- Д-р Хаджигеоргиев, какво да направим, когато ние самите осъзнаваме, че имаме психичен проблем или когато нашите близки го виждат?- Най-лесното е личният лекар да даде направление за психиатър. В някои от Диагностично-консултативните центрове в София има и психиатри, в други няма. Но универсалното решение е да се отиде в Центъра за психично здраве на ул. “Екзарх Йосиф” №59. Там няма да върнат човек и ще свършат работа. Имат и юрист, защато понякога има смесени проблеми - правови, свързани с психична болест. Това е организационната процедура.
Най-често се случва близките да видят, че човекът не е добре, че това е свързано с психиката и с нещо друго. Обикновено близките чакат с надеждата да му мине или използват билки, чайове и подръчни средства. Но човекът не се оправя. Страхът и тревогата у близките се повишава и те започват опити да мотивират човека да отиде на преглед при психиатър. Това може да стане лесно, а може да бъде и трудно.
- Защо е трудно да се решиш да отидеш при психиатър?
- Защото хората ги е страх. Съществуват 4 - 5 страха: от затваряне; от силни и лошо действащи лекарства; от това, че ще те регистрират някъде и след това всички ще знаят, че при всяко следващо постъпване на работа за работодателя ще стане известно, че си лекуван; страх от това, че психиатърът ще може да ти прочете мислите, защото така са го обучили. Тези страхове обаче са ирационални, няма нищо реално, което да ги оправдава. Но са вкоренени и едва ли ще изчезнат скоро.
- За да разсеем поне малко тези страхове, какво реално ще се случи при преглед?
- Нищо особено. Прегледът при психиатър се нарича консултация. Човек говори с психиатъра, ако трябва, му се предписва някакво лечение и той се прибира вкъщи. Съвременната тенденция е повечето психиатрични заболявания да се лекуват в домашна обстановка. Никой не може да накара някого да постъпи в болница. Ако бъде преценено, че е необходимо болнично лечение, това му се предлага. Ако той откаже, си отива вкъщи. Никой няма да го задържи насила. Така че всички страхове, които битуват за психиатричното лечение, са неоснователни.
В съвременната психиатрия всичко е въпрос на избор и на деклариране. Тоест декларираш, че искаш да се лекуваш в болница и влизаш. Ако не искаш, подписваш, че не искаш, и си тръгваш. Няма опасност да бъдеш лекуван насилствено.
- Кои са най-честите психични страдания?
- Най-често срещаното психично страдание в ежедневието е депресията. Статистически депресията е най-честата патология, която се диагностицира. Когато се установи, новините са добри, защото всички специалисти знаят какви са начините за лечение на депресията, какви са лекарствата и дозите. Няма някакви загадъчни ситуации, при които не е ясно как да постъпиш. Започва се лечение с антидепресанти и то се проследява до успешния му край. След това обаче продължава вземането на лекарства, за да се предотврати рискът от нов пристъп на депресия. Лечението на истинската депресия е само медикаментозно. Другото е само разтягане на проблема във времето и неговото задълбочаване. Илюзия е да ти мине от само себе си.
- Колко време трябва да се лекува една депресия?
- Приблизително след диагностицирането и започване приема на антидепресанти има едни шест месеца, през които симптомите отзвучават. Човек вече се чувства по-добре и в един момент решава да спре лекарствата. Това обаче е грешка. Лекарствата трябва да се пият още дълго време - година и половина, две години. Разбира се, дозите се намаляват. По никакъв начин човек не усеща да му пречат лекарствата. От друга страна, те поддържат концентрация в кръвта, която намалява риска от възвръщане на симптомите на депресията.
Почти всички депресии имат тенденция да се повтарят, ако не ги профилактираш. Това са циклични заболявания. Ако човек спазва предписанията на лекаря, рискът от повторна поява на психичното заболяване е сведен до нула.
- Какви са симптомите на депресията, която изисква приемането на антидепресанти?
- Това са потиснато настроение, загуба на интерес към приятни дейности, загуба на тегло или в редки случаи увеличаването му, безсъние или в редки случаи обратното, психомоторно неспокойствие, напрегнатост, умора, загуба на енергия, чувство за незначителност или вина, нарушена концентрация, повтарящи се мисли за смърт или за самоубийство.
