Ги дьо Мопасан
Здравей, аз съм самотата ти!
Често те навестявам, а ти не искаш да ми обърнеш внимание. Не ме харесваш, не ме искаш, не ме приемаш в живота си. Гониш ме, срамуваш се от мен, страдаш заради мен. Не искаш да ме признаеш. Когато съм при теб, не знаеш какво да правиш с мен и със себе си. Усещаш ме като вакуум, който те засмуква и те потапя в мъка, тъга и скръб. Пълниш ме със сълзи, с неосъществени (все още) мечти, с неслучили се любови, с презрение, отвращение и досада. Пълниш ме със самосъжаление, с раздразнение, с пустота. Тежест съм ти... Смяташ, че в мен няма посока и цел, че от мен няма изход. Мислиш ме за блато, за задънена улица, за окончателна присъда. Когато си с мен, си въобразяваш, че няма в този свят за теб приятел, партньор, съмишленик. В мен даваш воля на всичките си страхове и се самосъжаляваш. Бягаш от мен, мразиш ме. Отричаш ме и ме утвърждаваш едновременно.
Пълниш ме с работа, храна, вещи, хора, събития, каузи. Но не ме пълниш със себе си. Пълниш ме с омраза към себе си, но не ме пълниш с любов.
Какво ще е за теб, ако ти кажа: “Стига с тези глупости! Направи ли нещо различно от това да ме отхвърляш, да не ме приемаш? Приеми ме, аз съм част от теб и от живота ти! Но не съм целия... Възползвай се от мен!”.
Аз мога да ти дам много
Мога да ти дам пространство и прозрения. Имам подарък за теб - онова време, което все не ти достига, за да си довършиш задачите, да си подредиш дома, да изхвърлиш боклуците, да изкажеш копнежа на сърцето си. Мога да ти предложа заедно да се потопим в интересни книги, във вълнуващи филми. В мое присъствие може да се разхождаш, да съзерцаваш, да чувстваш, да усещаш, но не липсата на онова, за което мечтаеш, а присъствието на това, което е в живота ти. В мен можеш да се отпуснеш, да отпочиваш. В мен можеш да създаваш. Когато си с мен, можеш да започнеш една дълбока връзка - тази със себе си.
Знаеш ли колко ми е мъчно, когато ме загърбваш, пренебрегваш и не оставяш сълзите си да потекат и да си отидат. Знаеш ли как вече искам да се изцедят?!...
Знаеш ли как искам да ме видиш, да се чуеш, да вземеш на фокус мечтата си и да я осъществиш?! Знаеш ли как искам да се осмелиш и да направиш първата крачка, втората, третата и да завиеш зад ъгъла?!
Искам да ти кажа, че друг човек няма да запълни празнотата ти, но нека това не ти пречи да го допуснеш до себе си. С него можеш да споделиш богатството, което си, да позволиш на своето синьо да се слее с неговото жълто, за да се случи между вас зеленото. Не очаквай от него да те разбира, ако ти не разбираш себе си. Не очаквай от него да те приема, ако ти не приемаш себе си. Не искай от него да е на разположение за теб, ако ти не си за себе си. Не очаквай, но... поеми риска да го допуснеш в живота си.
Днес мъката ти бе толкова силна, че чу думите ми. Моят монолог свърши. Моля те - не ме пълни с мълчание и не заключвай сърцето си с катинари. Там, в света, има хора, които искат да те обичат, да общуват с теб, да ти дават и да им даваш.
Понякога изходът е внезапен, а следващият човек в живота ти - дълго чакан.
Когато си сам, можеш да се радваш на свободата и уединението си.
Какво ти пречи?
Вярванията, които имаш за себе си (аз съм обикновен, скучен, досаден, не съм интересен, има хора по-красиви от мен и с по-хубави тела), ниска самооценка и негативни убеждения за себе си (все ще ме отхвърлят).
Генерализираш - никой не ме харесва, всички ме избягват, никога няма да имам семейство (приятели).
Филтрираш - чуваш само негативното, помниш само критики, забележки, подигравки; не обръщаш внимание на ведрите разговори, ползотворните срещи, свършената работа, интересните хора.
Четеш мисли - “Аврамов е навъсен и сърдит, значи не му е харесал отчетът, които му изпратих”. (А Аврамов го е засякъл микробус на кръстовището и е отнесла бронята на автомобила му, затова няма да отиде на почивка във Велинград през уикенда).
Катастрофалното мислене - очакваш най-лошото, драматизираш и преувеличаваш - “Няма да ида на коледния купон в петък, защото нямам официална вечерна рокля, имам много ангажименти през деня, ще съм уморена, а и ще се прибера късно. Утре отново имам много работа. За какво да ида, където и да отида, все сама ходя и все сама се прибирам”.
Страхуваш се от отхвърляне - заради този страх непрекъснато се опитваш да правиш всичко каквото и както го иска другият, искаш да му угодиш и забравяш за себе си. Стремиш се да бъдеш съвършена и перфектна във всичко, което правиш, за да не те отхвърли и да те приеме. Но така се поставяш под непрекъснат натиск и напрежение, и се самонавиваш, че си длъжна да успяваш във всичко. И като че ли това не стига, ами се чувстваш незабелязана, неоценена, ненужна, забравена.
Мога да ти споделя няколко въпроса, които няма да се харесат на страха от отхвърляне: Мога ли да бъда спонтанна и естествена? С кого мога да съм себе си? Кой усещам, че ме обича, цени, желае? Мога ли да общувам? Правя ли го? Мога ли да създавам връзки? Мога ли да се свързвам? Мога ли да участвам във взаимоотношения равностойно? Мога ли да си кажа, че отхвърлянето на един човек е начин да намеря друг, който копнее за мен?
Пренареждане на матрицата
Улови мислите си - “И на тази Коледа ще съм сам/а и нещастен/на...” и развий сценария, без да се цензурираш. А после се попитай: “И докога така? Как се виждам след 5 години, а след 20? Така ли искам наистина да стане? Какво бих правил/а на 65 години напълно сам/а, без никого? Сърдит/а, недоволен/на, сприхав/а, болнав/а, затворен/а, недоволен/на, високомерен/на, недокосван/а...”
За да се случи нещо различно в реалността на живота ни, е нужно да променим действията си, а за да променим действията си, е нужно да променим вярванията си. Зависи само от нас.
Борянка БОРИСОВА, психолог
