Николай Милков: Поклон пред медиците от Видин - върнаха ме към живота

Николай Милков от видинското село Воднянци е фермер, има собствена животновъдна ферма. Той е кандидат за „Книгата на Гинес” с това,  че 110 пъти цигани са влизали във фермата му, половината му животни са откраднати и нито веднъж следствието и полицията не са влезли в дирите на крадците, макар че цяло село ги знае кои са. Те за четвърти път пребиват почти до смърт човека и лекарите във Видинската болница полагат страхотни усилия да го върнат към живота. Разговаряме с Николай, след като ни потърси с молбата чрез в. „Доктор” да благодари на лекарите от интензивното отделение на Видинската болница, които с огромни усилия са го върнали към живота.

- Николай, казваш, че си жив благодарение на екипа на спешното отделение на болницата, какво се случи с теб.
- Трима души с бухалки ме нападнаха една вечер, докато се прибирах от фермата. Биха ме зверски и когато съм изгубил съзнание, са ме хвърлили в близкото дере. Вечерта беше много студена и това възвърна съзнанието ми. Може би повече от два часа съм драпал по наклонения склон, за да изляза горе на шосето. Виех от болки, защото единият ми крак е бил счупен. Излязох на банкета на шосето с надеждата да ме забележи някоя от премиващите коли. Коли минаваха, но никоя не спря. Дори човекът, който мина покрай мен, а аз го помолих да отиде да каже на баща ми, че умирам, не го направи. 

- Защо не го направи?
- Защото е работник при този, който ме преби и вероятно не е искал да си загуби работата. Слава Богу, намери се и добър човек, който каза на баща ми. Той извикал линейката и ме откараха във Видинската болница в интензивното отделение.

- Какво констатираха лекарите?
- Че цялото ми тяло е буквално натрошено. Избити са ми всичките горни зъби, 

три счупени ребра и две пукнати, 

счупен крак и извадена ябълка на рамото ми. Освен това голяма рана на главата, която зашиха с няколко шева, а също и множество хематоми по тялото. Дежурният екип направи невъзможното да ме върне към живота. В един момент обаче белият ми дроб спира да работи. Налага се лекарите да направят дупка в гърдите ми, откъдето са извадили много гной. Нямам думи, с които да изкажа възхищението си и благодарността си към тези всеотдайни хора. Ако не бях попаднал в това отделение, отдавна да съм предал Богу дух.

- Сега, след двайсетина дни лечение, вече са те изписали, как се чувстваш?
- Много съм зле. Едната ми ръка не ме слуша, трудно ходя, шевовете по лицето ми са оставили доста белези… за спомен. Няма ги предните ми зъби, главата ме боли постоянно и имам чувството, че ако стана и тръгна да ходя, ще изгубя съзнание. Не знам някога дали въобще ще вляза във форма.

- Познаваш ли хората, които те биха?
- Познавам ги, разбира се. Те ме бият за четвърти път. Този път ме нападнаха с намерението да ме убият. Ако не бях намерил сили да се измъкна от онова дере, сега нямаше да говорим с вас. Аз дори ги видях кои са?

-  А защо тогава няма арестувани по твоя случай?
-  Защото 

над тези хора отдавна има чадър 

-Когато бях в болницата, при мен идва екип от Би Ти Ви. С репортерката говорихме 2 часа, а излъченият репортаж нямаше и минута. В този репортаж не беше казано най-важното – защо тези хора искаха да ме убият. А аз няколко пъти го повторих на репортерката. 

- Кажи сега, защо наистина искаха да те убият?
- Защото тези хора се занимават с контрабанда на цигари, а аз не мълча и казах на полицията за това. В болницата идваха и от полицията, и от следствието да ме разпитват. Казах имената на хората, казах им, че ме нападат за четвърти път, но никой не им е потърсил сметка, въпреки жалбите, които съм подавал до всички възможни институции. Както знаете, арестувани и досега няма. С една дума – случаят е приключен, забравете! Ще си позволя да направя един аналог пред вас. Как гръмнаха и пресата, и телевизиите за онова момче, което мутрите пребиха преди една седмица. Как веднага арестуваха биячите, как със случая се ангажира дори и главният прокурор. А мен се опитаха да ме убият, това може да се види от медицинските документи, а полицията във Видин мълчи.

Следствието също мълчи. А всички хора от село Воднянци знаят кой и защо се опита да ме убие. Сега, както ви разказах по-горе, аз съм половин човек. Не знам дали един ден ще мога да стана и да се грижа за животните си, но моето здравословно състояние не интересува никого. Дори да заведа дело, ще го загубя. Както загубих първото дело срещу същите побойници. Тогава те ме биха с колове и пак лежах в болница, дълго време не можех да дойда на себе си. Съдът обаче прецени, че боят с колове не е заплаха за живота и здравето ми. Повече от сигурен съм, че ако и сега заведа дело, счупените ми ребра, увреденият ми бял дроб, счупеният ми крак и избитите ми зъби ще се квалифицират като средна телесна повреда. А може и да ме осъдят, както първия път, да платя на убийците обезщетение. Но това може да се случи само в България…


Яна БОЯДЖИЕВА