Сам по себе си всеки от тези симптоми не означава, че имате депресия. Единствено психиатър може да установи, че се касае за психична болест. Според статистиката 10% от възрастните са с депресия. Но реално в западните общества депресивни са 90% от хората, без да са депресивно болни. Просто това е реакция на проблемите от живота. Има теза, че източноправославните, българите в това число, са склонни на истерични реакции. Докато протестантският модел за реакция на житейските проблеми е депресията. Всъщност депресията е опит на психиката да пусне в действие свои предпазни механизми, за да се защити от стреса. Образно казано, това е затваряне на информационните канали - човек се затваря в себе си, за да има време да се преструктурира вътрешно и да погледне по друг начин на нерешените си проблеми.
- Има ли рискови групи хора, които развиват депресия?
- Има. Например загубили работа, загубили близък човек, грижещи се за тежко болни близки, при развод, финансови трудности и проблеми в семейството. Рискови групи са родилките. Следродилната депресия е много тежка форма на заболяването. И близките на родилката трябва да разберат, че това състояние не е мързел и отказ да си гледа детето. Рискова група са и жените в менопауза, както и хората прекарали наскоро инфаркт или мозъчно-съдов инцидент. В депресия изпадат също хора с тежки заболявания: болест на Паркинсон, захарен диабет, рак, хронична болка.
Макар че има и хора без тези проблеми, които да се депресират. Данните сочат, че депресията при жените е 21% и 13% при мъжете. Най-често се случва за първи път между 20-та и 40-та година, но може да се появи на всяка възраст.
- Защо депресията се среща почти два пъти по-често при жени?
- От една страна, жените са много по-защитени от психични заболявания поради наличието на специфични хормони в женския организъм. От друга страна, са по-податливи на депресия от мъжете. А може би жените са по-склонни да си казват за състоянието. За тях е норма да споделят емоционални проблеми. В модела на мъжкото поведение е забранено да си признаваш, че си зле, да плачеш, да изразяваш емоции. Криворазбраното разбиране за истинския мъж е, че трябва да е от “титаниево-хром-ванадиева сплав”. Вероятно и затова статистиката не хваща всички случаи на депресия при мъжете. Един колега психоаналитик казваше: “Българинът няма емоции, той има тяло”.
Мъжът се опитва да каже, че му е зле, с езика на тялото. Боли го корем, а често това се случва, когато си потиснат и тревожен. Други мъже казват, че имат топка в гърлото, която ги задушава. По-рядко българските мъже се оплакват от болки в гърба като еквивалент на депресия. Това правят американските мъже. Най-често мъжете с депресия прибягват до “лечение” с алкохол Но ефектът е само временен.
- Какви са трудностите в лечението на психичните заболявания?
- Психичното заболяване не може да се излекува веднъж завинаги. Очевидно е, че хората с психични разстройства трябва да бъдат наблюдавани. Само че това трябва да стане със съгласието на пациента. До 80-те години на ХХ век тези хора бяха регистрирани и се водеха на отчет. Сега лечението е доброволно. Човекът сам трябва да идва на преглед при психиатъра един 1 път месечно. Често обаче на тези хора не им е приятно да се срещат всеки месец с психиатри. Защото ще ги питат дали си вземат лекарствата, а те са ги спрели по някакви свои съображения.
При хора, отказали лечение, трябва да се намесят социалните или неправителствените организации, които да ги наглеждат. На трето място и близките на болния трябва да се грижат за него. В практиката обаче близките нямат сериозен ангажимент към болния, защото са в конфликт, отрекли са се от него, оставили са го сам на себе си, защото животът с него е нетърпим или тежък.
При много тежки случаи, когато съдът прецени, че болният е рисков за себе си и за околните, може да бъде вкаран в болница. Но това като процедура става изключително трудно и не трябва да бъде лесно, защото може да се използва и за “лекуване” на дисиденти, а те да не са болни, каквито случаи е имало в миналото. Такава злоупотреба с психиатрията в наше време не може да стане.
Минус на затвореното задължително лечение е, че след един месец човекът обикновено се връща в дома си озлобен. Той вече е абсолютно наясно, че близките му го “мразят” и не иска да пие лекарства, защото вече ги е пил един месец насила в болницата. Какво да правим с този човек се превръща в проблем.
