим. Да постигнем. Да сме първи. Да сме най-добрите. Да сме щастливи. Да сме безупречни. Да ни похвалят. Да ни забелязват. Да ни харесват...
Но колко от това, което постигаме и имаме използваме? За колко от това, което създаваме, освобождаваме пространство в живота си, за да можем да го изживеем и да му се насладим? Интегрираме ли го в дните си или само преминаваме през него? От толкова много не се ли усещаме компресирани, натъпкани, под натиск? Кога сме решили, че животът е само изкачване и посока нагоре. Кога и заради какво забравихме естествените цикли на възход, равен ход, слизане, оставане за известно време в ниска точка, отново ход нагоре, изкачване, слизане, спиране някъде... Припомняме ли си, че естественият ритъм на живота прилича на синусуида, а не на стрелка сочеща небето? Заради какво не виждаме, че от това непрестанно движение нагоре се уморяваме, изнервяме, ставаме тревожни и не можем да понесем постоянния ход към върха? Какво ни кара все да действаме?
Обикновено цялото ни внимание е насочено към външни проблеми от практическо естество, към задачи и цели извън нас. Непрекъснато гледаме да печелим пари, да притежаваме материални блага, да постигаме професионални или социални успехи, да се харесаме на другите или да доминираме над тях. Заети с тези миражи забравяме за себе си, забравяме да разберем кои сме и какво представляваме, забравяме да сме себе си и да живеем живота си.
Какво се случва вътре в нас? Във вътрешния ни живот (невидим не само за околните, но понякога и за нас самите) в определени моменти има сили и чувства, с които трябва да се занимаваме, да ги помиряваме, да се запознаваме. Собственият ни свят понякога е толкова непознат и плашещ, че отказваме да влезем в него и гледаме да не му обръщаме много-много внимание.
Това, което се случва при
общуването ни със себе си,
понякога прилича на сложна дипломация - опитваме се да укротим различните пориви в нас, задоволяваме един, тръгваме по прищевките на друг, действаме, за да постигнем идеала си, бягаме от страховете си. Но стигаме ли до удовлетвореност или правим компромиси, адаптираме се и сме лицемерни към себе си?
Такова управление на живота се оказва неудачно и недостатъчно. Нещата, които постигаме във външния свят не ни удовлетворяват, напротив - те събуждат нови и нарастващи претенции. Докато една част от нас е удовлетворена, неудовлетворените започват да протестират. Ако мързелуваме - амбицията надига глава. Ако се отдадем на егоизма, съзнанието започва да бие тревога. Ако последваме някоя страст, можем да се окажем на ръба на пропаста. Ако потиснем важна и значима своя потребност, може да се окажем на ръба на нервно разстройство. Ето така се поставяме постоянно в състояние на нестабилност, дискомфорт и липса на сигурност. Искаме още и още, все не ни е достатъчно. Все нещо не ни достига.
Яснотата
В нас съществуват хаос, конфликти, многоликост. Влияят ни рожденното семейство, случки от детството, средата, времето, в което живеем, поколението, очарователни за нас личности, индивидуалността ни. Различни части от нас искат проявление и пространство, осъществяване и развитие. Различните ни азове (син, дъщеря, партньор, майка, баща, приятел, професионалист и т.н. ) искат да се обединят. Имаме и още разнолики, противоречиви и желаещи да живеят свои части - имаме в себе си дете, юноша, младеж, зрял индивид, възрастен. А за разкош, всеки от тези наши азове е съпътстван с кризи.
Да... такива сме - разнолики, с вътрешни конфликти. Но това не бива да ни плаши. То е нашето богатство.
Единството е възможно. То е плод на дълъг, продължителен, интересен и плодоносен труд.
Да започнем с фокуса, концентрацията и разсейването на вниманието. Когато сме концентрирани и погълнати от някаква своя дейност, пропускаме, не виждаме, игнорираме останалите части на своя вътрешен и външен живот. Така издигаме бариера между себе си и себе си, себе си и другите, себе си и живота си. Затова е добре концентрацията на вниманието ни (в различни дейности) да се редува с разширяване на полето на действие - така съзнанието ни може да си почине, да се рее в различни посоки, да изплува от несъзнаваното ни потребността. Когато сме непрекъснато заети, това не може да се случи.
Когато нещо е неприятно и заплашително за нас, ние го изтласкваме, изтриваме, потискаме. Но това, което отблъскваме, не анулираме. Когато сменим фокуса, изтласканото изплува. Когато приключим всичките задачи и не си набавим нови, истинската потребност излиза. Някои значими за нас потребности сме заровили толкова дълбоко в психичния си живот, че е нужно доста време и работа от наша страна, за да могат да изплуват и да ги осъзнаем. Други потребности са ни толкова нужни, но така сме се заблудили, че не можем да си ги задоволим, че непрекъснато се заравяме в работа, за да ги държим достатъчно далеч от себе си.
Ако освободим място в съзнанието си, ако удържим идеите, емоциите, желанията, импулсите - ще стигнем до покоя. Това състояние е противно на обичайното, в което сме активни и реактивни. Когато сме вътре в себе си и сме възцарили тишина, преживяваме усещане за свързване със себе си, честност, истински живот, покой, пълнота, радост, хармония и блаженство.
Така, в сезона на летните почивки изявлението: “Нямам време да почивам” звучи: “Какво всъщност искам да постигна? Как наистина искам да живея? Кокво е това, което наистина ще ми бъде достатъчно?”.
Борянка БОРИСОВА, психолог
