Всяка година около 10 септември - Световния ден за превенция на самоубийствата, тази тема изплува на повърхността, за да ни стресне за пореден път страховитата статистика и нарастващата тенденция в това отношение. И нашата държава се нарежда сред тези, при които броят на самоубийствата е относително висок. В днешния брой на в. “Доктор” ще ви представим разговор по темата с Красимира Богданова - специалист по консултативна психология.
- Г-жо Богданова, няма как да не започнем нашия разговор, без да споменем цифрите за Хасковска област. Моля ви накратко - какви са те за този регион от началото на годината досега?
- Отговарям направо - доста тревожни са. От началото на годината до 31 август в Хасковска област са регистрирани 80 опита за самоубийство, като най-малкият пациент е 14-годишно дете, а общо децата до 18 г., стигнали до това крайно решение, са 4 на брой.
- В коя възрастова група са направени най-много такива опити?
- Тези в зряла възраст - 26 души във възрастовия диапазон 30-40 години са опитали да се самоубият. Не са малко на брой и младежите от 19 до 30 г. - 18 опита за самоубийство.
- А как стоят нещата с най-възрастните - над 70 г.?
- 9 са случаите на самоубийци над 70-годишна възраст. На проведената пресконференция преди няколко дни колеги медици посочиха, че след прием на хапчета и химикали те успяват да стабилизират до известна степен състоянието на тези хора, след което ги откарват в клиниките по токсикология. Но, разбира се, има и такива, които не успяват да спасят.
- Ще ми се да акцентираме на превенцията. Затова ви питам доколко хората с проблеми търсят помощ от специалист? Или все още битува страх, а може би и срам, какво показва вашият опит?
- Моето впечатление е, че общо взето хората се престрашиха да търсят помощта на психолог или психиатър, но недостатъчно. Изключително сериозен е проблемът с мъжете, защото те трудно се престрашават да признаят проблема и да посетят специалист, смятат, че могат да се справят сами. Но точно те не могат да го постигнат.
- Г-жо Богданова, какви са вашите пациенти, общо казано?
- Най-различни са хората, които консултирам, защото работя и с Бюрото по труда. Всяка сряда консултирам там, защото именно там са тези, които от дълго време не са на работа и са
изгубили всякакъв смисъл в живота си
А също и хората с тежки заболявания в болницата. Искам да кажа, че общо взето тази материя е много трудна, в смисъл, че малко хора се наемат да работят в тази посока, имам предвид психолози, психиатри също. Това е изключително трудно, повярвайте.
- Искам да ви попитам какво е усещането ви - тези ваши пациенти доверяват ли ви се? Поне донякъде, ако не напълно?
- Аз смятам, че когато специалистът е компетентен, когато той е истински професионалист и поговори с човек, който е изгубил смисъла на живота си, този специалист е направил крачка към него. Защото този човек с проблеми има някаква надежда в себе си - може да е мъничко пламъчето в него, но го има. Просто някой трябва да го докосне това пламъче.
- Работите ли с други групи, с проблемни семейства?
- Разбира се, работя и със семейства, и с всякакъв вид групи. Тук искам да изтъкна друго - трябва да се намери път към тези хора, независимо какъв е проблемът, защото невинаги става дума за самоубийства. За да стигне един човек до идеята за самоубийство, той е преминал през депресия, през биполярни разстройства, компулсивни разстройства. Много са симптомите, много са разстройствата, които биха довели до тази крайна стъпка.
- На какво трябва да обърнат внимание близките на човек с подобни проблеми? Има ли някакви признаци?
- Има. Близкият човек при всички случаи забелязва, но все си мисли и си дава надежда, че точно на него няма да се случи. Било то на детето му, на съпруга и т.н. Близките във всички случаи знаят, че човекът до тях има проблеми. Но истината е, че хората, които тръгват към самоубийство, са на такъв етап, че не искат помощ от никого, не търсят помощ. Те са поставили тотална преграда пред себе си, изключителна съпротива и няма как да се “влезе” при този човек. Може би ще има някакъв ефект, ако една идея преди съпротивата се поговори с този човек.
- Може би точно това трябва да стресне близките - тази затвореност и недостъпност?
- Да, затвореност, абсолютна съпротива срещу какъвто и да е въпрос. Много са симптомите, сега много ми е трудно всичко да го изброя.
- Много страшна тенденция?
- Така е, и миналата година беше много тежка тенденцията в това отношение. Изобщо
от година на година нещата стават по-сериозни,
защото времената, в които живеем, са сложни.
- Как да призовем хората да не приемат проблема си за “края на света”, а да търсят помощ?
- Както се казва в едно стихотворение на Валери Петров - просто не трябва да се отчайваш. Защото в края на тунела все има светлинка, все някой ще помогне, все някой нещо добро ще ти каже. Страдащите трябва да изкажат на глас това, което ги притеснява.
- Вие вчера се върнахте от чужбина. Вероятно познавате опита на свои колеги там. Какви са разликите в превенцията? Има ли място за сравнение?
- В чужбина е много по-лесно в това отношение, с превенцията. Там, имаш-нямаш проблем, отиваш всяка седмица на психотерапевт и изказваш на глас проблема си. Дори и без да имаш конкретен такъв. По този начин ти виждаш другата гледна точка, чуваш другата страна, тази на специалиста срещу теб. Защото психологът не е съпричастен към твоята личност и може да бъде изключителен арбитър в каквато и да е ситуация. И тогава нещата се получават изключително лесно. Ти знаеш, че има човек, на който можеш да се довериш и той да ти помогне.
- У нас май не се получава по този начин. Как да мотивираме хората в това отношение?
- Ние, българите, трябва да се научим да търсим помощ. Но все още не го правим. Ние разчитаме на приятелите, но на Запад това не върви, защото има много голям процент манипулация, защото информацията, която уж получаваш от близък човек, който уж ти е приятел, е манипулирана и може вместо да ти помогне, да се използва срещу теб. Затова на Запад предпочитат да отидат на психолог, да си платят, да чуят какво ще им каже, да си изкажат това, което ги притеснява. И в крайна сметка стават и си тръгват отпуснати и успокоени.
Яна БОЯДЖИЕВА
Красимира Богданова: Българите не ходят при психолог - разчитат на приятелите!
На Запад това не върви, защото информацията, която получаваш от уж близък човек, може да се използва срещу теб
