“Искам отново да съм щастлива. Да се доверя. Да вярвам. Да мечтая. Да обичам. Но не мога. Затворила съм сърцето си и се страхувам да го отворя отново. Защото обичах, но той не ме обичаше. Защото обикнах втори път, но съдбата реши за него друго - почина. Защото обичах, но третият избра друга.
След всяка раздяла се възстановявах дълго. Първо се учех как да преживея раздялата. После се учех как да продължа сама. Всеки ден търсех смисъл, който да ме вдъхновява да живея. Странях от хората, за да не виждат болката, която преживявам. Свивах се в остатъците от себе си, за да намеря сили да преживея идващия ден. Мина време, преди отново да се свържа с радостта. Тъкмо се бях посъвзела, (имам предвид, че почти изпълнявах задачите за деня и не изтрещявах в общуването с другите), когато отново ме връхлетя любовта.
Не й обърнах внимание в началото, даже съвсем умишлено и съзнателно игнорирах сигналите й. Но тя не спря, нито се отказа. Беше нежна, внимателна, настоятелна, изобретателна, силна, даваше ми енергия... Не успявах да й се изплъзна, въпреки че опитвах. Излязох на среща. Е, не го нарекох среща, разбира се! Една разходка, какво толкова?! После отидохме на кино - нищо лично и интимно, нали? Разговорите зачестяваха. Поканите за следобедните съботни часове - също. Колкото и ангажименти и работа да имах - все ми оставаха някакви два часа, за които не можех да измисля извинение, (но май и не исках). Не подозирах, че когато един човек иска да бъде с мен, може да бъде толкова търпелив и съпричастен - синхронизираше се с мен, за да е свободен тогава, когато аз съм свободна. Говорехме открито за всичко - нищо не спестявах и не премълчавах. Той не се отказваше. Разбираше ме, подкрепяше ме, мълчеше до мен, чакаше ме. И сега ме чака. Но аз не мога да се престраша...”
Когато сме преживели загуба и болка и сме се справили с тях, изпитваме страх да имаме нов партньор, защото вече знаем, че може да го загубим и да страдаме мъчително. Защото вече знаем от опит, че щастието ни може да си отиде за един миг. За да се предпазим и самосъхраним, “слагаме преграда” между себе си и човека, който влиза в живота ни. Защитаваме се. Затваряме се. Заменяме мечтите с прогнози за възможна реална или въображаема опасност, която ще застраши благополучието ни. Не се доверяваме на другия. Взаимоотношенията ни са повърхностни, не се свързваме с новия партньор в живота си в дълбочина.
Заради претърпяната загуба в нас вече има:
• очакване, че ще претърпим нова загуба,
• липса на самоувереност;
• липса на доверие/вяра в живота.
Какво правим в такава ситуация?
За да се справим със страха, че може отново да преживеем загуба и болка, правим едно от двете неща:
• пасивни сме и не предприемаме действие (не правим нищо);
• активни сме и предприемаме действие (правим нещо).
Пасивността, дошла от страха, всъщност идва от инстинкта за самосъхранение. За да се предпазим от нова болка вътре в себе си отново и отново преживяваме страха, но не за да се справим с него, а да го помним. Пасивността, породена от страха и безпокойството, може да доведе до пристрастявания, злоупотреби, импулсивни действия и какво ли още не.
За да се справим с този страх, обичайно човек мисли по два начина - деструктивно или конструктивно. Първият начин е моделът “горкият аз” - възприема и представя себе си като жертва. Говори за себе си така: “Нямам друг избор”, “Безсилен съм”, “Не мога да се справя”, “Моля, помогнете ми”, “Зависим съм от вас/от приятелите си/от обстоятелствата/ от нещо”. Това отношение към себе си и собствената житейска ситуация генерира голяма вероятност от загуба. Тя от своя страна създава нов страх.
Конструктивният начин за справяне със страха се дефинира като “смелост”. Смелостта е вземането на решение, и зависи до голяма степен от интелекта, темперамента и опита на човека. Решението дали да направи нещо, от което го е страх (да влезе в нова връзка, да се довери отново на нов партньор), идва от знанията за това нещо, от предишните решения, свързани с подобни действия и от
желанието да продължи напред в живота и да го живее пълноценно.
Когато в нас протича такава вътрешна динамика - колебаем се дали да се доверим отново на любовта, питаме се да продължим ли напред, или да останем сами, тогава у нас се ражда гневът. Защото не можем да задоволим основна своя потребност - да обичаме, да сме обичани, да даваме, да получаваме, да преживяваме обмена, който се случва между мъжа и жената. От това, простичко казано, ни е яд. Защото не можем да се престрашим да бъдем щастливи отново.
Представете си тази ситуация - човекът, който проявява интерес към вас, ви показва, че ви обича, че е на разположение за вас, че е готов да ви помага в ежедневните дейности, а вие застивате в бездействие, страните от него и даже се гневите от действията му. И се питате какво правите и защо. После отново се свързвате със страха от загубата и гневът ви завладява изцяло. Объркани сте. Не знаете какво да правите...
За да ни предпази от застрашаващата ситуация, за да ни даде още време да обмислим как да постъпим спрямо другия човек, тялото ни може да реагира с пристъп на паника - това е интензивен вариант на емоцията страх. Изразява се със силна тревожност и е ограничен във времето - настъпва изведнъж и е сравнително краткотраен (5-20 мин.). Налице са бурно изразени прояви от страна на вегетативната нервна система (тремор, изпотяване, горещи/студени вълни), обикновено съпътствани от силен страх на ниво мислене, човек смята, че всеки момент може да изгуби контрол над себе си и да му се случи нещо крайно, даже да умре. Пристъпите на паника са бурни епизоди на тревожност (редуващи се), които протичат драматично и се преживяват по същия начин.
Изход има ли?! Мога ли отново да бъда щастлив/а?
Философи и психолози разглеждат надеждата като част на волята да се живее, като емоция, като преживяване на абсолютен смисъл. За някои от тях надеждата и оптимизмът са синоними, а за други са независими реалности на преживяването, затова говорят както за “оптимизъм без надежда”, така и за “надежда без оптимизъм”.
За мен въпросът: “Мога ли отново да бъда щастлив/а?” звучи така: “Мога ли да се доверя отново на живота? Вярвам ли, че ще се справя отново? Искам ли отново да преживея това вълнуващо преживяване, наречено любов?”.
Борянка БОРИСОВА, психолог
