Днес ще ви разкажа за един дълъг, изпълнен с въпроси и съмнения път, който започва с явен уклон към позитивизма, лъкатуши през недоволството и отчаянието, рязко завива през негативизма и стига до доверието в живота и увереността в себе си. Големият въпрос на човека, които върви по този път, е: “Защо не съм ведър оптимист, а мрачен песимист, на когото все му е трудно и тежко?”.
Сигурно и вие като мен сте срещали хора (а може даже да разпознаете себе си), които са учтиви, вежливи, ентусиазирано твърдят, че животът е хубаво нещо. Като ги слушате обаче, все ви се струва, че има нещо в тона или поведението им, заради което не можете да им повярвате и някак не ви звучат искрено. Сигурно сте забелязали, че в речта си тези хора използват позитивни послания, твърдят, че винаги има изход и решение, но когато в живота си срещат трудност, позитивността им се изпарява и те проявяват негативизъм и песимизъм. Започват да критикуват и упрекват всичко и всички (приятели, роднини, родители, колеги, шеф), изразяват недоволство (към държавата, правителството, организацията, управлението, реда, правилата, липсата на такива и т.н.) и засилват драматизма на ситуацията, в която се намират.
Какво се случва?
Всъщност не е изчезнал оптимизмът им, по-скоро песимизмът, гневът и недоволството, които са тяхна преобладаваща нагласа и реакция към случващото се в живота, са пропукали крехката обвивка на позитивизма. Отношението към случващото се затруднява тези хора да приемат процесите в живота и взаимоотношенията между хората, пречи им да намират начини да преминават през трудностите.
На мен този път ми е познат, защото съм вървяла по него. Имаше период в живота ми, в който смятах, че с позитивна нагласа, с използване на утвърждения ще се справя с трудностите. Но не ми се получаваше. Причината беше, че с позитивизма прикривах истинското си отношение на недоверие, неувереност и страх от живота. Надявах маската на позитивизма и увереността, но в живота ми се проявяваше това, което беше под нея - истинското ми отношение и нагласа. Дълго време ми беше нужно да разбера “къде ми е ферарито”. Днес ще споделя с вас опита си от работата си по темата.
Предлагам ви да се срещнем и да се запознаем с онези части от нас, с които се самосаботираме.
Представете си, че от средата, в която сте живели, и от значимите за вас хора сте чували послания като: “Животът е труден и тежък”, “Това е за малцина”, “Ние сме обикновени”, “Няма как да се справим”, “Едва свързваме двата края”, “Мечтаят богатите и заради богатството им мечтите им се сбъдват”, “Държавата не прави нищо за нас”, “Нищо не става, нищо не се получава”, “Това няма как да стане”... и т.н., и т.н. Това са посланията за живота, които идват към вас от значимите други, от авторитетите, от вашето всичко.
Но вие искате други послания, друг свят, друг живот, искате да постигнете своите цели, да живеете живота от мечтите си, да ви е леко, да не се страхувате от утрешния ден, да сте ведри, да намирате начини, да се забавлявате, да се радвате на живота. И за да се справите, е възможно да изберете различна (от тази, с която сте заобиколен) нагласа, за да “неутрализирате” посланията, които идват към вас. Ето една причина, поради която може да използвате оптимизма и позитивизма - да ви “изтегли” от блатото на песимизма, недоволството и мрачното мислене.
За да живеем ведро, с лекота, за да се радваме на живота, да му вярваме, е необходимо да видим, да опознаем, да дадем пространство на всички свои нагласи, вярвания, убеждения, страхове и съпротиви. Защото те, от една страна, стоят между нас и живота, който искаме, а, от друга - имат ценни послания и енергия.
Ето някои от тях
• Страхът - Най-често той се появява, когато предприемаме нещо ново и непознато. Той се появява, за да ни задържи в познатото, сигурното, стабилното, вече постигнатото. Предпазва ни от стреса на новото. Предпазва ни от това да направим опит и да се провалим. Държи ни далеч от неуспеха. Казва ни нещо такова: “Стой тук, в това, което вече си постигнал, не прави нищо ново, задръж старото! Къде си хукнал сега? Толкова се труди, за да постигнеш този резултат! И сега каво? Ново начинание! Ами ако не успееш този път?”. Не ни е лесно, когато чуваме този глас в себе си. Той ни кара да стоим на едно място и да не предприемем крачка напред към следващата мечта. Той ни държи в дилемата и напрежението: “Да опитам или не?”. Познато ви е, нали? Сякаш сте на трамплин на водна кула, подскачате леко, но не смеете да се засилите, за да скочите. Изтощаващо е...
• Съмнението - “Как ще се справя с това ново начинание. Ако трябва да съм честен със себе си, то е предизвикателство за мен. Нямам опит и стратегия. Как да разбера дали съм взел правилно решение? Как да разбера дали вървя в правилната посока? Как да определя колко бързо да се движа? По какво да разбера, че напредвам, а не греша? По какво да се ориентирам дали успявам?”.
• Недоволството - То идва от това, че в дейностите и отношенията си с хората срещаме трудности и искаме да избягаме от тях. Искаме да избягаме и от болката. Искаме да избягаме от усилията. Независимо дали става въпрос за ново начинание, връзка, загуба, равносметка, избор, когато дойде трудност в живота ни, по-скоро се опитваме да избягаме от неприятното преживяване, отколкото да го опознаем и разберем откъде идва, какво го поражда. Недоволството ни може да е свързано с неприемане на естествените процеси на живота (преход, промяна, раздяла, загуба, ново начало, развитие); може да е породено от собствените ни мисли, че сме сбъркали в нещо и затова имаме трудности (а не вървим само напред и нагоре); може да недоволстваме за това, че изобщо съществуват трудности в живота ни.
• Мрачно, катастрофално, трагично мислене - То може да е “навик”, който сме взели от средата, в която сме расли, от значимите хора или да сме го избрали вследствие на поредица от трудности. То може и да е наше удобно извинение, за да не продължим напред.
Какво може да ни казва мрачната ни част? С кого може да ни свързва?
Ако се опитаме да разберем какво стои зад мрънкащата, недоволна наша част, може да открием, че когато мислим и действаме по този начин, ние сме лоялни към някого от семейството си. Може би чрез тези свои мисли и поведение показваме на майка си, че я обичаме, че не можем да понесем вината да сме щастливи, защото тя е имала трудна съдба. Може би не искаме да успеем, защото ще прекъснем традицията на семейството да страдаме. Може би казваме на някой важен за нас човек, че за нас животът е труден точно толкова, колкото е бил за него.
Ето така, когато в нас звучат твърде много чужди гласове и послания, ни е трудно да чуем себе си и да проявим своето собствено отношение към живота. Изисква се осъзнатост и самонаблюдение, за да “държим курса” в своята посока.
Борянка БОРИСОВА, психолог