7 на 1000 души слагат край на живота си
Самоубийството е тежък социален проблем, защото смъртността е много висока, обяснява д-р Хаджигеоргиев. Самоубиват се 7 на 1000 души. Самоубийствата са социален проблем и защото повечето самоубийци са млади хора. И възрастта им все повече пада. Самоубиват се и деца.Има дори 4-годишни самоубийци, но в тези случаи не е много ясно какво е станало. Защото концепцията за живот и смърт при 4-годишните не е съвсем оформена. Единият пик на самоубийствата е на 17 - 18-годишна възраст. Следващият е кризата на средната възраст - около 40 г., когато човек си прави някаква равносметка. Трети пик идва на възрастта за пенсиониране и в късна възраст кривата се вдига леко.
Освен възрастта рисков фактор е минал опит за суицид. Тогава човекът е разработил тази схема на поведение, знае как да подходи и следващият път ще го направи без грешките на първото несполучливо самоубийство.
Според една от статистиките 80% от хората, твърдо решени да умрат, са психично болни, а другите 20% са просто недиагностицирани. Според други изследвания само 10% от самоубийците имат психиатричен проблем. Останалите 90% са формално здрави хора. Самоубийството е решение на психологичен проблем, свързан с осъзнаването на смисъла на живота. Но когато се правят само опити за самоубийства, това цели да се предизвикат внимание и емоции у другите, които по друг начин е невъзможно да се получат. Лошото е, че може от опит за самоубийство да стане успешно самоубийство.
Мъжете правят повече успешни самоубийства, защото избират по-сигурните методи и планират много добре нещата. А жените прявят повече опити, които са за привличане на вниманието. Със самоубийство може да завършат жени със следродилна депресия. Хубавото е, че има повече хора около родилката и детето, и че другите могат да реагират навреме. Обмислянето на самоубийството е процес и рядко става импулсивно.
Прощалните писма са честен подход, за да не бъде обвиняван никой от близките, за да не кажат останалите: “Вие го доведохте до самоубийство”. То не е заложено в човешката логика и психика, затова ни изглежда необяснимо. Хората са склонни да си го обяснят като разумно само с наличие на нелечима болест.
Фамилната обремененост като рисков фактор за суицид означава, че в рода ти има такава история, този сюжет е “приет” модел за справяне с проблемите. Има и някои професии, които са рискови - лекари, зъболекари, полицаи, учители.
Когато човек е обладан от мисълта за самоубийство, най-добре е някой отвън да се намеси. Цивилизованият начин за решаване на проблемите е да ги обсъдите с някого, който иска да ви изслуша. Разбира се, не може да се води насила човек на психолог или психиатър. А ако отиде при специалист, това няма да реши проблема на 100%, но ще помогне. В токсикологията в “Пирогов”, където обикновено попадат хора, опитали да се самоубият, има психиатър и психолог. Те си говорят с този човек и може да го насочат към психотерапия, но с неговото съгласие.
Как самоубийствата в България да намалеят?
Основната цел на проекта на НЦОЗА “Подобрени услуги за психично здраве” е oпитите за самоубийства в България да намалеят с 10%. Това ще стане чрез знанието в обществото за тревожността и депресията, които са в основата на извършените опити за самоубийство. Над 90% от жертвите на самоубийства имат психично заболяване в момента на смъртта си. Общопрактикуващи лекари, психолози и социални работници са преминали обучение за ранно откриване на тези диагнози. В момента се обучават експерти от Районните здравни центрове на Министерството на здравеопазването, които ще работят в училищата по темите депресия, тревожност, агресия и автоагресия.
Социални работници и психолози се занимават с групи в риск от суицидно поведение: младежи, възрастни хора, безработни, социално слаби, зависими. В момента се обучават специалисти от 28-те РЗИ в страната за превенция на самоубийствата в училищата. Ще се обучава и училищният персонал по въпросите на психичното здраве.
В рамките на проекта ще се проведе и епидемиологично проучване на разпространението на честите психични разстройства в страната. Новите данни ще бъдат съпоставени с резултатите от първото изследване през 2003 - 2007 г. (EPIBUL). Данните ще послужат за основа на по-добра политика и планиране на психично-здравните услуги в България.
Подготви Мара КАЛЧЕВА
